Желаем му здраве, благоденствие и каквото той си поиска.
         Неговият празник е и наш празник. Харесва ни да четем човечните му творби. Харесва ни, че пише талантливо, но не обича да се бие в гърдите. Че притежава безразличие към славата и има неподражаемо чувство за хумор, ирония и себеирония. Че е честен с читателите (и нечитателите). Че той си е той. Химик по образование и алхимик на словото: https://literaturensviat.com/?p=9609,
https://troyanski.wordpress.com/about/
          И тайно (но вече явно) се надяваме да издаде още книги. Защото предишните са отдавна изчерпани: „Стихове именни и безименни“ (изд. „Книгата“, 2006 г., ред. Валери Станков, худ. Петър Петров) и „Клетвата на вторите стрелци“ (изд. „Галакта“, 2009 г., ред. Валери Станков, ил. Гаро Кешишян, предг. Теменуга Тенева), освен няколко единични екземпляра в антиквариатите.

          Честит празник!

           С почитания!

...................
Две стихотворения от Илиян Троянски:

ГОСПОД ОСТАРЯВА

Ръми. Пусто мръзне полето.
Още несъмнало, и вече мръква.
Взел наръч съчки, Господ крета
в дворчето си, огъня стъква.

Пъшка приведен, кибрита драсва,
после наред залоства вратите,
реже хляба в края на масата
и събира в шепа трохите.

В старото му раздрънкано радио
с глас далечен бръмва ефирът,
око зелено леко притваря.
Казват, че времето се стабилизира.

Слуша как блъска в комина вятърът –
стаичката на дим замирисва.
Гледа – вън вече прехвръква сняг,
вехтия си будилник курдисва.
(из „Стихове именни и безименни“)

ВЪЛК

Окапа ябълката стара на поляната,
и Ева няма как да прелъсти Адам.
Кръвта си ближа, тя пулсира в раната –
нали съм вълк, и ябълки не ям.

На пресекулки, учестено пулсът тупка,
и мрак обзема вълчия ми ум.
В сърцето хлад, във кожата ми – дупка,
в тревите кървава следа, в гръдта – куршум.

Капани слагаха по пътя ми, но ето –
не стъпих в тях до днес, и оживях.
Нали съм вълк, и ходя по небето
и по неволя само влизам в грях.

Животът ми съвсем не беше песен
и вълчия ми дял не беше лек,
но и с последния си дъх бих произнесъл:
Благодаря ти, Боже, че не се родих човек –

да мразя своите с такава дива радост,
да гоня плячката си с безпощадна стръв
за да убия – без да бъда гладен,
преследван цял живот от жаждата за кръв.

Стриже до кожа пастирът овцете –
мърцина струва от живота им курбан –
а аз съм вълк, и ходя по небето,
заспивам гладен, ала ябълки не ям.

Живях във рая и не ме е страх от ада.
Не съм последен, нито ще съм пръв –
ще легна мълком във земята си изстрадана,
до капка върнал в нея вълчата си кръв.

А после тишина и мрак. И аз пропадам,
ала пред входа на самия вълчи ад
проглеждам – и не мога да повярвам!
Но знам, че няма връщане назад.

Разцъфва ябълката стара на поляната
и пак съм в своята, но пролетна гора –
и не болят зарастващите рани…
И има Бог. И ми растат пера.
(из „Клетвата на вторите стрелци“)

подбор: Ст. Бонева