Техниката отдавна ни владее, но напоследък лично мен взе много и да ме дразни, ставайки все по-нетърпима. Типичен пример е появата ми от дъжд на вятър в разните тузарски кръчми: клубове, пъбове, барове и т.н. Реша ли да ги посетя, то е заради наливната бира, която предлагат, така че сядам, поръчвам и започвам да пия. Наливам се, а след известно време нахлувам в кенефа, който в някои от тези заведения е единичен: стилна малка кабина с клекало и за мъжете, и за жените. Вдигам капака му с крак, смъквам си ципа и започвам да пикая, но осветлението изведнъж спира, защото е контролирано от някакво електронно реле с фотоклетки. Озовавам се в пълен мрак и не виждам къде пада струята ми - дали в чинията, върху ръбовете й или извън нея, на пода. Започвам да ругая, после си вадя от задния джоб на гащите телефона и светвам с него главно заради това да мога да си закопчея ципа.

Тогава лампата се задейства, но късно - вече съм приключил, изскачайки в предверието, където е шибаната тясна мивка. Водата й едва тече, подлизва, но поне има кутийка с течен сапун, чийто бутон трескаво натискам и пяната еякулира върху дланта ми. Някъде този бутон също е електронен, тоест достатъчно е само да си доближа пръста до него, без да го докосвам, и той я пуска автоматично. Почвам да се мия, но осветлението пак гасне и аз отново се озовавам в пълен мрак. „Тъпо идиотско реле!” - повтарям гневно в тъмнината по адрес на въпросното нововъведение, целящо уж да доведе до икономии на електроенергия.

Измивам се как да е, връщам се на масата, а наоколо всички забили глави в смартовете си и чатят, сърфират, говорят. Някои пък се фотат, после се гледат как са излезли, показват си снимките на другите и… така им минава купонът. С две думи, тотално са обсебени и няма как иначе, защото капанът отдавна щракна и ни превърна в роби на техниката. Истински зомбита, действащи по инерция, станали несвободни и заживели във виртуалното - това сме ние хората, обобщавам наум аз.

Изгълтвам последните капки бира, викам келнерката, оправям сметката, излизам и хващам такси, чийто климатик е пуснат на шест и ме продухва отвсякъде. Потен съм, а ледените му струи се забиват фронтално в мен, заплашвайки да ми докарат някоя тежка пневмония. Така е, уви - и тук пълна електроника, която просто ми разказва играта. Слава Богу, стигаме бързо, шофьорът спира, аз му плащам и панически изскачам от опасния за здравето и живота ми автомобил.

Влизам вкъщи, пускам телевизора, но нали сме вече цифровизирани, и той запецва, пращи, шуми, а картината му се разпада на фасетъчни образи. След малко се оправя и аз започвам да превъртам каналите, попадайки на някаква рубрика с телефонни обаждания на зрителите, обикновено скучаещи пенсионери и маниаци. Мислят си, че изразяват собствено мнение по темата, но в действителност дъвчат едно и също нещо - онова, което през последните дни им е внушил водещият на предаването. И нали затова е водещ: да ги държи в психическо подчинение и да ги манипулира като някой шаман, казвам си аз. Впрочем той наистина е шаман, но модерен, появяващ се пред тълпата не на живо, а от синия екран, който го прави още по-защитен, фантомен, недосегаем.

Затова гася телевизора и оставам насаме със себе си, със собствените си мисли, идеи и чувства. После грабвам тефтера и химикала и започвам да драскам, докато се получи нещо от рода на настоящия текст. Стига толкоз, защото ще стане дълъг и никой няма да го чете! - си казвам накрая и слагам точка. Няма обаче къде да избягам, понеже ще трябва да го набирам и на компютър, както неизбежно постъпвам в днешната ера на високите технологии. Следователно и аз съм зависим от техниката с тази разлика, че поне го съзнавам, но въпросът е… и какво от това.