Сайтът е архивиран в началото на 2017 г.
Общество на писателите - Варна : Онлайн трибуна, дневник и архив Литературното творчество според руския класик

Инициативи

Бряг и хоризонт

Общество на писателите

23.08.2016, 12:39:00. Прегледи: 686

Жури в състав: Сашо Серафимов, Огнян Антов и Мариан Желев определи първите три места на конкурса "Бряг и хоризонт" в раздел литература. Това се  се случи по повод тазгодишното издание на Тюленово арт-фест, който протече от 10 до 13 август.

Разказът на Ралица Красимирова "Бряг и хоризонт" зае второ място.

 

Преди да съмне вече бях станала. Дойдеше ли, идваше и топлината -  навсякъде, докато не се пукне всичко от жега в края на деня, ама аз това и исках сега – жега.
Седях сгърчена на плажа и не смеех да мръдна. Това пусто море! Да му се невиди, как успяват хората!?
Вчера тръгнахме на стоп, защото така правят дивите ни приятели, а ние още не сме се примирили с питомността. Тръгнахме, за да намерим природата в себе си, себе си в природата - също. Да, ама два часа не спря ни една кола, нищо че щом имало жена на пътя спирали.
Все пак ни качи един тип, лъскав като колата си, голяма работа: кожен салон, заешка опашка висеше под огледалото за задно виждане. Ей го, Животът беше добре опънат под задниците ни  и струваше доста. След няколко часа бяхме на плажа, все тая кой плаж, все пак беше курортен, не си представям Лъскавия другаде. Преди да се разделим ни предложи да ни почерпи в Мак Доналдс. Много мило, веднага отказахме и си дадохме сметка, че природата, която търсим е още далеч. Прекалено дълго време сме били питомни, още не усещаме природата явно. Опънахме на плажа едно одеяло и се гушнахме. Да, на няколко метра от морето се спи трудно. Само няколко часа по-късно се събудихме схванати и премръзнали. Нали сме един вид хипита, аз повече. Бях облечена с черен панталон, нарязан по цялата дължина на краката, съвсем фабрично нарязан, под „скъсаното” имаше дантела, която грубо съдрах. Сега настръхналите ми крака, чувствителни до мозъка на костите, изпитваха ужасна болка при допира с мястото където е била дантелата.  Едва го дочаках това слънце, едва. Съблякох се зад една лодка, грееше точно към мен, аз зъзнех и ми ставаше топло.
- Идвай вече, ще се напикая! – извика Георги.
Това беше моят човек, висок, слаб и с рошава русолява коса до раменете. Мъж на близо 30 години, лентяй, веселяк и чаровник. Носеше широки дънки с поне 5 номера по-големи, захабена също толкова голяма тениска и маратонки с развързани връзки.
Аз – двадесет и три годишна, петдесет килограма, без сутиен и с надрани от студ крака. Косата ми беше толкова дълга, че на Георги му се струваше, че имам само половин лице, останалото беше по подразбиране под косата ми.
- Идвам, да не си посмял да пикаеш тук! – изкрещях премерено. – Знам едно долнопробно заведение, там ще си измием зъбите, тогава ще пикаеш. Не казвай нищо, майната ѝ на природата, трябва да си измия зъбите, тая първичност ми идва в повече.
Едва успях да си уредя няколко почивни дни. Работех зад бюро, беше ми дошло до гуша от документи и правилници, както и от разказите на другарите ми за безгрижните лета, които си устройват на плажа.
След няколко часа псуване през смях и лутане в опустелия по това време на денонощието курорт, където всички, даже кучета спяха дълбоко след бурна, купонджийска нощ, стигнахме до мястото където планирахме да се заредим с енергия. Едно миене на зъби, може да съживи мъртвец, не преувеличавам.
Докато се усетим, слънцето се вдигна високо, хората се разщъкаха, а ние хукнахме като диви зверове в абсолютен хаос от приповдигнато настроение, храна нямахме, нито пари в изобилие. Да не кажа, че бяхме толкова оскъдни, че не можех да не се хиля с глас. Всички ни мислеха за чужденци, спираха ни, за да се снимат с нас и се мъчеха да ни заговорят на всякакви езици. Подаряваха ни разни джунджурии. Плезехме се, тичахме и танцувахме по улиците, пиехме долнопробен алкохол, който влачехме в тежките си раници.
Започна да мръква, не искахме да понесем още една хладна вечер, като предната. Нямаше къде да спим, за това решихме от рано да се подготвим за нощта.
Намерихме една дупка на плажа, някое хлапе сигурно се е престарало с копаенето. Основите бяха положени, доизкопахме с ръцете си място за двама. Когато приключихме, застлахме мястото с одеялото и се прегърнахме доволно.  Нямахме никакво съмнение, че ще сме на топло, че вятърът няма да ни срязва през нощта и че ще осъмнем усмихнати. Почти така се случи - само последното - почти, защото не бяхме усмихнати, а озъбени от студ и яд, мускулите ни боляха от стягане и треперене. Едва дочакахме изгрева, голям кеф било слънцето, никога не съм предполагала. Щом постопли, станахме да събираме ценностите си.
- Нощували сме снощи в гроба си, забеляза ли? – попитах Георги.
- Видях, но предпочетох да не ти казвам. Знам, че си падаш по тия работи, но никак не ми харесва да гледам така на нещата, още съм млад, а и те обичам.
- Гробът не е смърт, нали за уют го изкопахме. Луд ли си, даже е романтично. – Ухилих се и му се хвърлих на врата.
- Не ни заричай, знаеш ги тия работи, сега го говориш, после се случва. Не съм съгласен, няма да умираме. Това ще е къща. Спалня на плажа – убедително обясняваше Георги.
- Млъкни, не ми се слуша, инфантилно е! Знае ли, човече, може да се обичаме до смърт, приятели до гроб, не до тоя, разбира се. Уф, прав си, млъквам.
За секунди си дадох сметка, как погребах едно приятелство. Без да се наговаряме заритахме по стените на дупката, която бяхме изровили и я изравнихме.
Тихо събрахме нещата си и в края на деня вече бяхме във Варна, плажовете бяха зад гърба ни, но отидохме да видим и морето там. Не ни хареса. Само кучетата бяха хубави, спокойни и едри, с лепкави дълги езици и с очи на слонове. Запомних уличните кучетата и следите им по пясъка, те също ме запомниха, запомниха и Георги, повече не се видяхме с тях, а скоро след това и с Георги.
Нямах много време, трябваше да се връщам на работа и ваканцията свърши докато усетя, че започва. Георги беше друг. Започна да ме следи, да трепери над мен, да си вглъбява разни неща. Не можеше да понесе и минута без присъствието ми. Идваше да ме остави на работа, да обядваме заедно, да пушим в почивките, да се приберем по едно и също време. Стряскаше ме с изненади и ми береше цветя от където му падне. Ще си кажете, че е бил влюбен, нали? Не. Не беше. Беше обсебен, бях го прецакала. Прецаках най-добрия си приятел за секунди, за секунди и за цял живот. Бях му позволила да ме вдиша с цяло гърло, да стане зависим.
Да се разделим беше неизбежно. Помолих го да се изнесе. Хиляди пъти ме пита, дали съм категорична. Аз не бях, но винаги му давах знак, че искам да се махне.
-Окончателно ли е? Да се махам, а? Знаех си, че така ще стане – непримирено ми повтаряше.
-К’во? – питах го. – К’во ще стане? Това са нормални неща. Предпочитам да се махнеш.
- Мразя, когато говориш така. „К’во” звучи ужасно от устата ти.  – прекъсваше ме Георги. – Изкопахме гроба си, символично, както ти обичаш да става. Изкопахме го и после се погребахме с краката си. Ако трябваше да избираш, какво щеше да избереш между бряг и хоризонт, а? Символично. Не мисли за правилен отговор.
- Бряг – казах без да се замисля.
- Грешка. Ти никога няма да си бряг, никога, разбираш ли? Ти си бряг на хоризонта. Това си. Всеки бряг си има хоризонт и всеки хоризонт си има бряг, едното не може без другото. Не може, мамка му. Нищо не разбираш и заради това аз няма да те намразя. Не искам да те виждам. Бреговете са скапано нещо, а хоризонтите вещаят бряг. Това ти е сбърканата природа, ясно ли ти е? – Георги се ядоса.
Изнесе сака си в коридора, обу си обувките и се върна при мен в стаята.
Клекна до леглото, на което бях седнала.
- Обичаш ме, нали?
- Да, но не искам да оставаш. – знаех какво цели.
-Адът, това са другите, нали знаеш? Пази се!  - обърна се и излезе от стаята, от апартамента, от живота ми.
Повече не го видях, но заживях хубаво, както си знам, както си мога. Бряг съм за себе си, а хоризонтът винаги е бил мой.
И докато другите винаги са ад, няколко кучета изравят две прегърнати сенки, заровени в пясъка.

Още от Ралица Красимирова

Сподели:

Отворена литературна формация, основана през февруари 2013, работеща по пропагандиране на литературното изкуство чрез иницииране на културни събития, школи, проекти, издания, четения и представяния.

Общество на писателите

По градове

Бургас / Русе / Варна (1) | Ванкувър (1) | Варна (15) | Велико Търново (2) | Дряново (1) | Дряново / Силистра (1) | Козлодуй (2) | Мездра (1) | Силистра (2) | София (3) |

НАЧАЛО | Инициативи | Периодика | Автори | Книги | Представяния | Документи | Колонката на... | Пращат ни |

Мобилна версия | Контакт | Съдържание | Файлове | RSS | Facebook | FR |

Copyright © varnawriterssociety.net

"Общество на писателите - Варна" (ОПВ) е приемник на "Общество на младите писатели (ОМП)".

Редактори на сайта: Огнян Антов, Мариан Желев, Елена Владова
Системен администратор: AntoLab

Автори (33) | Публикации (154) | Прегледи (171171) | Илюстрации (287) | Търсения (238) | Изтегляния (17557)

Платформа OMP 3, версия 14.25.29 (c) 2014 - 2020, AntoLab