Проза

СТАРАТА ЧЕШМА

      Беше хубав юнски ден. Атанас Иванов със своя внук (също Атанас – кръстен на него), се качиха на самолет за Централна Европа. Оттам с прехвърляне щяха да пътуват в България, от която възрастният мъж беше избягал на младини да търси своето щастие зад океана. Оттогава бяха минали повече от четири десетилетия. 

      На Атанас Иванов вече доста му натежаха годините, той очакваше своя край скоро и затова помоли внука си да го придружи до родината: да я види за последно. Често я сънуваше, но най-много сънуваше своето село със старата чешма и бащината си къща.

      След дългия полет най-накрая кацнаха на софийското летище, където ги посрещнаха  племенниците на емигранта, за да го закарат с кола до родното му място. Близките му бяха подготвили богата трапеза в София, но дядо Атанас я отказа. Беше нетърпелив да стигне в селото си. Още щом влязоха в него, възрастният човек се зае да обяснява на внука си като екскурзовод: „Тук е центърът, това е площадът на селото. Ето я старата чешма, за която съм ти разказвал много пъти. С водата на тая чешма са ме къпали още като бебе, а после и като по-голям. Сега искам да си измия лицето и да пия от нея до насита. Вкусът, който ми е липсвал през всичките емигрантски години, е същият“.

       Стотина крачки деляха стареца от портата на родната му къща. Щом стигнаха до нея, Атанас Иванов се обърна към внука си: „Излязох през тази порта преди повече от 40 години и тръгнах към големия свят, без да се сбогувам с майка, баща, брат и сестра, които отдавна са покойници“.

       Старецът отвори портата и какво да види: от старата къща беше останала само една стена, а на нея – един правоъгълник, по-светъл, където преди беше скъпата семейна снимка: майка му, баща му, брат му, сестра му и той самият на млади години. Атанас усети, че стомахът му се сви, гърдите го заболяха... Тогава видя светлината за отвъдното и светлината прекрасна картина. На селския мегдан неговият приятел Гошо надува гайдата и голямо хоро се вие. А откъм хорого мнозина негови приятели и всичките му свидни  покойници го викат: „Атанасе, ела на хорото, на нас не можеш да откажеш!“

       Дядо Атанас почувства края на своя земен и началото на своя небесен живот и  с голяма радост се хвана на хорото; да бъде щастлив и спокоен вече.

       Неговите племенници и внукът му видяха как той се свлече с усмивка на земята и затвори очи завинаги.