Сборник с разкази
ИК "Многоточие", С., 2023 г.
Худ. Евгени Петров
ISBN 978-619-7665-83-3

Из книгата
...
ДУШАТА НА УЧИЛИЩЕТО

Откакто старото училище ослепя, осиротялата му душица разбра, че ѝ е време да напусне тоя свят. Време беше поне небето да се сети за нея, тъй като хората отдавна я бяха забравили и тя двайсетина години вече линееше под езичето на школското звънче. Колко отдавна звънчето не бе пяло! Бе забравила и мириса на мокра дъска, и дъха на божур. Под завивки от паяжини спяха чиновете, старият глобус, сбирката от минерали. Спеше старият часовник – сърцето на школото. След оная нощ, когато някой разби с камък едното око на училището, в сградата се вмъкна вятърът. Той бе дебнал отдавна този миг, но сега нямаше кой да го спре. Дали духовете - стопани, вградени в темелите, спяха или бяха избягали, душата на училището не знаеше. А някога тия призрачни войни ѝ помагаха, та нали затова старият майстор зазида в основите сенките на четиридесет млади мъже. Зазида ги, докато караха камъни и греди. Ей, на – тук под прага зазида сянката на Тодор – млад хубавеляк с две дечица. Заради децата си бе дошъл да помага при градежа. Заради тях после тръгна на война и не се върна. Не се върнаха и другите тридесет и девет юнаци. Едни казваха, че паднали на Чеган, други, че ги отвели в плен, та горките им невести цял живот чакаха вест. Само душата на училището знаеше, че мъжете са тук – сенките им не бяха отлетели в отвъдното, а се бяха върнали да бранят школото от злото. И го пазиха близо век. Пазеха го и се радваха на успехите на деца и внуци. Най-щастлив бе духът на Тодор. Щерка му сякаш усещаше, че духът на баща ѝ е в школото, та обикна книгите. Обикна ги, но учителка не стана. Как ще стане учителка сирачето! Любовта си към книгите предаде на рожбите си, затова синът ѝ цял живот учеше селските хлапетии на ум и разум.

Докато душата на школото скърбеше, някой събори звънчето. То се търкулна с плач и освободената школска душица се измъкна от бронзовата камбанка, та да види какво става. Някой бродеше из училището. Не, не беше вятърът! Той не можеше да събори звънчето, щото е слаб като всички злодеи. Нещо изтрополя и входната врата застена. Татове ли нощни бродят, та срадата се тресе – потрепера училищната душа, па полетя да види кой е дошъл посред нощ.

– Господи! Какво е станало с школото? – дивеше се душата. Гредите едва удържаха покрива, а бяха от дъб издялани. От оня дъб, на който увиснаха Стояновите синове – закрилниците на селото. Дървото бе удържало силата на хайдутите, а не бе удържало слабостта на времето. То бе превърнало картите в гнила хартия, знамената – в дрипи, сметалото – в призрак. Бе обезмислило дъската с надпис: „ Те са наша гордост”. От една фотография под надписа се усмихваше момче. Смееше се и не знаеше, че паметникът му е някъде край Драва. Отдавна никой не си спомняше нито него, нито горящия самолет, отнесъл го на горната земя. Кога времето взе да гаси светлината на школото, училищната душа не помнеше, но мислеше, че има връзка с греха на Джина. Така наричаха един от управниците, който се вреше навсякъде и пакостеше като зъл джин. Та тоя злодей се закани на щъркел, виещ гнездо на едно дърво в училищния двор. С какво щъркът го бе ядосал, никой не знаеше, на Джинът го гръмна и подплаши с окървавената птица децата. От тоя ден сянката на злото легна над школото, а хлапетата в класните стаи взеха да намаляват. Дали Господ наказваше селото, че не опази дългоклюната птица, или животът в селото стана тежък, но младите не се задържаха под бащина стряха. Едни тръгнаха да учат и повече не се върнаха. Други хукнаха към града да търсят прехрана. Трети побягнаха огорчени и повече не погледнаха назад. С горчилка си тръгна и внучката на Тодор. Не ѝ било писано да се радва на дом и на детство. Татко ѝ се върна от голямата война ранен и повече не стана. Така при жив баща момичето растеше като сираче. Що сълзи изплака, когато я изхвърлиха от школото, че родителите ѝ не са в кооператива. Заради чедото си болният хариза нивите си и детето се върна в училището. Върна се, но не прости унижението. Не можа да го прости и духът на дядо ѝ Тодор. Оттогава сянката му не се яви повече на нощна стража. Затова сега злото бродеше из старото училище.

Грохот разтърси сградата. Трещеше така, сякаш касапи разсичаха костите на школото. Стенеха чиновете. Изохка махалото на часовника. Изхърка звънчето, превръщайки се в парче бронз. Тъмни сенки извличаха от изкормената сграда желязо и дъски. Душата на училището се опита да разпознае нощните гости, но не успя. Кога бяха озверели някогашните деца – питаше се тя. Дали озверяха заради окървавения щъркел, или заради тополите, които бащите им гътнаха. Някога цял ред тополи красяха училищния двор. Под тия тополи бяха расли. Стволовете на дърветата бяха най-прегръщаните на тая земя, а шепотът на листата им караше девойчетата да въздишат. Пък напролет, когато над школото политаше тополов пух, сенките на вградените в темелите мъже оживяваха и бдяха край училището, щастливи, че бог им е дал безсмъртие, за да се радват на тоя чуден свят. След смъртта на тополите духовете-стопани изчезнаха. А без призрачните стражи светлината на школото помръкна и сградата заприлича на мъртъв кошер. После старото училище бе превърнато в склад. Така бе погребано живо, но измъчената му душица не искаше да отиде в отвъдното. Все се надяваше, че някой ще белоса стените, ще сплете венци и по стар обичай ще посрещне първолаците...

Не, нощните гости не бяха дошли да потегнат школото! Разнесе се остра миризма. Припламна огън. Запълзяха пламъци. Размота се кълбо дим и погълна дъската заедно с написаните на нея думи: „Мамо, мила мамо!”. Душата на училището се замята сред огъня: „Прости им, Господи! Те не знаят какво вършат!”. Когато се отпусна като уморена нестинарка, през продънения покрив долетя гълъбче. Изпърха с крилца и се спусна към нея. Тя го позна. Само едно същество, не се боеше от огъня и обичаше да лети. То я взе на крилата си и я понесе високо-високо. Закръжи над църковната камбанария и тя зазвъня. Разплиска мрака. Селото оживя.

Чувате ли я? Бие! Днес камбаната бие за школото. За кого ли ще бие утре?