Хеликс прес Варна, 2011 г.

Сборникът е продължение на своя предшественик „Морски хора“ (2007 г.) и включва нови 57 документални разказа. Техните герои (сред тях и 3 дами) са вече не само от плавателния корабен състав, а се реализират също така в корабното опериране и логистиката, корабостроенето и кораборемонта, ВМС, пристанищата, морската науката, образование, култура, спорт и т. н.

ОТ ПОДВОДНИЦИТЕ ДО ПИРАТИТЕ
(откъс)

…От кораб „МаласпинаКасъл” по-добра стръв за пиратите не може да се измисли. На 6 април 2009 г. – сезон, в който мусоните си дават почивка, натоварен от Новорусийск с 39 000 тона пожароопасна гранулирана стомана, на път за Китай, с нисък от товара борд и мижава скорост от 12 възла, корабът пореше средата на Аденския залив по новия коридор, нарисуван на картите точно там – като че ли за красота. Зад лириката на международното военноморско съединение за охрана на гражданските кораби, през ритуала за тяхното изчакване за групиране, противоречащ на интересите на корабособствениците, бе прозата на повече от две денонощия преход по 620-милния коридор, в който значение има основно късметът. Ние го нямахме.
…Към 8.15 часа бях на закуска, когото ме извикаха на мостика. Без прибори от десния борд се виждаше на ход малък кораб, подобен на траулер. Нищо особено. За всеки случай потърсих силите, а като не отговориха, се опитах чрез други кораби да ги информирам за обстановката. Разпоредих на главния механик Ванко възможните максимални обороти. От ляво ме изпревари автомобиловоз. Когото обаче „траулерът” спря и от него се отделиха две малки лодки, нямах съмнение какво предстои. Включих сателитната „антипиратска” система. Лодките се разделиха и приближаваха от двата борда. С „дясно на борд” отхвърлих едната, после другата отляво. На втория поворот на дясно скоростта вече падна под 10 възла, а от лодките стреляха по носа и надстройката. За всичко по УКВ-то информирах автомобиловоза, който единствен се обади, с молба да са свърже с армадата. След малко влезе боцманът с автомат, опрян в гърба. Веднага извадиха картата на сателитния телефон. „Кептън, стоп!” – и още десетина думи на английски език бяха комуникацията помежду ни. Разбрах, че искат да кача лодките на борда и да карам „Там!”. Репликите на пиратите бяха подкрепяни с крясъци и заплахи, а всяко съмнение, че нещо от желанията им няма да се изпълни – със стрелба във въздуха. Джепането на 15-имата „гости” бе сериозно – 13 автомата, два гранатомета, две американски карабини и четири пистолета, а лодките им – пластмасови с мощни двигатели.
След обяд към 16 часа системата за защита сработи, за да ни хвърли в ужас. С пълен параден ход към нас се движеше фрегата. Пиратите я забелязаха едва на около три мили. Опряха гранатомета в главата на рулевия Антон Гаврилов и ми заповядаха: „Спри фрегатата!” С по-сложни думи, за да не се усетят разбойниците, заобяснявах на военния кораб ситуацията. Те се изнервиха и закрещяха: „Пет минути – един човек!” Знаците бяха категорични. Казах на фрегатата какво ни чака. Тя направи поворот за по малко от пет минути…
Вече на котва в близост до сомалийския бряг целият екипаж бе събран в моята, непрекъснато наблюдавана кабина, а при дежурните на мостика се сменяхме двамата с механика под дулата на автоматите – нещо като VIP-заложници.На третия ден на кораба се качи „главният преговарящ”. На сносен английски делово обясни, че предстои чакане, в което, с изключение на храна, да не очакваме гориво и вода. Кражбата е грях, но в случая бе полезна. Старпомът и един моряк, пуснати с разрешение да проверят опасния товар, ми донесоха забравения в една кабина от главатаря мобилен телефон. Обадих се в компанията да включат резервната карта на сателитната комуникация. Телефонът бе подхвърлен обратно, онзи си го „намери” и преди да установи чуждия разговор, на другия ден изпусна машинката в морето. Всякакъв друг вариант ни заплашваше много. В продължение на две седмици благодарение на резервната карта всеки ден изпращах електронни писма. Докато ги пишех, на крилото двама пушеха и разсейваха пазача, а до мен старпомът с клещи чакаше да изкара картата от апаратурата, ако има опасност. И това бе рисковано занимание. И рулевият на изправи на нокти – успял да си скрие телефона при претърсването, но той се обади от джоба му с аларма за събуждане за вахта.
Преговорите се затегнаха. По-умните от пиратите се опитваха да ни мачкат и психически, като разчитаха посланията им да отекват в корабособственика и семействата ни, с които ни позволиха да говорим. Трябваше да спечелим войната на нерви – грешна дума или жест можеше да струват нечий живот. През цялото време само това говорех на екипажа. Дори когато си брояха откупа, пиратите още стреляха по кораба. Изпитанието продължи 33 дни. То промени всеки от нас, но всички плаваме. Имах много време да мисля – тогава и след колизията. Само двама капитани на път за опасния залив пожелаха на кафе да узнаят за нещата, които се случват там. Конференции, съвещания и документи по „пиратската” тема – колкото щеш – и по света, и у нас.

Юни 2011 г.


Васил Дачев – прозаик, поет, член на СБП, главен секретар на БМС

ЗА „МОРСКИ ИЗПОВЕДИ“

Отворих първата страница на „Морски изповеди” с любопитство. Живеех още с приятните впечатленията от предишната подобна книга на Валентин Димитров – „Морски хора”. Затворих последната страница на „изповедите“ с удовлетворение, възторг и гордост и от героите в книгата, и от нейния автор.
Не мога с няколко думи да изразя задоволството си от прочетеното. Книгата е океан от представи, емоции и послания, защото описва с художествени средства житието на именити български труженици, извисили авторитета на българския моряк по целия свят и във всички направления на морската индустрия на страната.
Да се даде оценка на творчеството на който да е автор е твърде деликатна задача. Интересите, компетентността, диференциацията на героите му са различни. И разумът, и чувствата им се подчиняват на собствената им личност. Но в повествованието авторът разработва образите им като подвластни на Морската идея. Защото освен като герои като литературна форма, те са и героични фигури в живота.
Връх над всичко обаче взема добронамереността и искреността на твореца. Впечатлява и стилът му, пронизан от авторска прямота, която не затруднява, а импулсира читателя. Всяка нова страница се очаква с нетърпение. Книгата се чете на един дъх, а обстоятелството, че лично познавам болшинството от героите, ми дава основание да изкажа задоволството си към автора, защото паралелно с описанието на героите, прозира желанието на автора не да издигне на пиедестал личността, а ценностите и хуманизма, с които са живели и трудили в изграждането на един достоен свят.
Тази книга има свой живот, свое бъдеще, защото отразява човешки съдби. Така авторът прехвърля литературен мост между реалните герои, реалните събития и проблемите, грижите и потребности на обществото, на епохата, в която са добрували. Книгата притежава собствена душа. Паметта на хората е къса, но достойнството е нетленно.
В две поредни книги да се създаде букет от „изповедите“ на 100 морски личности е уникално явление в маринистиката. То представлява своеобразен летопис на морската общественост, от боцмана, корабостроителя, научния работник, защитниците на родината, капитаните и механиците на морския ни транспорт и още, и още, и още. В този букет от личности, всяка от тях излъчва своя правда, своето отношение към прогреса на родината.
Добър показател за мен е и фактът, че в книгата се преплитат реалности, емоции, идеи и от отделните си портрети личностите създават цялостна панорама, олицетворяваща добродетелите на хората, подвластни на морската идея и нейната реализация. И колко добре би било, ако преди десетилетия някой друг „Валентин Димитров” бе дръзнал да опише пионерите в корабостроенето, корабоплаването, морската наука и практика. Тогава представата ни за морското минало на Родината нямаше да се лута в догадки и хипотези. В това виждам аз още едно от достойнствата на книгата, която като щафета подава нашето градивно настояще на бъдните поколения, които, дай Боже, да красят и умножават морската идея, като техните предци. Именно тези „предци” – 100 личности, достойни за уважение, които ще оставят светла диря след себе си и служат на поколенията като компас.
В заключение: търсих поантата, която обединява „героите” в един образ. Намерих я на последната страница, в откровението на най-възрастния представител в книгата – корабния монтьор Цоню Ирманов. Той заявява: „Най много ме топли доверието и уважението на хората”.А нас, читателите, ни топли факта, че има такива личности като него, като другите героите на книгата, като нейния автор.