sdrujeniepisatelivarna.bg
начало секции автори книги

Три години без Иван Ставрев

25.03.2023 | 374

д-р Ваня Колева

           Иван Ставрев е роден на 9 октомври 1940 г. в гр. Варна. Завършва „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

           Автор е на стихосбирките: „Утро над Девня“ (1971, в съавторство с Кольо Севов и Иван Арнаудов); „Девненско ято“ (1979, в съавторство с Фикри Шукриев, Атанас Коев и Сашо Серафимов); „Шепа пръст“ (1994); „Най-красивият брод помежду ни“ (2000); „Лирика“ (2002); „Другото име на виното...“ (2005); „Продължение в отвъдното“ (2010); „Наутилиус“ (2013), която е отличена с Голямата награда за литература „Варна“ (2014). Съвместно с Руми Пенчева издават сборниците: „Дъх на вечност“ (2014); „Виното и хляба си за мен“ (2015) и „Свещеният лотос“ (2016). Последната му приживе книга е „Моите Харпии“ (2017). Посмъртно е отпечатана книгата „Обичам греховете си. Избрани стихотворения: 1979 – 2017“ (Варна: МС, 2021). 

           Негови стихотворения са награждавани на различни национални и регионални конкурси: конкурс за поезия на в. „Полет“ (1981); блицконкурс „Кремиковски сияния“; първи конкурс „Любовта, без която не можем“; ежемесечни конкурси за стихове на морска тематика на ТВ MSAT (2003 – 2004) и др.

           Умира на 25 март 2020 г.

           За поезията на Иван Ставрев Ангел Дюлгеров пише: „Онова, което най-много ме привлича в словото му, не е оригиналността, а универсалността на неговите изповеди. Отвореността е качество на голямата литература.“ Силата на неговото творчество идва от „внушението на една личност от Висока морална категория“. „Темата за човека и вечният му проблем с времето внесоха в поезията му както неспокойствието и задъхаността на битийния ритъм, така и всеотдайността на човешката добродетелност и вяра, на една будна етична тревога.“ („Обичам греховете си…, 2021, с. 273). 

 

ИВАН СТАВРЕВ

ОТ ПТИЦИТЕ

СЕ УЧИМ ДА ЛЕТИМ.

От рибите навярно на мълчание.

Едно безкрайно състояние

между небето и земята.

Между нагоре и надолу

живеем ние –

шепа пръст, за малко оживяла.

 

 

ПЕРОТО МИ Е СТРУНА ТЪНКА.

Как ли ще успея

За Теб,

на таз едничка струна

най-хубавата песен да изпея.

 

 

МОНОЛОГ

 

Там… ли си, синко? Ела да се видим.

Стържат стъклата в сърцето ми пак.

Вързах живота си с косъм невидим.

Идвай. Отвъд съм с единия крак.

С дядо ти колко неща не си казахме.

Думи ли нямаше? Аз ли бях глух?

Пъпната връв ли без време отрязахме…

Или съм просто с повреден слух,

та не разбирам какво ми говориш.

Или притиснат, без дъх, до стената чакам

вратата ми с крак да отвориш,

за да изкупя пред тебе вината си…

Тръгвай! Очаквам те –

зее сърцето с прозорци отворени…

Имаме с тебе какво да си кажем.

Там ли си, синко?

Ела.

Пък ще видим.

 

 

ПОКОЛЕНИЯ

 

Отиват си бащите ни от нас.

Отиват си с очи отворени.

Отиват си без поза и без глас.

С една въздишка непресторена.

Отиват си бащите. Не успяхме

да поговорим с тях като мъже.

Не знам смъртта ли подрани,

или пък ние закъсняхме.

Стоим на пътя отстрани.

Брадясахме – не

възмъжахме.

 

 

sdrujeniepisatelivarna.bg
начало секции автори книги

голям сайт

За контакти:

Сдружение на писателите - Варна

Платформа OMP 2, версия 14.45

(c) AntoLab