Книгата е създадена по проект на Варненската литературна школа след литературен онлайн маратон „12 приказки и 12 притчи за доброто“.
Тя е част от фонда на манастира „Зограф“ на Атон и на базиликата „Сан Клементе“ в Рим.
През 2010 година приказките влизат в сборника „Играчка - плачка“ на Варненската литературната школа.

изд. "Хеликспрес", Варна, 2009 г.

...

Из книгата


ГОРСКА ПРИКАЗКА

Старият лъв - царят на гората умря. Объркаха се горските обитатели – какво ще правят без цар. Сбраха се на съвет и замъдруваха. Лисицата – нали е хитруша проклетницата - рече да се осланят на небето, то най-добре знае кого да направят цар. Още не издумала Лиса и върхарите зашумяха. Изви се вихрушка и туп! – на поляната тупна мишка. Малка сива мишчица!

– Да живее! – развикаха се животните. – Да живее горската царица!

Изплаши се мишката, понечи да се скрие в миша дупка, но зверовете я наобиколиха. Закланяха се на падналата от небето господарка. Пръв се опомни от изненадата охлювът. Припълзя до мишката и започна да хвали царствените ѝ мустачки, та от славословия за малко не се удави. След него заграчиха свраките. Зареваха магаретата. Най-възторжен беше къртът, който неспирно хвалеше бляскавия миши поглед и не пропусна да спомене, че с новата господарка имат общ корен. При думите му прилепите се закикотиха. Изплашена, че няма да я забележат, жабата се наду, подскочи и от блатото се озова направо пред нозете на горската господарка.

– Красавица! Красавица! - закрещя Кикерицата и затанцува с калните си крачка.- Какъв прелестен сив кожух! Край на златните гриви! Край на пъстрите пера!

Думите на блатната бърборана харесаха и на сивите врабчета, и на сивите зайци, и на сивите вълци. Те дружно зацвъртяха, заскимтяха, завиха от възторг. Подплашиха се сърнета и шарени буболечки. Лисицата нервно заоглежда огнената си опашка, а мечокът се надигна и изръмжа:

– Силата на царя не е в цвета, а в ума!

Ядосани от думите му, магаретата изритаха волнодумеца чак в края на поляната.

– Стига! – изсъска пепелянката и се повлече по корем пред новата господарка, заусуква се и завъздиша. – Какви сладки царствени ушенца! Една царица трябва да е с остър слух, за да има ред в царството!

– Права е! – ревнаха възторжено магаретата.
– Права е! – опериха уши зайците и сърцата им затупкаха щастливо.

Лиса реши, че е дошъл нейният час и набързо усмири горските обитатели. На едни рече, че е време да устроят пиршество за господарката, други подсети, че трябва да ѝ покажат таланта си, трети сплаши, а на четвърти напомни, че новата царица се нуждае от спокойствие. И животните послушаха хитрушата. А и как да не я послушат, щом тя единствена се догажда за волята на небесата. Суетнята стихна и Лиса мило-мило зашепна на новата царица дребни хитринки: как да уреди царството, от кого да се пази и на кого да разчита, за да има ред в гората. А докато лисицата сладко-сладко бъбреше, поданиците устроиха пир за чудо и приказ. Три дни всички ядоха, пиха и се веселиха. Само славейчето обърка протокола – птичият хор, който то дирижираше, не изпя нито един химн за новата царица. Но Лисана въздаде справедливост, та се наложи набързо да търсят нов диригент. Новата господарка показа, че не забравя добрите думи и любезните посрещачи. Тя мъдро реши, че най-подходяща за мястото на славея е Кикирицата. Е, вярно – пойните птички отказаха да пеят жабешки химни, но в природата нищо не се губи – птичият хор достойно бе заменен с жабешки оркестър. И пиршеството продължи още по-шумно, още по-диво.

По едно време пчелицата бръмна, че е време за работа – нектарът трябва да се прибере. Подир нея хукнаха да прибират мравката – зърно, Ежко – гъби, катеричката – лешници. Ядоса се мишката – как така ще работят, без да са получили разрешение. И нареди да ги накажат, задето работят в дни, отредени от боговете за празник. Напразно мечокът се опитваше да ги защити. Напразно напомняше, че ако не приберат навреме горските плодове, през зимата ще умрат от глад. Никой не искаше да го слуша.

– Чуйте – изръмжа мечокът, – царства, дето се кланят на сила без разум, погиват.

За да не чуват сърдитото му ръмжене, царедворците го затвориха в пещерата и продължиха необезпокоявани веселбата. Само орелът се питаше как ще опазят без мечока гората от дърварите, но Лиса и нему даде да разбере… Изплашиха се сърнетата. Запърхаха уплашено пеперудите. Примряха от страх светулките. А бухалът глухо попита кой ще замества орела, ако – не дай боже – настане суша, кой тогава ще води тогава дъждовните облаци.

– Ние ще го заместим! – закряскаха прилепите. – Ние ще водим дъжда.

Бухалът заклати недоверчиво глава, но нищо не рече, за да не захвърчи пак перушина. Лисицата го изгледа накриво, па зашепна на царицата, че трябва да спечелят на своя страна и опозицията.

На другия ден гората осъмна с нов ред. На плъховете бяха поверени складовете с храна, на бухала - електрификацията и той осъмна началник на светулките. Вълкът и змията трябваше да се грижат за заешкото училище, а пуснатият на свобода мечок стана управител на пчелина. Ще попитате – а кой остана да пази гората! Разбира се – охраната бе поверена на магаретата. Най-сетне старият лес утихна. Не се чуваше недоволно бръмчене нито сърдито ръмжене. Никой не се сърдеше, че горските плодове изгниха неприбрани. Никой не се бунтуваше, че тунелите на кърта подкопаха стария дъб и вековното дърво се сгромоляса. Всички мълчаха. Всички слушаха ударите на брадвите и тропотa на магаретата, които влачеха отсечените трупи.

Само жабите пееха химни. А лисицата точеше зъби и се молеше да пламне горски пожар, та да си хапне царско печено.