КОКИЧЕТО ОТ СТАРОТО УЧИЛИЩЕ
2024
Разкази автор: Галя Симова изд. Академия "Знание", С., 2024 г. ISBN 978-619-92814-2-0 ... Из разказа "Бабина душица" … Димана не можеше да заспи. Лежеше със затворени очи, но мислите ѝ се плетяха като змии. Образи на опечалени, сълзи, цвeтя, мирис на свещи, съболезнования, дъжд, кал, черни лентички, жито за Бог да прости… и в центъра на цялата гробовна суета – восъчният ѝ баща. Лежи завит с цветя, спокоен и свободен от земни страсти. Блаженство. Беше се завъртяла към стената и чакаше майка си да заспи, за да излезе навън и да подиша чист въздух. Незабелязано юрганът ѝ се изсули наполовина на земята. Усети тихи стъпки зад себе си и две ръце, които я завиха. Обърна се. Майка ѝ се беше надвесила над нея. Светлината я правеше да изглежда съвсем млада – като в детството на Димана. – Да те завия, Диме. Раменцето ти е голичко – прошепна ѝ Митра. – Мамо, на шейсет години съм. – Колко са шейсет години, Диме? Колко са, детенце? Митра целуна дъщеря си първо по рамото, после по бузата и като се увери, че е добре завита, легна и се унесе. Чедото ѝ също заспа, покрито с майчина любов. На сутринта петелът три пъти кукурига преди Димана да се събуди. Тя се размърда бавно и стана да приготви за закуска. Майка ѝ гледаше към стената, където висеше старият им сватбен портрет с Иван. – Мамо, искаш ли да направя мекици и кафе? Имаш в хладилника мляко, нали? Старата не отговори. Все така си гледаше съсредоточено към портрета. – Мамо, мамо… Мамо? Димана я разтърси и проплака. Тази нощ Митра се беше събрала с Иван, след като за последно беше завила своето чедо. *** Месец след като погребаха старата, Ванко продаде къщата. Любовта, с която бяха лепени тухлите, вече щеше да топли чужди хора. От дома на своето детство Димана взе само кутията с майчините коси и последната реколта бабина душица.
