ПОЕЗИЯ

РАЗПЕТИ ПЕТЪК

Предадоха те, Господи!
И те осъдиха!
Осъдиха те, Боже,
на разпятие!
В ръцете, от които поемаха хляба
и вярата, забиха гвоздеи
за награда.
И трънен венец ти положиха,
после.
Сковаха ти набързо кръст,
по твоя мяра.
А хранеше ги, Господи,
доскоро – с две риби и
няколко хляба.
И вяра, вяра, вяра...
Не се надяваха от тебе
да получат много.
За трийсетина сребърника
приятелите те наказаха –
с предателство,
за да изкупиш греховете им
(и нашите).
И заковаха те...
А със кръвта ти
своите очи измиха,
и ръцете си
(а твърдяха, че били... чисти).
Ти достигна своята Голгота.
Те не успяха.

 *  *  *

Е, и мама си нямаше Бог,

помня – даже си нямаше църква.

Тя сама си ковеше живот,

беше си Бога (и антихриста).

Но пък баба гълчеше, наум,

щото знаеше – Бог ще я чуе,

и одумваше мама,

дори и насън,

много рано - преди да се съмне,

много рано – преди да е ден,

и... отдавна – преди да си тръгне.

Ала мама така и не чу

всички нейни молитви,

и думи,

(от които така се мълчи),

от които и хляба горчи,

щом от свои крадеш го – за чужди.

Да не тръгва по чуждия път...

Да не търси ни Бога си млад,

ни олтаря,

ни кръста,

щото там ще попадне -

в капан,

който своят ще и остави.

Да не търси утеха, ни дом –

нито дребна свещица да палне,

да битува - в несвойнствен живот,

по-далеч и от себе си даже...

А и баба... остана отвъд –

тиха, призрачна, блага и кротка.

Не познала у мама живот,

не познала у мама утеха...

Всъщност -

мама си нямаше дом,

нито Бог, ни олтар,

нито църква,

даже нямаше собствен живот –

че не случи така да го скърпи...