Не, не става дума за онази хищна птица с жълти крака от семейството на чайките, наричана още „летящо улично куче“. Разбира се, „гларус“ е сполучлива метафора. Сигурно се сещате – лято, море, курорти и естествено курортистки – сладката и доходна плячка на родния гларус. Не че понякога и гларусите не ставаха плячка на летовничките… Но това са частни случаи.

         Ясно е, никой не се е родил гларус. Но си бе добре дошло, че Гларуса имаше късмета да се роди в морски град в семейство от средна ръка, както би казал Гогол. Баща му с месеци плаваше по търговските кораби и това пораждаше две последствия – от една страна, подаръците от странство вдигаха самочувствието, а доларите на баща му позволяваха пазаруване в магазините на „Кореком“, но от друга – майка му сама не успяваше да се справя с вироглавия хлапак, когото махалата определяше като „изпуснат“. Първите бягства от дома до плажа дълго бяха прикривани, защото мокрите шорти съхнеха на бункера край вълнолома. За бягствата от училище обаче свидетелстваха десетките неизвинени отсъствия, увенчани в крайна сметка с „намалено поведение“…

       Флотската служба бе шансът на Гларуса да влезе в пътя, по-скоро във фарватера. Боцманската команда на стражевика, към която се числеше, функцията на загребни на корабната лодка все пак го понаучиха на гребане, плуване и някои други морски умения, които нямаше как да надиплят мозъчни гънки, но поне изваяха няколко чифта мускулни плочки там, където по-старите мъже имаха шкембе, а по-младите – кожа. Свидетелството за проплаваните военни морски мили откриваше път към мечтаните шарени кораби, но кадровиците на параходството все отклоняваха потенциалния моряк от плаващия му състав.

        Гларуса не губеше време. В отечеството тогава имаше две банки и половина и той се впусна да ги подпомага в най-рутинната им лятна дейност по крайбрежието – обмяната на валута. Продаваха моряци, чужденци, самозвани дилъри и марфаджии от всякакъв сорт. Купуваха потенциални пазаруващи от „Кореком“ и бегачи зад „завесата“, самодейни банкови анализатори и просто парвенюта. Гларуса дърпаше и от двете страни – и от продавачите, и от купувачите. Началният му капитал бе бащината моряшка валута. Приходите му осигуряваха битността на сваляч и мачо и си струваха риска с други безделници, наричани още тунеядци, да чука камъни на Янчева поляна.

          В разгара на лятото птичето на късмета кацна и на рамото на Гларуса – с ходатайството на влиятелен познат бе назначен за спасител на плажа. Логично връзкарят бе акредитиран към една от централните вишки по пясъчната ивица пред курортния комплекс, посещаван предимно от чужденци.

       Новата длъжност не изискваше кой знае какви усилия. Сутрин вдигаше едно от трите разпоредени флагчета. При червено надуваше свирката, когато някой самонадеян смелчак дръзваше да се разхлади в прибоя. Жълтият сигнал забраняваше дюшеци, пояси, патки, риби и други надувни глезотии, които и без това бяха неизползваеми в малкото вълнение. Работа имаше, когато се вееше бялото флагче. Фифти-фифти бе народът на пясъка и във водата. Втората половина не трябваше да плува зад шамандурите, но пък дотам не достигаха трелите на спасителската свирка. На помощ идваше бинокълът, който трябваше да открие ръкомахащия евентуален удавник. Изваден с лодката на брега, той бе свестяван с по няколко възпитателни за кибиците шамара, изтръскван с главата надолу или, според случая, вентилиран с изкуствено дишане уста в уста. Последният прийом бе практикуван и при най-леките случаи, в които къде фактически, къде артистично попадаше по-младата част от дамската курортна популация…

          Гларуса бързо направи тен, обзаведе се с вносни бански и покри няколко важни мускула със синкаво-зеленикави татуировки, изобразяващи пронизано със стрела сърце, коронясана русалка, корабна котва, някакъв страховит и зъбат източен дракон.

        Усвоил набързо функциите на плажния спасител, Гларуса реши паралелно да се върне и към другата си специалност – обмяната на валута. Това си бе незаконно занимание, но пък носеше повече приходи от щатната заплата. Имаше известни рискове – друг тарикат да ти пробута фалшиви купюри, да те изпее някой завистлив конкурент или да те сгащи някои милиционер, докато още не си преместил банкнотите от банските в някой импровизиран тайник.

         Рисковете се усложняваха от характерните за епохата обстоятелства. По онова време мъжкият плажен тоалет бе плитък, тесен и врязан в кълките, а модата изискваше с минимална площ доченият плат не толкова да прикрива, колкото да подчертава мъжкото достойнство. В неговата компания валутата бе лесно откриваема. На вишката трудно можеше да се намери място за сейф на оборота. На високото, там под чадъра, трябваше да се намират само упоменатите в разпоредбите спасителни помагала - плавници, маска, шнорхел, въже, свирки и флагчета, и най-много по изключение още едно сакче с дрешките на спасителя, което можеше да бъде пребъркано от милиционерите за нула време. А и те бяха нахитрели. Въпреки жегата, по алеите, хотелите и заведенията на комплексите служеха в униформа, но на плажа външно и те го раздаваха туристи. Все пак можеха да бъдат разпознати по подозрително белия за лятото тен, както и по това, че никога не влизаха в морето. Отчитайки тази колоритна картина, Гларуса мислеше за охраната на труда, за която някак ненадейно намери сполучлива формула…

        Покрай предполагаемите удавници в морето погледът на спасителя проследяваше всички кьорпета по брега, които се размотаваха или излежаваха в неговия периметър, защото табиетът му на застаряващ ерген не позволяваше да пропусне нито една потенциална бройка.

         Изобщо нямаше данни за бройка жената, която за първи път се бе разположила под чадъра на двайсетина метра от вишката. По-скоро бе външно атрактивна – широкопола шапка, огромни „огледални“ очила, полупрозрачно копринено парео, модерна плажна чанта от слама, разпръснати по шарената хавлия немски списания. Гларуса стопли, че чартърен полет на „Луфтханза“ сигурно бе докарал поредната гедерейска група туристи.

          На другата сутрин чужденката се разположи на същото място. Хвърли пареото и започна да се обработва с плажно масло. Когато стигна до недостъпния гръб, се заоглежда безпомощно. От вишката само с ръце Гларуса изигра някаква пантомима, която значеше: „Да дойда ли да те намажа?“ Получил също ръчно потвърждение, той наду перките и се приближи с гладиаторско достойнство. Изцърка от тубичката голям бял пацул и нежно го размаза по все още белия луничав гръб.

          Тя подаде ръка и се назова кратко – Дагмар. Гларуса подържа ръката ѝ, но не си каза името – анонимността пред жените бе негов железен принцип. Към третото размазване той вече бе решил да се откаже от козметичните си занимания. Обектът им на години беше някъде между втора младост и трета възраст, по шията ѝ беше тръгнала огърлица от бръчки, пъпчето ѝ се беше скрило в пухкаво коремче, а целулитът правеше първите си презентации. Точно тогава Дагмар образува някакво изречение на руски, което с понаученото в началните класове дилърът почувства с цялото си същество – имала марки и долари, искала да си купи левове…

          Сделката се състоя бързо, на другия ден се повтори, на следващия - потрети с все по-голям оборот. Очевидно и някои други от немската смяна използваха канала. От предпазливост Гларуса даваше левовете сутрин на плажа, а валутата прибираше вечер в парка около немския хотел. От само себе си нещата се развиха по линията: следобедно кафе – вечерен ресторант – нощно посещение в хотелската стая. В интерес на бизнеса спасителят бе прежалил високия се критерий за женска красота. Оценяваше все пак бюста на чужденката, сякаш взет назаем от Доли Партън, научените от нея няколко нови кама сутри, дори виждаше в паласките ѝ своеобразни и удобни дръжки… Тя започна да го нарича майн булгаришер мачо, а той нея с побългареното Марче.

          За другите спасители Марчето бе „бабата“. Присмиваха се на Гларуса. Подпитваха го „Как е бабата?“ Но тайничко подозираха, че зад летния роман се крие нещо друго. Наблюдаваха го скришом, но охраната на труда бе перфектна. Когато все пак тя взе да се пропуква, Гларуса бе принуден да обмени опит сред няколко души от гилдията, които владееха съседните вишки. Не след дълго те се обзаведоха с по някоя своя „баба“, кой каквато намери – българка или чужденка, по-млада или по-стара.  Важното бе да не се открие валута в банските с помощта на „бабите“, които играеха ролята на надежден и заплащан с ласки трезор. Скоро „бабата“ се превърна в парола, метафора, шега, която употребяваха само посветените в операциите.

        Местният курортен клон на БНБ позалиня откъм обмяната на валутата. Шефът му се оправдаваше пред столичните си началници с хипотезата, че все по-бедни туристи идват да се къпят по родното Черноморие. Обвиняваше и хотелиерите, че откакто използват модерния ол инклузив, на туристите чак толкова български пари не са им нужни. За незаконния чейндж нямаше смелостта да обвини милицията…

          Марчето разцъфна и разхубавя и едва не се обиди, когато към средата на втората курортна седмица Гларуса джентълменски предложи да ѝ дава процент от печалбата. Тя обаче каза, че имала желание да остане още една смяна на морето, за което разговаряла с туземния представител на „Некерман“. Гларуса се поуплаши да не би тази позастаряваща немска самотница по някакъв начин да не му се обеси на врата. Реши, ако все пак почивката бъде удвоена, да си прибере цялата печалба, надеждно съхранявана в сейфа в хотелската ѝ стая, а след това внезапно да изчезне, премествайки се на най-далечната вишка по брега.

          Един ден иначе пунктуалната „баба“ не дойде под чадъра. След около час Гларуса остави помощника си на вишката и се запъти към хотела. Пред вратата му цареше някакво напрежение – имаше линийка, милиционерска джипка, бели престилки, униформени и цивилни щъкаха насам-натам. Попита един от кибиците какво се е случило. Това, което му казаха, му подкоси краката: „Някаква немска баба умряла в съня си. На хубаво място ѝ свършили дните.“

          Гларуса бе съкрушен – нали нищо ѝ нямаше на „бабата“, за болести не бяха си говорили. Всъщност те, освен за пари и за любов, за нищо друго не си бяха говорили, и то по-малко с думи, отколкото с очи, ръце и т.н. Натъжи се дилърът, сякаш бе загубил скъп приятел. Още повече се натъжи, като пресметна наум съдържанието на сейфа, което нямаше как да получи. Цялата му почти двуседмична валутна заработка щеше да се озове в нещастно-щастливите немски родственици, долетели спешно да приберат леля си. Валутата можеше да бъде и конфискувана поради неяснота в източниците ѝ. Но пък щеше да е благодарен на съдбата, ако не го разкарваха по участъци и съдилища, ако все пак източниците бяха установени.

         Нещастният случай се поразчу из курорта. Сред плажните валутни дилъри Гларуса бе обект на разбираемо човешко съчувствие, но още повече - на иронични подмятания. Тъжното събитие се превърна в анекдот, в който той бе в ролята на нещастния карък. И докато на плажа работеха и още някои „баби“, пиперливите чести ругатни между спасителите изоставиха майките на мира и взеха на въоръжение страшното проклятие на Гларуса, с което той отвръщаше на подигравките: „Да ти умре бабата!“