Възкръсването като ново начало

Всяко Начало е случайно откритото продължение на прекалено много натрупани текстове, завършващи с многоточие. До мига Откровение на Началото само ги преливаш от едно „какво трябва...” в друго, докато се препълни съдинката на Очакването и прелее: Начало, още свободно да си избере форма, но след като свърши едно просто нещо – да „опръска” другите около теб и да ги покръсти в религията си от нови възможности. За да възкръсват и те до препълването на своите съдинки на Очакването. Когато ще бъдат следващите, които ще „опръскват”. До новото начало... Заложено като Божие присъствие в ежедневието.

Възкресението не е от нещо, а е за Нещо. Както народ възкръсва в нация и както човек възкръсва за човек. Способът на Възкресението не се наследява, не е даденост, а се предава като прозрение в конкретиката на ежедневните същности. Животът не е в „колко неща си натрупал”, а в колко от тях си прозрял смисъла, с който си струва да „опръскаш” другия около себе си с ободрява - щото: „Ти си следващият, който ще долива и разплисква!”

Както човекът, който, влизайки в едно бистро, закътано и изпълнено с ежедневие, вървейки пред мен, каза нещо на момичето зад барплота и въздухът се разлисти в топлина...

Както в Сергиевата лавра, до Москва, лелката, продаваща сувенири, бранеше падналия мъртъв гълъб от котките, чертаещи окръжността на ежедневието около него, докато огромната опашка от поклонници чакаше реда си, за да занесе пред мощите на Светеца болките и разочарованията си от този живот...

Или, както лудият Мунчо, в края на романа „Под игото”, е единственият, който се осмелява да напсува и поробителя, и цялата гнусна атмосфера на оцеляващото ежедневие. С малката подробност, че после го обесват „на касапницата”. Единственият още „пиян” между махмурлиите...

Възкръсването е винаги ново Начало, неизключващо продължаването на предходното. И не е възкръсване от нещо, а за Нещо. Или ако перефразираме думите на Иисус Христос, Възкръсването не е, за да се отрече, а за да се изпълни, каквото е речено!

Откровението

(До мощите на Светеца в Сергиевата лавра)

Като в дошла от нищото въздишка тук те грабва

покоят сред стълпените, очакващи спасение –

разнищеното в себе си да съберат в смирение,

докосвайки сърцето на Сергúевата лавра.

Но стръмен склон е времето – изкачваш и забравяш

не за какво си тръгнал, а сам какво си всъщност.

Щом си настигнеш погледа – разбираш, че се връщаш

отново в участта си, но мъничко поправяна...

Стоях и гледах всъщност, но – грях ми е! – и писах

по хълма на душата – с каквото е останало,

в наивната увереност, че си превързвам раните,

а всъщност правех място за новите орисан.

Ала каквото – нека е! И раната е чудото –

щом заболи, напомня – животът, че е дълъг...

Небето се разпори... Вали... И падна гълъб...

И мъртъв е! До него ли да бъда ми е писано?!

Между Светите Мощи на Вярата завинаги

и крехката душа на гълъба отлитаща –

това ли е Животът?! Достигаш, за да питаш:

защо, което пада, то само те издига?

От участ Магдаленина към царството Мариино

от нещо се отричаш и нещо все не стига...

В Сергúевата лавра Светецът е завинаги –

поетът търси чудото в миг от това да види!

Сърцето ми на гълъба с душата се издига

и Господ бе пространството, и ми нашепна тихо:

„Видя ли вече другите дали се причестиха,

нали затуй те пратих и с гълъба намигнах ти?...

Светецът е завинаги, а ти си ми за всякога,

когато вечността се свие до съмнение...

а и плачът, когато наподоби движение –

поет отключва смисъла да се надяваш в Някого...”

И грях ми е, но писах и се издигах с гълъба –

сърцето ми за всичко в очите е орисано:

когато се издига – от Бог му е написано;

огледа ли се – пада. Творението лъже.

Несъвършен е смисълът. Светецът съвършен е.

На гълъба с душата все още се издигам,

със вярата, че няма за жаждата завършеност,

че нещо все е дадено в живота да не стига...

В Сергúевата лавра въздишката се връща:

за другите – в надежда,

а за поета – в бреме.

От никой друг надежда не може да си вземе,

от Господ само може – за другите е длъжен!

Че вярата е гълъб, достигнал до обител,

където и смъртта е почивка пред излитане.