Сайтът е архивиран в началото на 2017 г.
Общество на писателите - Варна : Онлайн трибуна, дневник и архив Литературното творчество според руския класик

Колонката на...

Вълча луна

Георги Мандаджиев

27.02.2015, 12:04:09. Промяна: 27.02.2015, 12:59:53. Прегледи: 806

   Ножът хлътна в корема му леко. Без никакво съпротивление. Стоновете отекнаха някак далечни. Игнорирал ги бях още преди часове. Нямаше нищо, което да искам да чуя от него. Исках просто всичко вече да свърши. Да съм освободил всичките демони, преследващи ме през последния месец...

  А после... Няма после.  

  Измъкнах бавно острието, гледайки как кръвта започва да се стича около него. Забърсах го в ризата на копелето и го мушнах в калъфа, закачен на колана ми. Представа си нямах за какво ще ми е необходим още този нож. Мисията му бе изпълнена. Но и не исках да го захвърля. Прекалено много нощи във взиране на бляскащото му острие, бях вложил в него. 

  Излязох от овчарската колиба и се огледах. Около местността "Двата вриса" започваше да се здрачава. Слънцето се бе заровило зад голите клони на дърветата преди около половин час и скоро дневната светлина щеше да угасне напълно. Като живота на копелето зад мене. Но при него нямаше да е толкова бързо и ... леко.

  Взех чувала, оставен до колибата, и започнах да хвърлям късовете свинско месо върху снега наоколо. Вълците щяха скоро да са тук. Сигурен бях. Захранвах ги през целия февруари. Всеки ден изминавах пътя от с.Бръшлян до тук с чувал на гърба. И броях следите на хищниците върху снега. Отначало два или три, но вече се бе събрала сериозна бройка. Може би петнадесет - двадесет. А февруари беше лют. Истински Малък Сечко. Едва ли си намираха лесно храна. Но аз промених това. Бързо се научиха. Сигурно и в момента бяха наблизо. Очаквайки двукракия досадник да си тръгне, за да започнат пиршеството.

  Само че този път в менюто щеше да има и ново блюдо ...

  И зрител.

  Трябваше да съм тук. Да попия всеки миг от ужаса, който очакваше копеленцето вързано в колибата. Мигове жадувани сякаш от цяла вечност. Момента на разплатата.

  Заизкачвах се бързо към вековния бук, където си бях направил нещо като скривалище. Той се намираше на петдесетина метра нагоре от изворите. Нямах търпение да се стая между клоните... И всичко да приключва най-накрая.

  Разбрах, че ще го убия, в момента, когато влезе в съдебната зала. С лека, небрежна усмивчица. Без да забелязва нищо около себе си. Все едно нищо нямаше значение за него. Все едно не беше променил съдбите на трима души. Моята, на съпругата ми и сина ни. 

  Пъхнах шейничката на малкия в багажника и се шмугнах в затопленото купе на колата. Ванката се беше изправил на седалката до мене и махаше енергично на майка си. Мая бе застанала до входната врата на дома ни и с усмивка махаше не по-малко ентусиазирано. Някъде наблизо прозвуча ревът на форсиран автомобилен двигател. 

  - Сядай, Ваньо, да сложим коланчето – казах на малкия, закопчавайки моя.  

  Вдигнах глава за да погледна към Мая. Любовта ми избухваше, когато я виждах да се усмихва. Само че сега тя стоеше вцепенена. А Ванката се бе навел напред над седалката, гледайки къде по-точно да намести дупето си. Преди два дена беше станал на четири годинки.

  Трясъкът изпълни съзнанието ми. Гравитацията изчезна изведнъж и аз се разтресах като захвърлена кукла. Главата ми се блъскаше ту в нещо меко с вкус на гума, ту в нещо твърдо отзад. А наоколо летяха съзвездия и деряха кожата на лицето ми...  

  После всичко утихна. Остана само мирисът на гориво и машинно масло. 

  И нахлу болката. В костите ми гореше целия огън на преизподнята. А нямах дъх, за да извикам. Отнякъде изплуваха крясъци. Истерични. Неистински. Беше Мая. Не знам как ги разпознах...

  Отворих очи и през липсващото предно стъкло нахлу студеният зимен ден. Както и картината на приклекналата Мая над нещо на пътя. Бързо завъртях глава надясно, напук на стоновете от страна на прешлените. Седалката до мене беше празна. Като изключим пръснатите парченца стъкло. Погледнах отново навън и разпознах палтенцето на Ванко в ръцете на скимтящата си съпруга ... 

  Закрещях. И заблъсках с ръце в опит да се измъкна от капана на предпазния колан ...

 

  Всичко това бе продължило в действителност не повече от петнадесетина секунди. Но през изминалите месеци след това в сънищата ми протичаше сякаш за часове. И всеки път сърцето ми се пръскаше, оцветявайки клепачите ми в червено. И винаги едни и същи въпроси ровеха дупка в черепа ми: Защо закопчах първо моя предпазен колан? И защо изобщо ми бе хрумнало да сложа сина си на предната седалка?

  Мая се прекърши. Буквално искрицата на живота в нея изгасна. Разделихме се. Тя се прибра при родителите си. Аз напуснах работа. Продадох вече бившия ни дом и оставих половината пари на тъста и тъщата да се грижат за нея. Доколкото могат. Върнах се в дома на моите родители в село Бръшлян. Те имаха късмета да не станат свидетели на събитията. Починали бяха години преди да създадем Ваньо.

  Един единствен път намерих сили да отида на едно от съдебните заседания. И намерих нов стимул за съществуване. Трябваше да убия копеленцето, унищожило всичко, което обичам. Да го обеля бавно и методично като картоф и да го опека на бавен огън ...

  Не се наложи да чакам дълго. Шест месеца след злополуката го пуснаха с условна присъда. Все пак бе син на общински съветник, бивш адвокат. А аз всяка вечер галех ловджийския нож на баща ми. И съзерцавах отблясъците на огъня от камината по острието. Изтривах нежно с памучна кърпа дулата на старата двуцевка, милвах приклада и се наливах с ракията, скрита в таванската стаичка за специални поводи. Помагаше ми да заспивам дълбоко. Без сънища. Но не винаги. 

  И така мина година откакто нямах семейство. Отново беше зима. По-студена отвсякога...

 

  Виковете му отекнаха в главата ми и се пръснаха в безкрая. 

  Разтърках очи за да изляза от унеса. Беше замръкнало. Вълците бяха тук. Тъмни сенки върху снега. А почти пълната луна се надигаше над хоризонта и пръскаше искри върху очите им. Време беше. Филмът бе започнал, а аз бях на първия ред. Трескаво потърсих шишето в джоба на панталона си и изсипах огнена течност в пресъхналата си уста. Долу копеленцето бе разбрало каква е съдбата му и дереше гърлото си в мрака. А аз треперех, но не от студ. Адреналинът напираше да спука кръвоносните ми съдове. Краката ми, стегнати около клона, на който бях седнал, ме задържаха да не експлоадирам. 

  Сенки пробляскващи. Хрупане на сняг. Ръмжене. Мляскане. Крясък. Вълчи вой. Хрущене на кост. Борба между гладни зверове. Викове нестихващи. Мляскане. Мая наведена над нещо. Нещо смачкано и изкривено. Писъци, удавени в слюнка. Или кръв. Палтенцето на Ванко в ръцете на Мая. Вой, всред звездите. Хрущене. Сенки притичващи върху снега. Скимтене. Скимтене на вълк, захапан от вълк. Ръмжене. Мляскане. Лицето на Ваньо в моргата. Крясъци.

  Моите крясъци...

  Отскубнах старата двуцевка от клона, за който я бях закачил, и скочих от дървото. Светнах фенера, залепен за дулата, и хукнах към овчарската колиба. Изстрелях двата патрона нанякъде, за да разгоня зверовете.

  Когато ехото се разнесе, настана тишина. Стори ми се, че дори луната помръкна и единствената светлина на света е тази от фенера на дулата на двуцевката. Копелето бе все още живо. Хъхреше, давейки се в собствената си кръв. Бяха успели да прегризят врата му. 

  Бавно, понеже пръстите ми трепереха, поставих два патрона в цевите. Осветих челото му с фенера и пръснах мозъка му наоколо с един изстрел. Обърнах се и излязох от колибата. Навън луната вече се бе издигнала високо и осветяваше едно синкавобяло пространство, отъпкано от безброй следи. Сринах се на колене и заплаках. Всичките сълзи, останали ми, се стекоха по снега. Сякаш усещах как той се стапя под тях със съскане... 

  Демоните бяха свободни. Издигнаха се и крилете им се очертаха на фона на луната. А аз бях празен. Нищо вече не можеше да запълни ямата, останала на мястото на сърцето ми.

  Имах още един изстрел. Опрях двуцевката на челото си ...

 

  Огледах се. Наоколо бе зелено. Ветрецът леко развяваше младите листенца на дърветата. Беше пролет.

  - Тати, къде е мама?

  Ванко стоеше до мене. С ръчичка в моята.

  - Сигурно е на работа, Ваньо – отговорих му.

  Нещо ме дръпна. Започна да ме тегли назад. Пуснах го, за да не го повлека със себе си.

  - Къде отиваш, тати? – тъжно ме изгледа момченцето ми.

  - Тук съм – спокойно отвърнах. Не исках да го плаша. Дърпането назад се бе усилило. Вече го виждах като в някакъв сумрак.

  - Изчакай тук мама, Ванко! Тя ще дойде скоро...

  - Доб'е – чух гласа му. Още му беше трудна буквичката „р” ...

  А аз потъвах в най-тъмния мрак, който някога съм си представял, че има. Но не се страхувах. Този последен миг, в който видях и усетих допира на сина си, ми стигаше за цяла вечност...

Сподели:

Отворена литературна формация, основана през февруари 2013, работеща по пропагандиране на литературното изкуство чрез иницииране на културни събития, школи, проекти, издания, четения и представяния.

Георги Мандаджиев

По градове

Бургас / Русе / Варна (1) | Ванкувър (1) | Варна (15) | Велико Търново (2) | Дряново (1) | Дряново / Силистра (1) | Козлодуй (2) | Мездра (1) | Силистра (2) | София (3) |

НАЧАЛО | Инициативи | Периодика | Автори | Книги | Представяния | Документи | Колонката на... | Пращат ни |

Мобилна версия | Контакт | Съдържание | Файлове | RSS | Facebook | FR |

Copyright © varnawriterssociety.net

"Общество на писателите - Варна" (ОПВ) е приемник на "Общество на младите писатели (ОМП)".

Редактори на сайта: Огнян Антов, Мариан Желев, Елена Владова
Системен администратор: AntoLab

Автори (33) | Публикации (154) | Прегледи (171531) | Илюстрации (287) | Търсения (238) | Изтегляния (17623)

Платформа OMP 3, версия 14.25.29 (c) 2014 - 2020, AntoLab