Прегледи: 264

Книги от автора

Женя Маринова-Стойкова

ОЧИТЕ НА СЪДБАТА

Година на издаване: 2025

Роман
Изд. МС, Варна, 2025 г.
ISBN 978-619-7600-87-2

Из книгата

Глава първа
КАФЕНЕТО

1.

Той влезе с бавни стъпки в малкото кафене. Личеше, че носи голям товар на гърба си. Е, всеки си има проблеми, ама неговите бяха от най-тежките. Дълго беше бродил из града в това ранно утро, докато намери безлюдно и неопушено кафене. Даже лека усмивка се прокрадна по брадясалото му лице. Но въпреки, че бе навършил преди няколко дни четиридесет, нямаше нито един бял косъм около слепоочията, където
първо се появяваха.
“Не съм забравил да се усмихвам все пак” - си каза изумен. Хареса му
уюта в кафенето. Малки кокетни масички бяха поставени пред тапицираните столове в топли кафяви тонове. От всяка масичка грееха весело жълти и червени гербери, поставени в изящни керамични вазички.
Тиха клавирна музика изпълваше пространството с романтика и търсеното спокойствие в този ранен час.
Поръча си кафе, двойно еспресо, така го обичаше, по-силничко, и се
запъти към най-закътаното сепаре, от което нямаше поглед към бара. За
негово щастие не се виждаше друг клиент в заведението. Ще може тук за
последен път да премисли взетото решение, относно измъчващия го
проблем. Тогава изведнъж му олекна и изтощената му до краен предел
душа усети как паяците, които мислено го бяха оплели, бързо се
разбягаха.
Държеше чашата с кафе и леко се усмихваше. Тогава той я видя.
Повдигна нагоре главата си, която от един месец я носеше като тежка
шамандура на измършавялото си тяло. Изглежда, че и тя е търсила
местенце, където да се скрие от любопитните очи на хората.
Жената беше свела глава над някакви листове и пишеше нещо
забързано и унесено. Може би затова не го видя, когато мъжът със
забързани крачки се беше приближил до нея. За миг тя вдигна глава и го
видя, точно когато той се мъчеше да се усмихне и тогава се срещнаха
очите им.
Той малко се ядоса. Тъй като около час обикаляше още несъбудените
улици на този голям град, докато намери това сбутано в края на една
улица кафене.
Нея пък я привлече името на вратата - “Неочаквана среща”. Но най-вече
това, което видя, когато бавно открехна леката стъклена врата. Оказа се, че тя беше първият клиент. Дали хората се стряскаха от деликатно
сложения надпис ”Заведението е за непушачи”, написан с красив
технически шрифт, но в червено. За да се забелязва отдалече.
Той повтори опита си, да се усмихне и тъкмо се канеше да огледа и
другата част на заведението за второ скътано сепаре, когато видя как тя
излезе от унеса си. Очите им се срещнаха отново и тя посочи с малката си ръка ръка, стола срещу нея.
- Седнете. Няма да ми пречите.
И пак се зарови в листите.

2.
Катя се замисли къде беше виждала ”тези очи”, толкова тъмни като
маслинки, но толкова тъжни. Зарови се в паметта, за да си спомни. В
техникума, института, всички курсове и спортни състезания, които беше
спечелила, походи и запознанства. Редяха се пред погледа ѝ очи, пълни с
любов неизказана, очи страдащи, че не ги е допуснала до себе си. Но
никои от тези очи не бяха неговите. Както и да е. Сега трябва да пише.
Нали толкова отдавна беше изтекъл срокът, който ѝ даде редакторът. Той
чакаше с нетърпение да види и прочете края на романа ѝ. Цели пет
години го бави това завършване, тази последна глава. Постоянно се
оправдаваше: “Все още не е дошла в главата ми. Ще дойде моментът и за
нея. Ще ми се избистри развръзката. Искам да е нещо силно и красиво и с
неочакван край, за всички, които ще се докоснат до страниците на този
роман. Но първо искам аз да го харесам. То е като онази сентенция, че
ако ти сам не се обичаш, друг как ще те заобича”.
Изведнъж в ума й отново изплува сънят от снощи. И от там я гледаха
точно такива очи. Красиви, топли, с малки бръчици по края, меко и
загадъчно й се усмихваха. Катя затова трудно ги позна, тъй като на този
непознат човек бяха повече тъжни. Безспорно, беше сънувала неговите,
със същите бръчици по края. Поне така ѝ диктуваше дълбоко в сърцето женската интуиция. Замисли се. Много от сънищата й до сега отразяваха събития и срещи с хора, които след това се случваха в живота ѝ.
Сепна се изведнъж. Но какво става, за Бога? Какво е това? Нали се бе
молила вече да не се захваща с нищо съмнително и обременяващо
живота ѝ. Е, нищо, пак ще се помоли. Беше прочела в една от книгите на
Йоан Златоуст, че молитвата, за да стигне до Бога, трябва да е повторена много пъти и да идва от сърце, изпълнено с много вяра.
Тръсна глава и плахо погледна отново за мъжа, но за нейна радост, той
беше се изпарил незнайно къде... Може ли един мъж да е толкова
безшумен? С радост в сърцето се отдаде отново на вдъхновението си и
ритмичния шум от химикала по белия лист беше единствения нарушител
на спокойствието наоколо. В душата ѝ настъпи някакво примирение със света и лека усмивка се появи в края на устните ѝ.