ЕТЮД ЗА ПРИТИХВАНЕ
2015
„Етюд за притихване“ e втората поетична книга на Милена Белчева. Стихосбирката е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика. Автор на корицата е италианския акварелист Фернандо Кавалиери. В изданието са представени и няколко акварелни творби на Радослав Коцев-Даро. Редактори на книгата са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев. Консултант –Венцислав Василев. Разпространението на книгата се осъществява чрез Издателство Буквите – чрез Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите. Рецензия от Гергана Иванова-Риа „Стихосбирката е етап от творческата биография на твореца. Тя е организъм, изтъкан от емоции, пъзел, който, ако сглобиш хронологично можеш да разгадаеш пин кода от сърцето на автора. Поезията е принадлежност. Симбиоза от рисунък, музика и послание. Всеки, надарен с нея е истински щастливец, любимец на съдбата. Защото тя е наказание и привилегия. От нея и да искаш не можеш да избягаш. А и не е необходимо. В живота човек невинаги може да си позволи свободата да бъде себе си. В поезията няма ограничения, мантинели, бариери и правила. Тя е олицетворение на свободата на духа във всички посоки на пространството. Само когато човек се извиси над ограниченията – диша и създава красота, за собствено удовлетворение и естетическа наслада за читателите. Поезията е като отделянето на смолата от дървото. Тя е лекарството, естественият начин за предпазване на душата от външни наранявания. Тя няма начало и няма край, както нямат начало и край чувствата, бродещи по белите листове. Читателю, когато отвориш тази по- особена и различна книга вероятно ще откриеш нещо от себе си. Нещо вече преживяно, преболяно. Нещо или някой, за което/ когото си будувал, оцеляло след земетръсите в душата. Нещо като обич. То ще те завръща отново и отново в меката прегръдка на стиховете.” Гергана Иванова-Риа Част от творбите, включени в книгата ХАЙДЕ, ТРЪГВАМ на М. „Хайде, тръгвам„… – и ето, заблестяха внезапно всички изгреви звездни – от среднощ до един. Този град се изгуби и притихнало капна – строгостта си превърнал в разтопен парафин. И завоите остри преминаваха в преки, изпреварили нечий любопитен перваз. Упоих се, навярно, с думи билково-меки, ослепях – да не виждам как си тръгваш след час. После юли престана да е пристан за лято, дръпнал грешната струна на раним клавесин. Но ме буди усмивка за дланта ти, която бе завинаги моя – от среднощ до един. ПРИЗНАНИЕ Тя е просто усмивка, която и слънцето сгрява, даже някой без жал тези устни с тъга да съшива. Да останат дори шепа кал и изсъхнала плява – тя гнездо ще направи от тях. И ще бъде щастлива. Тя е просто улук, в който гъста мътилка изтича. И изплаща докрай чужди грешки, вини и пороци. Като майка добра – безусловно и нежно обича и съзира надежда през най-непрогледния процеп. Тя е просто мираж в неуютната земна пустиня, но превръща деня в необятен оазис, за всеки. И постила косите си – меко по тях да премине – онзи, с морни нозе, опознали трънливи пътеки. Тя е просто сълза, сбрала всички човешки тегоби, Ала нейните – кой ще успее смирен да изплаче? Тя не иска слова върху тежкия камък надгробен. Само глътка сърдечност, преди да я срещне палача. Тя е просто цветче, зажадняло за предана ласка. Все едно, че животът я смазва с ръждива верига. Не лети през света в подобаваща царска каляска, ала тя е Жена. И да бъде такава ѝ стига… *на всички жени, които се припознаят в стихотворението ИЗПРАЩАШ МЕ ДО ЪГЪЛА, СЛЕД КОЙТО… Най-краткият ни път е извървеният. Най-истинската мъдрост – непризната. Мълчанието е опровержение, че има лек, по-скъп от самотата. И не една следа ме е препъвала – душата ми е опитно стърнище. Изпращаш ме по мръкнало до ъгъла, след който няма никого и нищо. След който е единствено затишие и пулсът е незрим, но осезаем. Последните желания – издишани от тялото, получено назаем, от пясъка на замъци рисувани, от устните на земните съблазни. Приема ли отвесното пътуване, ръцете ми е нужно да са празни. Зад теб отдавна всичко се е сринало, едничка пепелта до бяло свети. Разбирам, че и ти си само минало. Но в камъка дори пониква цвете… ПРЕДБЪДНО Недокоснали още със сърца устремени онзи изгрев, над хълма – равнодушен и стръмен – все по-ясно усещам, как вървите през мене, как пулсирате живо в мисълта и кръвта ми. Зная колко е ценно всяко дъхче в гърдите, пълно с мъдрост космична и калория вяра. Наблюдавам в блаженство как предутринно спите, младостта си припомням – кратък звън на китара… После трябва на пръсти да се вдигна отново – да ви видя очите – две-три преспи над мойте. Няма как да поискам днес гнездото орлово, да сваля в низините и да кажа: “Постойте!…” Щом крилете са здрави – ще последват целта си. Но усмивка на нежност върху устните спира – някой ден синовете своя дом ще потърсят, любовта ще им бъде най-добрата квартира. И сълзите неволни ще са блясъче само от безкрайното слънце на вселенската сцена. И нощта ще възкръсне, чула тихото: „Мамо“, а перце ще се спусне над дланта уморена. СМАЛЯВАМ СЕ ДО СЯНКА НА СЪЛЗА Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна. Безвремие през мен ръми – с невинността си да пречисти душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна. Препъващите страхове, човешки страсти и неволи с червивата си слепота, сърцето – ябълка прояли – обратно нека изпълзят и във предчувствие за пролет да се превърна и спася от този свят така печален. Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли? Баласт ненужен са дори и най-достойните победи. Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният – ще измени. Щастлив е и благословен духът безмерно чист и беден. Но ненаситни сме, уви… Горим в нелепа надпревара – блещукащата слюда-чест зениците наивно мами. Но кой Единствен е велик, припомня всеки атом вяра? Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми… Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти, издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново. Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово. ПО ДЕКОЛТЕТО НА БИТИЕТО „…Бъди ми настояще.” Добри Жотев Отричах те – опарена от опити, но може би сърцето се привърза към светлите нюанси на живота ти. Сега в картини призрачни замръзвам. На нежността цветчето е загинало и суха клонка дланите ни дращи. Какво, че имах с теб прашинка минало, щом никога не стана настояще? Не срещаха случайните ни вечери на изгревите ласката свенлива. Удавихме се в думите изречени, сломихме се, след дълга съпротива. Повярвах в близостта ни. Ще ме съдиш ли? Днес погледът ти нямо ме отпраща. Какво, че виждах в тебе късче бъдеще, щом никога не стана настояще?… ТИ ЛИ? С дъжд от безмерна тъга, с крехка самотност примесени, с вино от нежност опѝти, с дъх на поле хризантеми, като презрели зърна – капят в душата ми есени, стичат се в облачни нощи – топли, изящни и неми. Дълго за тях ме боля. Жадна за сетно умиране губех се в тежкото жито, ровех под думи и корени. Търсех шевици – земи – с песен и кръв избродирани, шепот на гниеща шума, за да се сгуша в покоя ѝ. И сред листата – щурче, в хладната влага простинало, а из косите ми тъмни – плаха светулчица скрита. Нека за миг се простя с неизбродимото минало, нека в скръбта си потъна, никой за мен да не пита. Четири пласта кобалт спират небесното дишане, дращи безръко весло по хоризонт недоплуван. Бавно отекват в съня ми стъпки на мисли угрижени. Пролетен грим на утопии. Лятна премала бълнувах. Тъй всекопнежно живях, глуха за хора и гларуси, ала дочаках пороя всяка виновност да снеме. Обезсърчена, без страх да се усмихна пред края си, чула как никне в дланта ми новороденото семе. Великолепно добри – блудни тежнения – плесени, скрап от ръждиви обиди, тъй милосърдно отмили – някой покани в света ми тези пленителни есени! Питат зениците лунни с тихо признание: Ти ли?…
