 |
In memoriam ИВАН ОВЧАРОВ
ДАТИ01.10.2023, 11:51:39. Промяна: 01.10.2023, 21:28:43. Прегледи: 361
д-р Ваня Колева
In memoriam
ИВАН ОВЧАРОВ
На 14 септември 2023 г. станаха три години от кончината на Иван Овчаров (18.VIII.1959 – 14.IX.2020).
Поет, автор на книгите: „Прощаване с небесата“ (1992), „Мъртъв сезон“ (1994), „Храмът“ (1998), „Мъжете на България“ (1999, 2005), „Разсечена луна“ (2003), „Каквото след това от нас проплаче“ (2003), „Защо изкуството е продължение на живота“ (2008), „И нищо повече от любов“ (2010), „Еволюция на седмичното разписание“ (2015), „В отекването смисълът личи“ (2019), „Малки истории с лиричен край“ (2021, посмъртно), „Надеждите за спомени се молят“ (посмъртно, 2021). Лауреат на множество национални награди за поезия. През май 2019 г. е отличен с първа награда на Националния конкурс на името на Петко и Пенчо Славейкови за лирическо стихотворение – гр. Трявна („Славейкова награда – 2019“). Два пъти е носител на награда „Варна“ за литература.
Иван Овчаров е и литературовед, преподавател в Средното училище за хуманитарни науки и изкуства „Константин Преславски“ – Варна. В знак на признателност към преподавателя поет, учебното заведение организира и на 28 април 2023 г. успешно финализира в негова памет Първия вътрешноучилищен конкурс „И нищо повече от любов“.
Иван Овчаров дълги години е в редакционната колегия на в. КИЛ („Култура, изкество, литература“) и негов главен редактор – от бр. 1 за 2009 г. до бр. 10 за 2012 г. Председател е на Сдружението на писателите в периода от 19.X.2012 г. до 13.XI.2015 г.
Отзивчив човек и преди всичко – добър приятел. И до самия си край – изпълнен с вяра и надежда в Живота.
Тогава, в ранното утро на 14 септември 2020 г., Иван Овчаров написа по фейсбук вълнуващ поздрав-благослов по повод началото на новата учебна 2020/2021 година. Към учители и ученици отправи той своите ярки и силни слова – като пожелание, заръка и завет. Думи, които извираха от дълбините на голямото му сърце, промислени и преживени, искрени и съкровени. Думи, които разравяха потайни кътчета в съзнанието, затрогваха душата, размисляха и усмихваха едновременно. Думи на книжовен човек, Поет и Учител! И само няколко часа по-късно, още в предобеда на този ден, започнал с красотата и силата на неговото слово, Иван Овчаров вече го нямаше… Беше си отишъл завинаги. Извървял докрай пътеката си тук, той пое нагоре, по стръмното, към Вечността…
Три години по-късно отново бележим началото на новата учебна година.
Днес в душите ни кънтят и откънтяват неговите слова – защото сега идат от много далеч и от високо. Защото Иван Овчаров ни гледа кротко, усмихва се и ни зарича – да не спираме, когато ни е трудно; да не се отказваме, да вървим и да помним – „нищо повече от любов / и нищо по-малко от взаимност“ не е нужно, за да бъдем човеци и да живеем достойно.
Да помним неговите думи:
* * *
Небе – над всичко –
за послеслов…
Морето тръпне –
все по-обозримо…
Но нищо повече от любов…
И нищо по-малко от взаимност…
Тъгата вече напомня брод.
С годините – все по-простима…
Но нищо повече от живот…
Но нищо по-малко от взаимност.
И няма друго.
От кълн до покров:
все участта, за да бъде зрима…
Но нищо повече от любов.
И нищо по-малко от взаимност.
Море – да сплита ден подир ден.
Небе –
над всичко –
за миг спасен.
ОТЕКВАЩИ ЗАТИШИЯ
Когато хоризонтът се стъжни
и слънцето мъжди като кандило –
на нишка хъс животът се държи,
когато и „когато“… си отива…
И нямаш друго нищо – само хъс
да продължиш:
не затова, а въпреки…
През тъжни дни със миризма на пръст
да чуваш не сълзите си, а стъпките.
Отдавна тъй е подреден светът:
изблееш като агне между вълци –
изяжда те самата суета
на участта да се стопяваш мълком…
Когато хоризонтът се стъжни…
Когато само хъсът те държи…
* * *
Когато само хъсът те държи
през всеки ден, зачеркнат от съдбата,
и радостта е кóте зад вратата
напъдено – не мърка, а ръмжи…
Какво пък толкова – угасва всичко,
в което си се лъгал, че го имаш;
да разбереш, че туй, което взимаш,
приемал си за твое по привичка…
Животът е и порив, и подсказване:
най-свежата трева е също плевел
и да отстъпиш също трябва смелост,
когато се въртиш от пусто в празно…
Ако е само хъсът в мисълта –
повтаряш недоучени неща!
* * *
Повтаряш недоучени неща…
И ден за ден – поредната година
измъква се на пръсти, без следа…
И сякаш теб дори не те е имало…
Загърбил вече първия си плам,
дори това – за него да въздишаш…
Светът остава все така голям –
незавладян, а само поописан.
Желанията – мълнии на кръст,
повтарят все: „Да бъдем… догодина!“…
А можеш само да измериш ръст
с това, което беше и отмина…
По Коледа се случват чудеса,
когато си надмогнеш над гласа.
* * *
Когато си надмогнеш над гласа
и в тишината всичко стане бяло –
засилване за новото начало
преди денят да подреди света.
Преди светът да се превърне в жал –
отново в мъст и сметки да клокочи
и точката да стане многоточие…
Преди снегът да се превърне в кал.
Преди да се превърне във „преди“
живецът тук дошъл, да ти отсрочи
дълга към всичко, дето те е сочило
като героя „сам себе убил“…
Когато си надмогнеш над гласа –
дори да е за миг извън света.
* * *
Дори да е за миг извън света,
желаното от теб е като черква,
където безуспешно си зачерквал
в молитвите си дни като листа.
Не стига само да извикаш: „Стига!“,
каквото е започнало – остава
да те изгарят и позор, и слава
поравно, както в неродена книга.
И както дума – мъртва преди раждане –
откриваш, че извън света си никой.
И бликват думи, страшни думи бликват,
и вместо теб живота ти разказват…
Какъв ти миг – дори извън света,
когато и това е суета?!...
* * *
… когато се превърне в суета
усещането даже – че те има –
е все едно: дали за ден, година
си вярвал, че си някой на света.
Годините са само оправдание
в надеждите животът, че изтече;
припламват, за да изгорят желанията
в самозаблудата, че ще са вечни.
Безсмислицата, че си търсил смисъл
в това, което бавно те убива;
че всеки стих е като съпротива –
накрая все остава недописан…
И все пак друго няма на света –
освен след зима, че цъфтят цветя…
* * *
… това, след зима, че цъфтят цветя,
е твърде вярно, за да е красиво,
щом красотата търсейки, откриваш
как се превръща също в суета…
Суетно време, бързане-премáла:
да вземеш и да имаш… И по много!
Красивото е вече цвят „у богу“,
като на маса – пуйка с портокали…
Цветята са премислени, прелистени –
до семенце живеца си смаляват
в измамата, че можеш пак на чисто
на себе си да бъдеш верен… Плява!...
Във този свят – до кълна си премерен –
единствено врагът остава верен…
* * *
…единствено врагът остава верен –
и слава богу – с него ставаш зрим:
и той те мрази, и за теб е черен,
но с теб ли е – и теб в света те има…
И верността превръща се във враг –
като рефрен в отекващи затишия…
Напред те чака връщане до злак
каквото си живял, обичал, писал…
Това е всъщност новото начало –
в проблясък: не че красота си търсил,
а в теб да виждат нещо като Граала…
Но само думи вдигат се на пръсти:
Да видят как – достигнал този праг –
на себе си превръщаш се във враг…
* * *
… На себе си превърнал се във враг,
си вече цял, но с друга половина;
като в любов – омразна, но не минала –
стаила се за неизбежен брак.
Любов ли е – остава без причина;
омразата си търси само начини…
Преди, каквото беше – кимна, мина…
Нататък – ни да пееш, ни заплачеш…
Но все пак още в гърлото клокочи –
преди да се размажеш в жал и кал –
това, което вече си прозрял
и точката превръща в многоточие…
Когато хоризонтът се стъжни,
а тук все още нещо те държи…
Бог да прости Иван Овчаров и светла да е паметта за него!
Поклон!
Сдружение на писателите - Варна е учредено през 1990 г. То е първата независима организация от този тип в страната след промените през 1989 г. Помещава се в Дом на писателя, ул. "Крали Марко" № 11
ДАТИ
|
Отбелязване на годишнини и други събития
Последни 10 от ДАТИ
.: 95 години от рождението на Иван Троянски
.: СКРЪБНА ВЕСТ: напусна ни Масис Хаджолян (16.III.1932 г. – 31.X.2024 г.)
.: 75 г. от рождението на Никола Анков
.: In memoriam Веселин Маринов
.: РУСКА ДАСКАЛОВА: „КОЛЕНИЧА ПРЕД ТЕБ, СЛОВОТВОРЕНИЕ…“ (по повод 90-годишнината на писателката)
.: In memoriam Владимир Михайлов
.: Честита 90-годишнина на Павлина Циганчева