За Никола Анков
17.04.2015 | 4968
„Ранени, думите са музика”
Когато приключи четенето на сборник стихове на
определен автор, обикновено настъпва пауза и всичко
вложено от автора, подредено по неговата вътрешна
воля, чувство или усещане се стаява. И тогава...
„Веднага ще дойдат еквилибристите с трикa, об-
сипани с пайети и с неизвестен цвят, който само през
този ден поглъща лъчите на Слънцето и на Луната. Този
цвят ще се нарича „свобода“ и небето ще плющи с всич-
ки сини и черни орифлами, защото за първи път един
благоприятен вятър ще задуха и тези, които са там ще
разберат, че току-що са вдигнали платна и че всички,
така наречени, предишни пътешествия са само измама,
и ще гледаме лудостта и ужасните двубои на нашето
време с погледа на състраданието...”
Тези знаменателни редове на гениалния Андре
Бретон правят разбираеми и на пръв поглед толкова
разтърсващите думи на Никола Анков:
Гилотина съм
за осъдени
от болката души
„Съм“
Образи като „съня”, и много други всъщност
действия, които авторът преподрежда ни се струват
в тон с поетичните съновидения на 30-те години на
XX век; това не е случайно – смутните времена, в които
толкова години живеем се родеят с тревожните съни-
ща на споменатия по-горе период. Родената музика се
превръща в спомен от съновидения, „а маестро Паганини
мълчеше.”(„Епистоларно”)
На поетите, които не знаят какви права са им вменени,
с какво разрешение са поети, ще им оставя висшето право
да бъдат хора. Това е първият момент. Този момент няма
как да бъде прескочен. И тогава, когато премине този мо-
мент, човек добива законното основание да вмени поетич-
ния континюитет на поета към поемите, правото да опреде-
ля и да си играе със смисъла на творбата, и да се наслаждава,
щом сърцето му подсказва това и всеки път да бъде буден
при прехода на битието му в поезия. И тогава той не се пита
какво право има, а само съществува. Всички страни от този
мой възглед Никола Анков отразява в стихотворението си
„И не пожелахме своята Нирвана”.
В глобален и измислен
от Дяволи рогати
И сбъркан Свят
* * *
В чест на моят Бог аз пия Честност
И така, когато човек сътворява своята сигурност в
света, който е докоснат от цялото пространство, той са-
мият е сякаш ням за своята същност, а именно това, кое-
то е казал както и в това, което иска той. Но доколкото
сътворяването на една сигурност на едно битие произтича
от предварителните възприятия, човек, когато рискува да
разголи душата си в поезията, предварително приема риска
на казаното. Същевременно, ако хоризонтът ограничава
този риск, езикът принадлежи към човека по този уни-
кален начин сякаш, нищо вън, от това, което е казал
той, вече не може да бъде казано. Затова стихотворени-
ята на Никола Анков в много случаи изглеждат като по-
стулати на една душевност, която върви по следите на
битието. Неговото слово говори, и това е, защото той е
потопен в чистото възприятие, което трябва да превър-
не в слово; и тази трансформация на видимото, всъщ-
ност съдържа едно невидимо предчувствие на сърцето.
Поетът е получил в чистото възприятие една или друга
фасета на битието. Това битие, за което не съществу-
ват граници и разлики между различните възприятия.
Тоест, битието което управлява и проявява тук незнай-
ния център на огромния кръг на живота. Колкото и
сюрреалистично да звучат, всъщност стиховете носят
елегичните нотки на преживяното и фундаменталната
надежда за бъдеще. Писани в едно отвесно време, вре-
ме – вертикал на линията на живота, те носят всичко,
поето от едно същество в един живот. И невидимото
става реалност. Припозната реалност.
Хитрецът Одисей разпъва белите платна
За плаване далечно в лов за вечните неща
С жаждата за власт елей за всяка болка
Обикновеният живот на сегашния човек, на чо-
века до нас, е обикновено самоналагане в укритето
на недоизказаните действия. Поезията има необикно-
веното свойство да предизвика несподеленото и да го
направи явно, така че Никола Анков само изпълнява
това вътрешно правило, което подтиква човек изцяло да
се подчини на своята същност и тогава можем да кажем,
че поетиката е съществуване. Съществуване използвам
тук в традиционния смисъл на думата присъствие, което е
всъщност изпълнение на думата битие в старобългарския
смисъл. Да изпееш, да кажеш на висок глас нещо за све-
та и света, в който съществуваш и да излезеш от рамките
на чистото възприятие, и да не казваш нищо друго, освен
това означава да придобиеш печата на собственото си
битие. Този отпечатък е твоята поезия в лоното на самия
език и самото битие. Да поетизираш означава да същест-
вуваш, но трудността се състои именно в това да изпълня-
ваш своето съществуване и тогава „уморени думите заспа-
ха в смисли”. И тогава вече поетът „помирисва тревога”. И
в такъв случай
Човекът сгрешен изначално Боже прости
С цвете и маска върви по света.
Някога в една своя стара статия използвах за загла-
вие „Поет във времена на отчаяние”. Днес поезията на
Никола Анков ми се струва, че отговаря защо съществу-
ва поетът, чиято песен е винаги на път. Каква е неговата
принадлежност към „съдбата на нощта на света” – както
казва гениалният Хайдегер. Това е съдба, която решава
какво от положеното в тази стихосбирка ще остане белег
на нашето време.
Георги Ходжев
3-4 ноември 2013 г.