sdrujeniepisatelivarna.bg
начало секции автори книги

ЧЕТВЪРТИЯТ АДМИРАЛ

2022

Валентин Димитров

Проза ПОДЗАГЛАВИЕ: Разкази и други четива автор Валентин Димитров, изд. авторът, Варна, 2022 г. ISBN 978-619-91555-2-3 ПРОКЛЯТИЕТО НА ГЛАРУСА Откъс от едноименния разказ от книгата „Четвъртият адмирал“ В разгара на лятото птичето на късмета кацна и на рамото на Гларуса – с ходатайството на влиятелен познат бе назначен за спасител на плажа. Логично връзкарят бе акредитиран към една от централните вишки по пясъчната ивица пред курортния комплекс, посещаван предимно от чужденци. Той бързо направи тен, обзаведе се с вносни бански и покри няколко важни мускула със синкаво-зеленикави татуировки, изобразяващи пронизано със стрела сърце, коронясана русалка, корабна котва, някакъв страховит и зъбат източен дракон. Покрай предполагаемите удавници в морето погледът на спасителя проследяваше всички кьорпета по брега, които се размотаваха или излежаваха в неговия периметър, защото табиетът му на застаряващ ерген не позволяваше да пропусне нито една потенциална бройка. Изобщо нямаше данни за бройка жената, която за първи път се бе разположила под чадъра на двайсетина метра от вишката. По-скоро бе външно атрактивна – широкопола шапка, огромни „огледални“ очила, полупрозрачно копринено парео, модерна плажна чанта от слама, разпръснати по шарената хавлия немски списания. Гларуса стопли, че чартърен полет на „Луфтханза“ сигурно бе докарал поредната гедерейска група туристи. На другата сутрин чужденката се разположи на същото място. Хвърли пареото и започна да се обработва с плажно масло. Когато стигна до недостъпния гръб, се заоглежда безпомощно. От вишката само с ръце Гларуса изигра някаква пантомима, която значеше: „Да дойда ли да те намажа?“ Получил също ръчно потвърждение, той наду перките и се приближи с гладиаторско достойнство. Изцърка от тубичката голям бял пацул и нежно го размаза по все още белия луничав гръб. Тя подаде ръка и се назова кратко – Дагмар. Гларуса подържа ръката ѝ, но не си каза името – анонимността пред жените бе негов железен принцип. Към третото размазване той вече бе решил да се откаже от козметичните си занимания. Обектът им на години беше някъде между втора младост и трета възраст, по шията ѝ беше тръгнала огърлица от бръчки, пъпчето ѝ се беше скрило в пухкаво коремче, а целулитът правеше първите си презентации. Точно тогава Дагмар образува някакво изречение на руски, което с понаученото в началните класове дилърът почувства с цялото си същество – имала марки и долари, искала да си купи левове… Сделката се състоя бързо, на другия ден се повтори, на следващия - потрети с все по-голям оборот. Очевидно и някои други от немската смяна използваха канала. От предпазливост Гларуса даваше левовете сутрин на плажа, а валутата прибираше вечер в парка около немския хотел. От само себе си нещата се развиха по линията: следобедно кафе – вечерен ресторант – нощно посещение в хотелската стая. В интерес на бизнеса спасителят бе прежалил високия се критерий за женска красота. Оценяваше все пак бюста на чужденката, сякаш взет назаем от Доли Партън, научените от нея няколко нови кама сутри, дори виждаше в паласките ѝ своеобразни и удобни дръжки… Тя започна да го нарича майн булгаришер мачо, а той нея с побългареното Марче. За другите спасители Марчето бе „бабата“. Присмиваха се на Гларуса. Подпитваха го „Как е бабата?“ Но тайничко подозираха, че зад летния роман се крие нещо друго. Наблюдаваха го скришом, но охраната на труда бе перфектна. Когато все пак тя взе да се пропуква, Гларуса бе принуден да обмени опит сред няколко души от гилдията, които владееха съседните вишки. Не след дълго те се обзаведоха с по някоя своя „баба“, кой каквато намери – българка или чужденка, по-млада или по-стара. Важното бе да не се открие валута в банските с помощта на „бабите“, които играеха ролята на надежден и заплащан с ласки трезор. Скоро „бабата“ се превърна в парола, метафора, шега, която употребяваха само посветените в операциите. Местният курортен клон на БНБ позалиня откъм обмяната на валутата. Шефът му се оправдаваше пред столичните си началници с хипотезата, че все по-бедни туристи идват да се къпят по родното Черноморие. Обвиняваше и хотелиерите, че откакто използват модерния ол инклузив, на туристите чак толкова български пари не са им нужни. За незаконния чейндж нямаше смелостта да обвини милицията… Марчето разцъфна и разхубавя и едва не се обиди, когато към средата на втората курортна седмица Гларуса джентълменски предложи да ѝ дава процент от печалбата. Тя обаче каза, че имала желание да остане още една смяна на морето, за което разговаряла с туземния представител на „Некерман“. Гларуса се поуплаши да не би тази позастаряваща немска самотница по някакъв начин да не му се обеси на врата. Реши, ако все пак почивката бъде удвоена, да си прибере цялата печалба, надеждно съхранявана в сейфа в хотелската ѝ стая, а след това внезапно да изчезне, премествайки се на най-далечната вишка по брега. Един ден иначе пунктуалната „баба“ не дойде под чадъра. След около час Гларуса остави помощника си на вишката и се запъти към хотела. Пред вратата му цареше някакво напрежение – имаше линийка, милиционерска джипка, бели престилки, униформени и цивилни щъкаха насам-натам. Попита един от кибиците какво се е случило. Това, което му казаха, му подкоси краката: „Някаква немска баба умряла в съня си. На хубаво място ѝ свършили дните.“ Гларуса бе съкрушен – нали нищо ѝ нямаше на „бабата“, за болести не бяха си говорили. Всъщност те, освен за пари и за любов, за нищо друго не си бяха говорили, и то по-малко с думи, отколкото с очи, ръце и т.н. Натъжи се дилърът, сякаш бе загубил скъп приятел. Още повече се натъжи, като пресметна наум съдържанието на сейфа, което нямаше как да получи. Цялата му почти двуседмична валутна заработка щеше да се озове в нещастно-щастливите немски родственици, долетели спешно да приберат леля си. Валутата можеше да бъде и конфискувана поради неяснота в източниците ѝ. Но пък щеше да е благодарен на съдбата, ако не го разкарваха по участъци и съдилища, ако все пак източниците бяха установени. Нещастният случай се поразчу из курорта. Сред плажните валутни дилъри Гларуса бе обект на разбираемо човешко съчувствие, но още повече - на иронични подмятания. Тъжното събитие се превърна в анекдот, в който той бе в ролята на нещастния карък. И докато на плажа работеха и още някои „баби“, пиперливите чести ругатни между спасителите изоставиха майките на мира и взеха на въоръжение страшното проклятие на Гларуса, с което той отвръщаше на подигравките: „Да ти умре бабата!“ Целият разказ - https://sdrujeniepisatelivarna.bg/index.php?statia=234

sdrujeniepisatelivarna.bg
начало секции автори книги

голям сайт

За контакти:

Сдружение на писателите - Варна

Платформа OMP 2, версия 14.45

(c) AntoLab