Поезия

ИНСПИРИРАНО

Смирено онемявам пред овалите
на твоето лице. И  Микеланджело
би те поставил гордо сред моделите.
И уж са други времето и хората,
а чувствата... Остават същи чувствата,
припалващи сърдечните огнища,
докато скитам из Бургас с надеждата
да срещна теб. Но твоето отсъствие
ме тика към  прегръдките на кръчмата,
а нейните  лукави изпарения
се смесват с утринния бриз. И тъжно е,
че няма скоро да усетя полъха,
роден изпод воала на косите ти.
Слепец ли бях (та кой слепец наднича!),
не виждах ритуал в това съжителство,
но бог да ми прости на мен, езичника!...

Обичай ме. Обичай ме по начина,
по който пиеш чая си. Отпивай ме
на бавни глътки в розовите утрини,
след стихосбирката на Фотев вечер.
Самата ти не си докрай прочетена.
И, вярвай ми, дори не си измислена
докрай. За теб бургаските художници
не са открили цветове в палитрата.
И надали рибарят, хвърлящ мрежите,
ще разбере мираж ли си, сирена ли,
когато те открие сред пасажите.
И може би единствен само шнорхелът
ще предизвика някакво съмнение.
Притихнал пред изящните ти глезени,
попивам ехото на свободата ти
и пазя го. И нося го през времето.

Колко си хубава, Господи!...

Колко си фотевска.

*  *  *

      На Ели

Това не са очи, а междуметия!

Напразно търся дъното им.

Дъно няма.

А колко ли мъже са се удавили

при скромните си опити

за дълго плаване...

Това не е лице, а география!

Трапчинки има тук, а после хълмчета.

И някак земетръсна е усмивката,

и адски ветровита е въздишката,

а шията е само предисловие

към дългия роман за раменете ѝ,

които ме отвеждат

към два църковни купола,

чиито върхове целувам вечер.

На връщане минавам по бедрата ѝ,

по техните изящно бели склонове.

Върху коляното лежи метафора.

Опитвам да я уловя – за спомен...

Пропуснах да ви кажа за огнището,

в което бавно се разгаря огъня,

в което, след като заспи жаравата,

от пепелта поникваха децата ми.