Сдружение на писателите – Варна, подпомогнато финансово от Фонд „Култура“ към Община Варна, успешно проведе през настоящата 2019 г. станалия традиционен Национален литературен конкурс „Атанас Липчев“, в памет на известния български писател Атанас Липчев. На адреса на Сдружението бяха изпратени 136 конкурсни творби от България и чужбина, които не само обогатиха географията на изпращаните творби, но и значително разшириха възрастовите граници на участващите. Пет години са сериозна възраст за конкурс, учреден в нестабилни времена и в началото поддържан не от общини и държавни институции, а от сдружение на писатели без особени собствени доходи. А повярвайте – това не е маловажна подробност.

Националният литературен конкурс за разказ „Атанас Липчев“ е мястото, където дори дебютантът има своя шанс. Това е конкурс за текстове, а не за вече готови и излъчени в публичното пространство продукти, където по друг начин тежат името на автора, марката на издателството, корицата, рецензиите и т.н. С други думи – копаене в словесните пясъци в търсене на скъпоценности, а не възпроизвеждане на вече формирани литературни репутации, в каквото понякога се превръщат литературните награди.  

И тази година призьори в конкурса бяха автори с много различен статут в литературното поле. От една страна, виждаме имена на вече изградени белетристи, в същото време лауреати станаха и дебютанти. Тази разнородност също е белег за отвореността на конкурса, за отказа му да се съобразява с утвърденото „разделение на труда“ в литературното поле, което всъщност е един от начините за възпроизвеждане йерархиите на статуквото. Подобни бяха и целите: Националният литературен конкурс за разказ „Атанас Липчев“: да постигне нова, авангардна форма на критика, поле за смислена емоционална и интелектуална среща на енергии. Чрез развитието на неформалното образование и подсилване на връзката между различните поколения в литературата и културата и тазгодишният конкурс продължи ярката литературна традиция на града ни в съвременната българска и световна литература, за да може Варна в следващите години да се превърне в стратегически национален център на космополитния ни национален дух.

           В замяна е редно да се запитаме: казват ли ни нещо тези разкази за обществото, в което живеем? Да, казват ни, но не направо. Болшинството от творбите тематизират начини за справяне с обхваналото ни усещане за дълбока криза, те са като компендиум от похвати за набавяне на смисъл в бъркотията, наречена „преход“, „забързано ежедневие“ и прочие клишета. Но не като сборник с рецепти или наръчник как да станем щастливи. Да не забравяме, че съвременният разказ е експеримент, размишление в образ и движение. Особено това личи при младежката субкултура, за която разказът не е прости проекции на медийните модели за свят. Тази често неврозна субкултура засмуква образи от едно или друго медийно поле, но ги пренарежда в друг синтаксис. Да вземем например мутрите и новобогаташите, изпаднали в пълната власт на „фатални“ жени, илюзорни мечти и пр. Казано по друг начин, конкурсните разкази завихриха навътре в силовото си поле оборотния репертоар от социални типове, като пренаредиха представите за междучовешките отношения.

Търсенето на смисъл в хаоса на прехода отвежда част от наградените разказвачи директно при темите за Спасението и Любовта. Тук може би е моментът да се запитаме за присъствието на постмодернизма в корпуса от наградени творби. Категорично може да се прецизира, че ценностно-философската арматура на постмодерното по-скоро липсва. Постмодерното присъства – но като ценностно неутрален набор от похвати: разказването от различни гледни точки, смесването на времена, саморефлексивността и тематизирането на самото писане, тарантиновското навързване на отделни истории с непоследователна хронология. Подобна констатация напълно аргументира друга основна цел на конкурса – да смете старите стереотипи, да създаде нов семантичен статус чрез заниманията с литература на нашия свят, да скърпи разкъсаните връзки между временното и вечното.

В тематично отношение, логично на нашето време, преобладаваха усилията художествено да бъдат защитени авторовите тези за крайното и безкрайното, божественото и човешкото, доброто и злото, както и забелването на слоя от илюзии, подхранващи уюта на ежедневното съществуване. В този план можем да приемем и наградените творби като представителна извадка за укрепването на българския разказ, случващо се пред очите ни през последните десетина години.

Общото впечатление е, че съвременният разказ търси публиката посредством сюжета и морализирането. Сложните игри с фигурациите и интертекстуалните алюзии изглеждат останали в миналото. Факт, който ни дава надежда за бъдещето на художествената ни словесност.