ДА СИ СПОМНИМ ЗА ИВАН СТАВРЕВ
На 25 март 2025 г. бележим пет години от кончината на талантливия поет Иван Ставрев. Дългогодишен член на Сдружението на писателите – Варна, той беше благ и добронамерен, отзивчив човек – помним го с усмивката и светлия му поглед.
Иван Ставрев е роден на 10 октомври 1940 г. в гр. Варна. Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“. Един от поколението на ярките девненски поети. Отиде си на 25 март 2020 г., в навечерието на 80-годишнината си.
Иван Ставрев е автор на стихосбирките: „Утро над Девня“ (1971, в съавторство с Кольо Севов и Иван Арнаудов); „Девненско ято“ (1979, в съавторство с Фикри Шукриев, Атанас Коев и Сашо Серафимов). На самостоятелните книги с лирика: „Шепа пръст“ (1994); „Най-красивият брод помежду ни“ (2000); „Лирика“ (2002); „Другото име на виното…“ (2005); „Продължение в отвъдното“ (2010); „Наутилус“ (2013), която е отличена с голямата награда за литература „Варна“ – 2014 г. Заедно с Руми Пенчева създават диалогизиращите сборници „Дъх на вечност“ (2014) – поезия и проза; „Виното и хляба си за мен“ (2015) – поезия, проза, писма; и „Свещеният лотос“ (2016) – поезия и проза.
Негови стихове са награждавани на различни национални и регионални конкурси: в конкурс за поезия на вестник „Полет“ (1981); в блицконкурс „Кремиковски сияния“; в първия конкурс „Любовта, без която не можем“; в ежемесечни конкурси за стихове на морска тематика на ТВ MSAT (2003 – 2004) и др.
Бог да го прости и светла му памет!
-------------------------------------------------------
ИВАН СТАВРЕВ
Вече не мога да кажа на някого
„да вървим у дома“. Нямам
нито дом, нито къща,
нямам колиба дори.
И ако кажа на някого
„да вървим у дома“ –
значи, го каня в сърцето си.
(Из „Продължение в отвъдното“, 2010)
Подхлъзвам се, преди да тръгна да катеря
високите, ронливи брегове на съвестта си.
Оглеждам се отчаяно, дано намеря
оня храм със старите, напукани икони,
където Богородица ме чака с Младенеца,
да ме докосне с трите си свещени пръста
за благослов на словото ми под венеца,
със който ще си нося кръста…
(Из „Наутилус“, 2013)
Болят ме неизписаните празни листи,
болѝ забито в мене копие – писалката,
в която без съмнение
(затворено…) ме чака
едно… забравено
стихотворение.
(Из „Свещеният лотос“, 2016)
ОТ ПТИЦИТЕ
СЕ УЧИМ ДА ЛЕТИМ.
От рибите навярно на мълчание.
Едно безкрайно състояние
между небето и земята.
Между нагоре и надолу
живеем ние –
шепа пръст, за малко оживяла.
Там… ли си, синко? Ела да се видим.
Стържат стъклата в сърцето ми пак.
Вързах живота си с косъм невидим.
Идвай. Отвъд съм с единия крак.
С дядо ти колко неща не си казахме.
Думи ли нямаше? Аз ли бях глух?
Пъпната връв ли без време отрязахме…
Или съм просто с повреден слух,
та не разбирам какво ми говориш.
Или притиснат, без дъх, до стената чакам
вратата ми с крак да отвориш,
за да изкупя пред тебе вината си…
Тръгвай! Очаквам те –
зее сърцето с прозорци отворени…
Имаме с тебе какво да си кажем.
Там ли си, синко?
Ела.
Пък ще видим.
25.03.2025, 21:23:19
25900