През май 2019 г. Иван Овчаров беше отличен с първа награда на Националния конкурс на името на Петко и Пенчо Славейкови за лирическо стихотворение – гр. Трявна. Конкурсът се проведе под патронажа на г-н Румен Радев – президент на Република България. Предлагаме Ви размислите на твореца за времето, поезията, днешните ни страхове…

 - Традиционно литературните награди изграждат името на Поета. При теб е по-различно – присъствието ти в българската поезия от самото начало на 90-те е силно постоянно. И все пак – как приемаш тази висока национална награда на името на двамата Славейковци – Петко и Пенчо?

- Естествено, с радост. Все пак това е някаква оценка, че нещото, което правиш, има смисъл и интересува и други хора. Не очаквах, че ще бъда и сред номинираните – само си представях. С годините човек спира да очаква, че ще му се случи нещо кой знае какво по-нататък… Само от време на време се поставя в ситуацията „защо пък не?“. Но вече липсва тръпката от младите години, когато е прохождал в поезията. Тогава е друго – нещо като подскачане от земята до небето. Така че човек има нужда от награди най-вече в младите си години. Имаше един разказ от стар български писател – как като ученик са го лишили от възможността да види какво е това София. Действието, мисля, че се развиваше някъде в началото на ХХ век. Като по-възрастен вече не само я видял, но и се преместил да живее там. Но винаги у него оставало съжалението, че не може да погледне този град с ония детски очи тогава... Безспорно, наградата е голяма (дори и като финансово изражение). Но още по-голямо е името ѝ. Някак си човек започва да се чувства като част от семейството на Славейковците, навярно и като някакво негово продължение във времето. Такива работи… Или почти.

 - И едно допълнение към въпроса: какво губи един поет, докато печели награди?

- Губи навярно по нещо от своята непосредственост. И в поведението, и в писането си. Така че това е като нож с две остриета – от една страна, ти отваря още някакви възможности за реализация, но, от друга страна, ти реже възможността за връщане към онази непосредственост в изживяванията, от които са се раждали стиховете – просто защото вече и сам се наблюдаваш „къде стъпваш“. С други думи, това е другата страна на осъзнаването, че човек е „социално животно“ – започва съобразяването с „релефа“ на обществото. Или нещо такова.

- Кои страхове помагат на един писател да пише? И от кои трябва да се откаже, за да пише?

- Страхът, който подтиква към писане, според мен винаги трябва да носи усещането за девственост, за първичност в изживяването му. Но това не се отнася само до страховете. Има много повече преживявания – и като положителни, и като отрицателни, които подтикват към писане. В днешно време създаването на литературни текстове и въобще на изкуство е резултат от въздействието на много повече фактори, отколкото при авторите отпреди 50 – 60 години. Изкуството е в някаква степен функция на многообразието в живота. И тук не става въпрос само за разширяването на тематиката, но и за дълбочината, до която материалното многообразие на заобикалящия ни свят достига и оставя своя отпечатък върху душевните нагласи у твореца. Още повече, и самото многообразие е заредено с нашите страхове – най-малкото да не се „издъним“ сред него, да не загубим своята идентичност, да не се „удавим“ в стремежите си да го усвояваме и вкарваме като обект на интерпретация в изкуството. Поначало в изкуството всеки страх е полезен и ползотворен – така, както от страховете си човечеството е измислило митологиите, чрез които за първи път си е обяснило света. Това обяснение прави породилия го страх по-приемлив. Така че – няма страхове, от които трябва да се отказваме, за да пишем.

- Какво е писането – начин да се научим да оставаме със себе си? Или ни учи да живеем с другите?

- Краткият отговор е: и двете. Имаме нужда и от двете. За да постигаме хармонията както у себе си, така и с другите. Дългият отговор отнема цял живот, защото е свързан с постепенното осъзнаване, че достигаш само до редуването на едно и също нещо, като отговор и въпрос (понякога и едновременно). Например човек постоянно се стреми да достига до собствената си същност, но се оказва, че достига само до временни състояния, маскирани като постоянна същност. Писането е един от способите да осъзнаваш това – че и самият живот не е логично и последователно придвижване във времето и пространството, а поредица от мигове на осмисляне, на прозрение (често дори нямащи връзка едни с други, а може би и в пълно противоречие едни спрямо други). Да, писането е начин да се научим да оставаме със себе си, но и опознавайки себе си, опознаваме и себеподобните си, като изразители на същите противоречия, с които и ти самият си се сблъсквал. Лошото е, че то може както да събира, така и да разделя индивидите, карайки ги да се разпознават именно в тази дълбочина и сложност на прозренията, че човек е съвкупност от противоречия… Както вече казах обаче, дългият отговор на тези въпроси никога не е завършен окончателно. Навярно затова и животът продължава, защото този отговор не се завършва никога.

 - Традиционно в поезията става дума за ценности, за относителност на морала, за загубата на опори, важни за човешкото – какъв е начинът да се говори за това без излишна патетика, без отблъскване?

- Ами просто като се говори без напрежение. Ценностите в областта на морала и етиката са един вид договорености в обществения живот. И като всички договорености, в един момент навлизат в периоди на криза. Изкуството като цяло има такава задача – да „яхва“ кризите, да ги разголва и по този начин обществото ги преодолява. Но това не е безболезнен въпрос – напротив. Дори изкуството често пъти изглежда в очите на обществото като основен виновник за кризите, които всъщност са си негови, но по-удобно е да бъде обвиняван някой друг. Най-честите обвинения към изкуството в такива моменти са, че е „аморално“, че нарушава обществените нрави и какво ли не в този смисъл. Достатъчно е да посочим за пример даже и историята със съдебния процес срещу книгата на Бодлер „Цветя на злото“. И присъда дори е произнесена. А сто години по-късно се организира контрапроцес за оневиняване на Бодлер, защото той е показал само образите на кризата в обществото през втората половина на XIX век. И въпросът изобщо не е как ще се говори за нещата – с патетика и противопоставяния, или без – а е до това, доколко ще се срещнат разбиранията на обществото с прозренията на изкуството. И доколко ще се разпознаят.

- Къде са границите на свободата в поезията?

- Думите „граници“ и „свобода“ в областта на изкуството са в позиция на оксиморон. Както в едно стихотворение от един руски автор за ситуацията в тогавашния Съветски съюз. В свободен превод това звучи така: „Всичката свобода в нашата страна се дава при команда „свободно!“. Самата дума „свобода“ съдържа в себе си стремежа към абсолюта. Абсолютната свобода! Но „такова животно нема“ в човешкия живот. Следователно самият живот в обществото е поставяне на граници. И човек дотолкова е свикнал с тях, че ги приема за естествени, а и без тях наистина не може – иначе обществото ще се разпадне на индивиди, които в стремежа си да постигнат абсолютната свобода за себе си, ще влизат в конфликт едни с други, достигайки до взаимното си унищожение. В този аспект поезията е едно решение на този стремеж на човека към абсолютната свобода – разкривайки и другите „невидими“ значения на нещата, които ни заобикалят. Всъщност поезията е абсолютната свобода да изразяваш себе си.

- Какво ти дава смисъл в днешно време да продължаваш да пишеш?

- Дори и обезсмислянето на много от нещата, които доскоро са били значими за теб, може да се превърне в подтик да се пише. Самият живот като цяло е едно подтикване. Просто изразявайки себе си, чувствам, че живея. Извън аспектите на това изречение ми е вече все по-безинтересно да се ровичкам.

- Какво да очакваме в бъдеще от теб? Би ли издал нещо от „кухнята“ на своите проекти.

- Една книга с поезия, която, дай Боже!, да излезе сега, през август, когато навършвам 60 години. А за по-нататък – писането остава май вече за мен единственият образ на бъдещето.

Въпросите зададе Ангел Дюлгеров

СЛАВЕЙКОВА НАГРАДА – 2019

ВАРИАЦИИ ПО…

Не пей ми се. И защо ли да пея
в тез години, аз в каквито живея!
                             П. Р. Славейков

За какво да се пише? –

Няма

хъс в очите и девствен страх.

Всеки сън е припомнена драма.

Всяка радост – мляко на прах…

Всеки порив е въздух издишан,

а успех – преклонена глава…

За какво и защо да се пише…

Може би

(и дори!)

за това.

Самотен гроб в самотен кът,

пустиня около немее

                                              П. П. Славейков

В тъмен облак бездънен сърцето се взира.

Всеки нейде се тỳли – само аз ли съм тук?...

Като спомен за дъжд в изоставен капчук…

И не ми се живее… А не ми се умира…

Още нещо навярно тук нейде извира.

Да кърви, ако трябва, и да бъде напук!

Но в градина обрана не до цвете – до звук –

не, не ми се живее и не ми се умира!...

В тъмен облак бездънен сърцето замира –

не за песен и химн, а към друг за пролука…

И не ми се живее… А не ми се умира,

щом един въпрос още не ми дава мира:

Всеки път за Нататък ли води само дотука?!...

И не ми се живее! И не ми се умира!

ПЪРВА НАГРАДА – НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС „ИСКРИ НАД БЯЛА – 2019“

НОВАТА АЗБУЧНА МОЛИТВА

НА КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ

Аз – аскетът… С акростишна арка

Бях борба и бликване. Болях.

Враг врагувах – вяра възжелавах.

Глас гръмовен грабнах и горях.

Другото душѝ… Достойнство дава

Екотът един, един ехти:

Жив живот – жадуваща жарава;

Знак залюбен зàлудо, но зрим.

Исках изгрев, исках – измечтавах,

Както кълнът крадешком кълнѝ.

Любовта ли любих – лъст ломявах.

Много мина – мраз, мълви морих.

Но над низост, наглост, нерви, нрави

Още с огън облачен ора!

Първото прорасна, продължава:

Работа, роене, ритъм, рай…

Стигнах смисъл – съществува сила,

Тя тъги и тèгоби топи,

Ум и усет утрото усмихват;

Флагът е и факел, и фитил!

Хляб и хора… хъс, хорал и храмов

Чист и чуден час човешки – чест!

Царствен цвят – в цъфтежа е цената!...

Шум и шепот… шифър… шанс и шемет…

Щастието щрака щекотливо;

Юмрукчано юрват се и юдите…

Явно ярост ясна ме яви!

Господи! Ти – Дух, Отец и Син –

Съхрани България!...

АМИН!