ИВАН ОВЧАРОВ
(18.VIII.1959 – 14.IX.2020)
Да си спомним за поета, литературоведа, преподавателя Иван Овчаров, който владееше силата и магията в нюансите на Словото.
Изреченото, написаното от Иван Овчаров звучи като пожелание, заръка и завет. Думите му извират от дълбините на голямото му сърце, промислени и преживени, искрени и съкровени. Разравят потайни кътчета в съзнанието, затрогват душата, размислят и усмихват едновременно. Защото са думи на книжовен човек, на Поет и Учител! Като такъв, той оставя трайна диря в сърцата и умовете на своите ученици и на колегите си – учители или членове на Сдружението на писателите – Варна.
Още повече – той е професионалист, но и отзивчив човек, и преди всичко – добър приятел. И до самия си край – изпълнен с вяра и надежда в Живота.
След него останаха книгите му, които поетизират живота и смъртта, любовта и прошката, реалността и намеренията за осъществяването ѝ. Разкриват копнежи и блянове по далечни простори, но и мисълта за сетното завръщане в онези свети места, където всеки за себе си някога се е завръщал – за да поеме нататък, към Отвъдното може би.
Пет години след кончината му, словата на Иван Овчаров кънтят и откънтяват все по-ярко – защото идат вече от много далеч и от високо. Защото той ни гледа кротко, усмихва се и ни зарича: Да не спираме, когато ни е трудно. Да не се отказваме. Да вървим и да помним – „нищо повече от любов / и нищо по-малко от взаимност“ не е нужно, за да бъдем човеци и да живеем достойно.
Бог да прости Иван Овчаров и светла му памет!
Всеки ден все това кръговратно, улегнало бързане –
да накупим, да пипнем, да търсим какво да сменим,
да ни спъват от сутрин до вечер крилата ни скършени
между вечните думи и вечните къщни стени!
А очите мълчат като сгушени в клетките птичета.
Само нощем по детски все още проблясват едва,
за да видят небето, което невнятно изтича
към земята и спира за малко във всички стъкла.
Докога до потока за глътка вода ще умираме,
със надеждата тайна за чуден архангелски знак?
Нека тръгнем сами по лъча на среднощното взиране
през бодливите клони на своя ревнив гъсталак!
Че какво ни остана – цветчета в скалите разлистени.
Да живеем за някаква радост и някакъв час,
за децата света да рисуваме чист като приказка,
а самите да плачем понякога – тайно, без глас!
17.09.2025, 16:08:28
25701