65 години от рождението на Иван Манолов (30.III.1961 – 12.XII.2005)

На 30 март 2026 г. отбелязваме 65 години от рождението на твореца и морския човек Иван Манолов. Той отдавна принадлежи на Вечността, но поезията, която остави, и подвигът му са светъл пример и пътеводна звезда за мнозина.
Иван Манолов Димитров е роден на 30 март 1961 г. в село Добрина, днес квартал на град Провадия, Варненско. Началното си образование завършва в с. Добрина. Заедно със семейството си се премества в с. Страшимирово, Варненско, а през 1978 г. – във Варна. Учи в строителен техникум „Васил Левски“, специалност „Геодезия и картография“, където през 1979 г. завършва средното си образование. Продължава обучението си във Висшето военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“, специалност „Корабни машини и механизми“, и се дипломира през 1984 г.
В Параходство „Български морски флот“ работи като механик от 24 октомври 1984 г. до 20 януари 1987 г. От 1 февруари 1987 г. е конструктор, а впоследствие и научен сътрудник в НПК „Черно море“, Институт „Електрон“. На 27 юни 1994 г. започва работа в транспортна фирма „Ню Шанс“ АД – София, като заместник, а по-късно и като изпълнителен директор на клон – Варна. Там работи до 20 септември 1997 г., когато става съсобственик на фирмата и я преименува на „Понтеа“ ООД – Варна. Заеманата от него длъжност е управител (1997 – 2003). На 15 септември 2003 г. отново започва работа в Параходство БМФ.
Загива на 11 декември 2005 г. в Хамбург, при авария на моторен кораб „Лиляна Димитрова“, на който е втори механик.
Още като курсант в Морското училище, Иван Манолов оглавява литературен кръжок, а от литературни конкурси печели престижни награди. Публикува в централния литературен и в регионалния печат. Негови творби са превеждани на руски език и публикувани в сп. „Литературная учеба“ и „Меценат и мир“. В състава на делегация от варненски писатели през 2003 г. гостува на руската писателска общност, където участва в дискусия и литературно четене.
Като член на Сдружението на писателите – Варна, Иван Манолов участва в Управителния съвет с мандат от 14 октомври 1994 г. до 20 декември 1996 г., когато председател е Атанас Стоев, а в състава му влизат още: д-р Марко Илиев, проф. Людмила Стоянова, Турхан Расиев и Любомир Владков. Деен участник в списването на вестник КИЛ („Култура, Изкуство, Литература“), с главен редактор – д-р Марко Илиев, Иван Манолов е в редакционната колегия, подготвила брой 28 за 1994 г. и от бр. 1 до бр. 18 за 1995 г.[1]
Приживе издава стихосбирките: „Нито спасител, нито палач“ (1993); „Криле на разпятие“ (2000); „Внезапна спирачка“ (2004). За „Внезапна спирачка“ печели награда „Варна“ за литература (2004). Посмъртно е издадена книгата му „Вратата. Събрани стихотворения“ (2007) – с предговор и послеслов от Панко Анчев.
За него Кирил Георгиев пише в книгата си „Близки върхове“ (2015): „Признавам, че съм пристрàстен към Иван Манолов. Той буквално израстваше като писател пред очите ми. И дано съм бил прав за думите, които казах в препълнената зала на Сдружението на писателите – Варна: „Иван Манолов е най-добрият варненски поет. По-добър от мъртвите и живите“ (с. 41).
Ще добавя - той е сред най-добрите български поети в национален мащаб.
От своя страна Ангел Дюлгеров, в проникновената си студия „Любовта – тази съвършена чистота на нетлението. Поезията на Иван Манолов, Иван Ставрев и Иван Овчаров като послание за великата дарба да обичаш“ (КИЛ, бр. 6 (397), год. 30, декември 2020; и бр. 1, год. 31, март 2021), отбелязва: „Малцина могат като него (Иван Манолов) да творят стихове, които ни карат в един-единствен миг да усетим цялото съществуване. През годините неизменно драмата в поезията му се луташе между крехкостта на светлината и неизбежността на мрака, но въпреки това елегичният тон на музиката не престана да внушава подсъзнателно неизменния ход на колелото на съдбата. Тънко изплетените поетически изповеди в най-трагичните моменти на времето ни приемаха ролята на скрити послания – от една страна, като опит на здравата природа да пробуди разума и доброто в душите... От друга страна, и това е ненапразната илюзия, че с присъствието си изконно българският дух може да се противопостави на зловещите сенки на миналото, на новоизлюпените брутални метафори на живота. Така драматично през годините творчеството на Иван Манолов се превърна във възможно най-достоверния модел за артистична позиция спрямо света“ (КИЛ, бр. 6 (397), год. 30, декември 2020, с. 10).
По повод 65-годишнината от рождението му, неговата памет бе почетена във вестник „Словото днес“, бр. 10 (1191) от 13 март 2025 г., с. 3, където публикуваха неговите стихотворения: „Делнична изповед“, „Кафенето на „Крали Марко“ 11“, „Очите ти – две черни небеса…“, „Прозорец“, „Отсрочка“ (Available from: https://sbp.bg/wp-content/uploads/2025/03/брой-10-на-Словото-днес-1.pdf).
Да склоним глава пред поезията и подвига и най-вече пред Човека Иван Манолов.
Бог да прости и помилва душата му! И светла да е паметта за него!

------------------------

[1] КОЛЕВА, Ваня, 2021. 30 години Сдружение на писателите – Варна. In: Известия на Съюза на учените – Варна. Културното наследство на Варна и Черноморския регион – 2021. Бр. 1, с. 7–20. ISSN 2738-7372. ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ – Варна, 30.09.2021 г. Available from: https://www.ceeol.com/search/article-detail?id=1134401; ДЮЛГЕРОВ, Ангел, 2017. Списък на главните редактори и членовете на редакционната колегия на в. КИЛ за периода 1991 – 2016 г. Относно: Писмо № 7263/ 23.03.2017 г. на Е. Костадинов, председател на КРДОПБГДСРСБНА. Варна: Сдружение на писателите – Варна, 8.04.2017.

------------------------
 
ИВАН МАНОЛОВ
 
***

Зад крехката повърхност на морето,
сред тишина и огледален хлад,
вървях в пространства призрачни, където
отблясъците бавно се топят.
 
Прелитаха на рибите ятата
и сенките им слизаха съвсем
отпаднали надолу във водата,
на дъното към златния корем.
 
През водорасли с кичури зелени,
по пясъка, осеян от звезди,
в гонитба морски кончета край мене
не жалеха копита и юзди.
 
Ала не бях добър ездач. Останах
да им помахам само за из път,
докато вдигат облаци от пяна
и потни покрай мен дорде пръхтят.
 
А въздухът ми вече е към края –
ще трябва да решавам: Накъде.
Плътта напира… Но духът нехае
и глътките си щастие краде.
 
(КИЛ, бр. 2 (32), януари 1994 г.)