Марин Николов Урумов е роден на 26. Х. 1967 г. в гр. Варна. Авторът пише за себе си: "Най-ранният ми спомен за нещо сътворено (тогава още неръкотворно) от мен е някъде от началото на седемдесетте години на миналия век, по онова време, в което да стана ученик ми звучеше заплашително или най-малкото като нещо предизвикващо само негативните ми емоции. Та… точно по него време, си спомням, че една сутрин се събудих в родната ми къща в някогашната „Добруджанска махала“ на Варна и изрецитирах на майка ми хрумналото ми току-що стихотворение – не по-дълго от строфа. Майка ми, без да ме насърчи по някакъв друг начин, единствено ме попита: „Това в детската градина ли го учихте?“, от който въпрос аз – признавам си – останах много доволен. Все пак ме бяха оценили на ниво писател на детско помагало… А човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, нали?! Вероятно и тогава съм пораснал, защото така и не успях повече да бъда малък, каквито и глупости да извърших в живота си по-късно. Няколко години ми се губят като творчески процес, макар че някъде пак от онова време е едно мое стихотворение, което незнайно как, но още помня: * * * Сняг се сипе, сипе, сипе / по гори и по селца. / „Хайде грабвайте шейните!“ / викат весели деца. / Днес е първа баба Зима / С меки, пухкави коси, / Ех, че радости ще има / в тези мирни, зимни дни. / Напъните ми в поезията продължиха и в основното училище, когато едвам завърших първи клас с незадоволителен успех и малко остана да повтарям годината, но пък за сметка на това ходих на курс по творческо писане в Младежки дом „Орбита“! … Но това си беше чиста загуба на време и безуспешен опит да бъда набутан някак си в матрицата. Понеже беше по-силно от мен обаче, продължих да пиша стихове и в гимназията, (по което време списание „Родна реч“ публикува на няколко пъти мои стихотворения на страниците си) и по-нататък, в казармата, където пък на прегледите на художествената самодейност два пъти бях награждаван с домашен отпуск… Като се замисля, това май е била най-голямата награда за поезията ми – няколкото дни осъзната свобода… Продължих да пиша и след това, като стилът ми от недоволно-тийнейджърски придоби една екзалтираност и пожелателно-любовна насоченост, и през 1992 г. дори издадох стихосбирка в тираж от цели 2000 екземпляра (от които се продадоха около половината)… И точно тогава творческият ми живот се преобърна на 180 градуса, когато големият (с риск да си навлека неприятности, но за мен и най-големият) ни съвременен български поет Валери Станков, има̀ неблагоразумието да си закупи моя книжка... За да се върне само няколко дни по-късно и ми каже онези кощунствени по онова време за мен слова: „Марине, стихотворенията ти не са лоши, но пробвал ли си се да пишеш проза?“ И… Това беше! Искам да кажа, че това беше онзи отрезвителен шамар за неукрепналата ми, ранима юношеска психика на лирик, който ме накара буквално да спра да стихоплетствам, а по ирония на съдбата, няколко години по-късно действително прописах и в немерена реч. Разкази. Стана така, че през 2000 г. изпратих един такъв, който спечели трета награда в конкурс посветен на 120 годишнината от рождението на Йордан Йовков, а през 2017г. реших да издам първия си сборник с разкази. Изпратих ръкописа, още в първото издателство го харесаха и издадоха втората ми книга „Бакъреният кон“. Последва още една награда в „V-тия национален конкурс за разказ „Атанас Липчев“ през 2019 г., а през 2020 г. издателство „Унискорп“ издаде и третата ми книга „Лолита от Редута“ – отново сборник с разкази."