Три години без Иван Ставрев
25.03.2023 | 544
д-р Ваня Колева
Иван Ставрев е роден на 9 октомври 1940 г. в гр. Варна. Завършва „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
Автор е на стихосбирките: „Утро над Девня“ (1971, в съавторство с Кольо Севов и Иван Арнаудов); „Девненско ято“ (1979, в съавторство с Фикри Шукриев, Атанас Коев и Сашо Серафимов); „Шепа пръст“ (1994); „Най-красивият брод помежду ни“ (2000); „Лирика“ (2002); „Другото име на виното...“ (2005); „Продължение в отвъдното“ (2010); „Наутилиус“ (2013), която е отличена с Голямата награда за литература „Варна“ (2014). Съвместно с Руми Пенчева издават сборниците: „Дъх на вечност“ (2014); „Виното и хляба си за мен“ (2015) и „Свещеният лотос“ (2016). Последната му приживе книга е „Моите Харпии“ (2017). Посмъртно е отпечатана книгата „Обичам греховете си. Избрани стихотворения: 1979 – 2017“ (Варна: МС, 2021).
Негови стихотворения са награждавани на различни национални и регионални конкурси: конкурс за поезия на в. „Полет“ (1981); блицконкурс „Кремиковски сияния“; първи конкурс „Любовта, без която не можем“; ежемесечни конкурси за стихове на морска тематика на ТВ MSAT (2003 – 2004) и др.
Умира на 25 март 2020 г.
За поезията на Иван Ставрев Ангел Дюлгеров пише: „Онова, което най-много ме привлича в словото му, не е оригиналността, а универсалността на неговите изповеди. Отвореността е качество на голямата литература.“ Силата на неговото творчество идва от „внушението на една личност от Висока морална категория“. „Темата за човека и вечният му проблем с времето внесоха в поезията му както неспокойствието и задъхаността на битийния ритъм, така и всеотдайността на човешката добродетелност и вяра, на една будна етична тревога.“ („Обичам греховете си…, 2021, с. 273).
ИВАН СТАВРЕВ
ОТ ПТИЦИТЕ
СЕ УЧИМ ДА ЛЕТИМ.
От рибите навярно на мълчание.
Едно безкрайно състояние
между небето и земята.
Между нагоре и надолу
живеем ние –
шепа пръст, за малко оживяла.
ПЕРОТО МИ Е СТРУНА ТЪНКА.
Как ли ще успея
За Теб,
на таз едничка струна
най-хубавата песен да изпея.
МОНОЛОГ
Там… ли си, синко? Ела да се видим.
Стържат стъклата в сърцето ми пак.
Вързах живота си с косъм невидим.
Идвай. Отвъд съм с единия крак.
С дядо ти колко неща не си казахме.
Думи ли нямаше? Аз ли бях глух?
Пъпната връв ли без време отрязахме…
Или съм просто с повреден слух,
та не разбирам какво ми говориш.
Или притиснат, без дъх, до стената чакам
вратата ми с крак да отвориш,
за да изкупя пред тебе вината си…
Тръгвай! Очаквам те –
зее сърцето с прозорци отворени…
Имаме с тебе какво да си кажем.
Там ли си, синко?
Ела.
Пък ще видим.
ПОКОЛЕНИЯ
Отиват си бащите ни от нас.
Отиват си с очи отворени.
Отиват си без поза и без глас.
С една въздишка непресторена.
Отиват си бащите. Не успяхме
да поговорим с тях като мъже.
Не знам смъртта ли подрани,
или пък ние закъсняхме.
Стоим на пътя отстрани.
Брадясахме – не
възмъжахме.