Сайтът е архивиран в началото на 2017 г.
Общество на писателите - Варна : Онлайн трибуна, дневник и архив Литературното творчество според руския класик

Инициативи

Радост

Общество на писателите

04.08.2016, 14:41:34. Промяна: 04.08.2016, 14:48:11. Прегледи: 642

Представяме ви разказа "Радост" на Калоян Захариев, класиран на второ място на тазгодишния конкурс за "Разказ на младежка тема".  Конкурсът е в подкрепа на титлата "Варна - Европейска младежка столица 2017". Общество на писателите Варна ще представи последователно всички отличени разкази от деветото поредно издание на конкурса.

 

 

 

  Мъжът загрухтя от страх, когато ме видя. Беше по бельо. Дебелото му космато шкембе лъщеше от пот.

– Ей, какво правиш тука бе? – изръмжа той, но гласът му потрепна предателски.

  Полицейската карта в ръката ми го накара да замръзне. Облещи се.

– Ама, полицай, аз... таковата... тя ми каза, че е на осемнадесет.

– Всъщност – каза момичето е леглото и се протегна сладко,  – ти казах, че съм на петнадесет. Затова поиска да легнеш с мен.

– Ти, малка...

– Взимай дрехите и да те няма – казах с равен глас.

– Ама...

– Чу ме.

Дебелакът награби дрехите си и изскочи гол от хотелската стая. С мъка се сдържах да не го сритам по провисналия задник. Вратата се хлопна шумно след него.

  Момичето седна на ръба на леглото. Носеше само бели бикини. Гърдите ѝ бяха малки, тялото слабо, бедрата тъкмо бяха започнали да се изпълват с онази женственост, която след година щеше да мами нормалните мъже. Спокойно оправи дългата си руса коса. Въобще не се смути от голотата си.

  Хвърлих дрехите ѝ, но тя само ги сложи върху разхвърляните завивки.

– Обличай се – казах.

– Не искам. И без това стаята е платена за цялата нощ.

  Тя взе от нощния шкаф кутия цигари и запали. Облаче дим се плъзна към мен. На устните ѝ трепкаше усмивка.

– Какво има? Дошъл си да видя как си прекарвам времето? Няма за какво да се тревожиш, няма да те крънкам за джобни. Както сам виждаш съм финансово самостоятелна. Гордееш ли се с мен?

– Ти си на петнадесет.

– На петнадесет и три месеца – тя ми подхвърли кутията с цигари.

  Погледнах ги. Пушенето сериозно вреди на вас и хората около вас, гласеше надписа. Бяха марката, която аз пушех едно време. Смачках кутията и я хвърлих в коша за боклук. Там имаше найлонова опаковка от пакет с презервативи,

– Тръгваме си.

  Тя кръстоса дългите си, но по детски слабички крака. Педикюрът ѝ беше крещящо-червен.

– Казах ти, че стаята е платена за цялата вечер – на устните  ѝ заигра усмивка. – Ако искаш можеш да останеш. Мразя да спа сама.

  Тя стана. С едно движение смъкна бикините си и застана пред мен гола. Беше тънка, слабичка... бе дете.

– Тино, моля те...

– Не ме наричай така!!! – кресна тя и цигарата ѝ падна на евтиния мокет.

  Пристъпих напред и я сграбчих. Вратлето ѝ се загуби между пръстите ми. Вдигнатата ми за удар ръка замръзна във въздуха.

– Давай, удари ме – каза тя, а очите ѝ блестяха. – Нали винаги си го искал! Не си първия мъж, който ме бие!

  Пуснах я и се отдръпнах. Изтрих с трепереща ръка потта от челото си. Бог ми е свидетел, че никога не ѝ бях посягал, въпреки безбройните поводи, които ми е давала. Буца задраска гърлото ми. Плачеше ми се, но не можех. А имах такава нужда от тях.

– Тино, моля те, облечи се, за да се приберем у дома. Утре погребваме майка ти.

Радостина... Тина, замръзна. Хубавите ѝ сини очи се разтвориха широко:

– Какво? – успя само да каже.

– Самоуби се преди два дни.

– Аз ли...

  О, боже, как ми се искаше да кажа „да, вината е твоя”. Една част от мен копнееше да я заболи, да види сълзите в очите ѝ, давещата я вина... но не можех да го направя.

– Не, ти нямаш нищо общо.

Радостина не каза нищо. Послушно се облече и навела глава ми позволи да я хвана за ръката и да я изведа от стаята. Напуснахме евтиния хотел без да си кажем нито дума. Рецепционистът не вдигна поглед от смартфона си. Навън беше тъмно и пусто. Качихме се в колата, която стоеше под единствената работеща нощна лампа. Изпрати ни само яркочервената неонова табела над входа –„Мотел „Наслада”. Добре дошли”.

  Докато карах по пустите улици двамата с Радостина мълчахме. И без това имаше твърде малко неща, които да си кажем. Часовникът на таблото отброяваше лениво минутитеслед полунощ.

  Къщата ни посрещна, потънала в мрак.Ръката ми трепереше докато вкарвах ключа в бравата. Посрещна ме тишина. Обувките на Александра – жената, която обичах повече от всичко на този свят, стояха приложено в ъгъла на антрето. Моите бяха разпилени.

–Знаеш къде ти е стаята – казах без да се обръщам. – Погребението е утре в десет. След това прави каквото  искаш, все ми е тая.

Радостина не каза нищо. Мина покрай мен без да ме докосне и изчезна във вътрешността на къщата. Стоях в антрето и просто гледах обувките, които жена ми никога повече нямаше да обуе. Бяха стилни, удобни, с нисък ток – любимите ѝ. Сега, в ковчега, също носеше такива. Лично аз ги бях дал на погребалния агент.

 Не отидох в спалната. Нямах сили да легна в леглото, което споделяхме толкова години. Отидох във всекидневната, съблякох се и легнах на дивана. Тъмния таван ме гледаше втренчено, аз него – също. Кола мина по улицата и светлината на фаровете ѝ се плъзнаха по тавана. Паяче побягна уплашено.

   С Александра се запознахме в университета. Следвах право, тя - педагогика. Започнахме се на един купон в студентските общежития. По–младата тогава Цеца Ражнатович пееше своя нов хит „Лепи Громе мой”, пияни мъже и жени танцуваха, лееше се бира. Едно хубаво момиче се беше скрило зад дивана с книга в ръка и сякаш целия хаос наоколо нямаше значение за нея. На въпроса ми „защо изтърваш купона” тя ми показа какво чете – „Развитие и диагностика на изобразителните способности на децата в предучилищна и начална училищна възраст”.

–Имам изпит утре – каза ми тя и ме се нацупи, когато избухнах в смях.

  Цеца запя „Пиле”, аз хванах момичето за ръката и го издърпах навън. Качихме се на покрива на общежитието, където цареше тишина, спокойствие и прохлада. Говорихме си, докато на изток не започва на просветва. Тогава се разделихме.

–Как се казваш? – сетих се да попитам.

– Александра – усмихна ми се тя.

  Не ме попита за моето име. Помислих си, че повече няма да я видя, но няколко часа по-късно някой почука на вратата на квартирата ми. Беше Александра. Така и не разбрах как е научила къде живея. Беше ядосана и много красива. Ръгна ме с пръст в гърдите и ме изгледа със светналите си от гняв сини очи:

–Заради теб ме скъсаха на изпита!

  Засмях се. Тя ме изгледа още по-обидена. После и тя се засмя. И така започна всичко.Оженихме се още на следващата година. Три месеца след сватбата се опита да се самоубие. Наврях пръсти в гърлото ѝ, за да повърне хапчетата. Ухапа ме жестоко. От баща ѝ научих, че това ѝ е третия опит. Диагнозата? Биполярно разстройство. Нелечимо. Александра редуваше месеци на усмивки, кротка радост и смях с дни на сълзи, плач и депресия. Въпреки това я обичах. Дори когато веднъж ме замери с една ваза и трябваше да ми направят единадесет шева. Казах, че съм паднал, за да ѝ спестя обвинение в нападение срещу полицай.

  Станах от леглото и се плъзнах през мрака. Качих се на втория етаж. Вратата вляво се отвори безшумно. Луната освети легло. Радостина лежеше в завивките. Плюшените играчки изпълваха малкия диван в ъгъла. Александра ѝ купуваше с повод и без, дори когато стана твърде голяма за тях. Седнах на пода и вперих  поглед в спящото момиче. Русите коси – посребрени от лунната сияние, се бяха пръснали по възглавницата. От колко време не бе спала в това легло. Година и половина? Повече?

  Александра направи спонтанен аборт. Беше в петата седмица. Доктора каза, че понякога се случва. Няма усложнения и сме можели да опитаме пак по всяко време. Три дни по-късно Александра отново опита да се самоубие. Спаси я сестра ѝ, която я измъкна от пълната с окървавена вода вана и разплакана от ужас държа кърпи на срязаните ѝ китки, докато не дойде линейката. Знаех, че ако направи отново аборт Александра ще успее да се самоубие. Затова осиновихме Радостина. Идеята беше моя. Александра разцъфтя покрай осемгодишното момиченце със сини очи и руси коси.

  Гледах спящата Радостина и се чудех как се стигна дотук. Какво стана с онова красиво дете с големи сини очи, пълни със страх, че може да бъде върнато обратно в сиропиталището? Защо не успях да го приема в сърцето си така както стори Александра?Радостина я нарече „мамо” в момента, в който жена ми я притисна в прегръдките си. На мен каза „татко” три години по-късно. Бях се наврял под колата и се опитвах да поправя нещо по двигателя. Тя стоеше наблизо и си играеше с поредната плюшена играчка, подарена от майка ѝ.

–Подай ми онзи ключ, миличка – казах ѝ, защото ме мързеше да се измъкна изпод колата.

–Заповядай, тате – беше тихия отговор.

   Не ѝ казах нищо в отговор. Просто взех ключа и продължих да работя. Сърцето ми не подскочи, нямаше радостна усмивка. Татко. Просто дума.

  Избяга от дома за пръв път на тринадесет годишна възраст. Върна се два дни по-късно. Миришеше на марихуана. Не каза къде е била. Александра я задуши в прегръдките си. Аз исках да я смеля от бой. Александра ме заплаши, че ако ѝ посегне ще ме напусне. Знаех, че ще го направи.

  Колкото повече навлизаше в пубертета толкова по-зле ставаха нещата. Радостинабягаше от училище. Намирах я вмирисана на цигари, алкохол и марихуана. Веднъж се прибра с дрехи, които дори не бяха нейните.

–Какво ти пука? – отговори тя на въпроса ми къде е ходила.

  Измъквах я от вертепи и наркомански сборища. Често я водеха колегите ми, които знаеха чия дъщеря е. Вече не помня колко пъти ѝ се е разминавало изправително училище.

–Защо не се интересуваш от нея? – изкрещя ми една вечер Александра след като Радостина не се прибра за пореден път.

–Не е вярно – казах тогава.

  Александра ме погледна с пълни със сълзи очи, мълчаливо си събра багажа и отиде при сестра си. Върна се чак след седмица.

  Леко плъзнах пръсти през хубавата руса коса на Радостина. Гърдите ѝ се повдигаха и спускаха равномерно. Беше красиво дете и един ден щеше да стане красива жена. Нещо, за което нямах никаква заслуга.

  Сълзите потекоха по лицето ми и аз притиснах длани към устните, за да удавя хлиповете, напиращив гърдите ми.

–Татко? – гласът ѝ беше тих.

–Кажи, миличка.

–Мама ми липсва.

–И на мен, скъпа.

  Две топли и слабички ръце обгърнаха раменете ми. Притиснах я към себе си единственото, което ми бе останала от Александра и заплаках.

 

  Погребението приключи бързо. Свещеник нямаше. Отказа да произнесе слово, въпреки че му предложих пари.

–Самоубиец е – каза ми отеца, чието сърце трябваше да е отворено за всички.

Сестрата и майката на Александра плакаха много. Баща ѝ мълчеше, стиснал устни. В очите му имаше сълзи, но не заплака. Той се беше простил с малката си дъщеря си още когато беше деветнайсетгодишна. Тогава измъкнал от ръцете ѝ собствената си ловджийска пушка. Александра не знаела как да свали предпазителя.

  Всички гледаха през Радостина сякаш не съществува. През цялото време тя не издаде нито звук. Гледаше със широко отворени очи как ковчегът се спуска в пресния гроб. Когато погребалния агент тихо предложи на присъстващите да се сбогуват с покойната като хвърлят шепа пръст върху ковчега, Радостина се обърна и си тръгна. Не побягна. Просто вървеше между гробовете, докато тънката ѝ фигура не се скри.

  Никой не каза нищо. Аз само стоях покрай прясната яма и слушах как шепи пръст трополят по ковчега, в който лежеше жената на живота ми.

   След хиляда години се прибрах у дома. Посрещна ме тишина. Включих кафе-машината. В хладилника имаше някакъв сандвич. Задъвках го, усещайки смътно, че съм прегладнял. Налях си чаша кафе и тръгнах из къщата. Досега не се бях замислял колко е голяма всъщност.Подминах спалнята, в която никога повече нямаше да вляза. Краката ми сами ме качиха на втория етаж. Бутнах вратата към стаята на Радостина. Тя седеше на пода. Носеше анцуг на Александра и моя стара тениска. На скута ѝ лежеше изтъркана плюшена крава и несръчно шиеше едното ѝ разпрано краче.

  Седнах на пода до нея. Радостина не ме погледна.

–Това е много грозна овца.

–Не е овца, а крава. Има си рога – отвърна ми Радостина същото, което ми бе казала и преди повече от пет години, когато сама си избра тази плюшена играчка.

В онзи ден Александра ми се намръщи, аз се засмях, а заедно с мен и Радостина. Беше хубаво. Радостина обожаваше тази играчка. Беше се изтъркала, черните петна по гърба на животинчето бяха избледнели. Яркочервения конец в ръцете ѝ описваше едри бодове по изтърканото телце на кравата, която се усмихваше весело както в деня, когато я купихме.

–Дай на мен.

  Радостина ми подаде играчката и иглата с конеца.

–Можеш ли да шиеш?

–Не, но нищо не пречи да опитам, нали? Надали ще стане по-грозно отколкото ти го правиш?

  Радостина се усмихна, аз също. В стаята цареше тишина и за пръв път от много време – от векове и хилядолетия, се промъкна още нещо – радост, щастие или може би любов. Не знам какво беше, но исках да остане.

 

 

Сподели:

Отворена литературна формация, основана през февруари 2013, работеща по пропагандиране на литературното изкуство чрез иницииране на културни събития, школи, проекти, издания, четения и представяния.

Общество на писателите

По градове

Бургас / Русе / Варна (1) | Ванкувър (1) | Варна (15) | Велико Търново (2) | Дряново (1) | Дряново / Силистра (1) | Козлодуй (2) | Мездра (1) | Силистра (2) | София (3) |

НАЧАЛО | Инициативи | Периодика | Автори | Книги | Представяния | Документи | Колонката на... | Пращат ни |

Мобилна версия | Контакт | Съдържание | Файлове | RSS | Facebook | FR |

Copyright © varnawriterssociety.net

"Общество на писателите - Варна" (ОПВ) е приемник на "Общество на младите писатели (ОМП)".

Редактори на сайта: Огнян Антов, Мариан Желев, Елена Владова
Системен администратор: AntoLab

Автори (33) | Публикации (154) | Прегледи (151459) | Илюстрации (287) | Търсения (236) | Изтегляния (15274)

Платформа OMP 3, версия 14.25.29 (c) 2014 - 2019, AntoLab