sdrujeniepisatelivarna.bg
начало секции автори книги

ЧОВЕКЪТ ОТ ПОСЛЕДНИЯ ВАГОН

07.06.2016 | 620

Разказът на МАРТА ПЕНЕВА РАДЕВА е отличен от журито с плакет и диплом на НАЦИОНАЛНИЯ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС ЗА РАЗКАЗ „АТАНАС ЛИПЧЕВ” 2016

 

- Ти още ли си тука? Мърдаш ли, или да те заритам?

Напетият мъж в тъмносиньо яке, с червена железничарска вратовръзка, крещеше през отворената врата на последното купе в последния вагон. Оставаха пет минути до тръгването на влака, русокосата кондукторка току-що беше обещала да ми напише билет, без да ме глоби. Все едно съм се качила от спирка Варна, където касата не работи. Затова и отминах предпазливо напред. Но когато се отпуснах на меката синя седалка през няколко купета, си спомних, че пътем мярнах патерици отзад. И ноздрите ми се присвиха импулсивно, като си спомних острата миризма на отдавна непрано бельо, евтин алкохол  и долнопробен тютюн. „Какво пък, казах си, го́ни го, не го убива”. Бях още под впечатлението на отличения в Кан румънски филм „Аферим”, който сама бях гледала в празния киносалон. Свърши десет минути преди влака, хванах такси и добре че кондукторката се смили. Не беше разумно да ги предизвиквам. Нали никой не постъпва с тоя клетник като с Карфин от филма? Сякаш още чувам писъците му накрая, докато чокоят го линчуваше насред селото… И все пак не бях спокойна. Оставих си багажа и се върнах до последното купе.

            Хилавият дългокос мъж вече беше преметнал харгасаната раница на гръб и се опитваше да се набере на патериците си. Около врата му беше увита яркочервена лекьосана вратовръзка.

- Какво иска онзи господин от Вас? – попитах, колкото да си успокоя съвестта. – За къде искате да пътувате?

- Не знам… За Каспичан – ми отвърна завалено, с одрезгавял, но някак притаен глас – като висок шепот.

- Билет ли нямате?

Кимна, а аз все повече се убеждавах колко безполезна беше намесата ми. И все пак събрах смелост да извикам през последната врата към лъсналата от пот остригана до голо глава на железничаря, който нервно притичваше по перона:

- Какво искате от него?!

- Кво искам ли? Вий ще пътувате ли с тоз влак? Щот аз няма, ако той е в него.

Слабоватият прегърбен мъж с усуканата червена вратовръзка вече се беше довлякъл до вратата на вагона и аз му прихванах патериците, за да може да слезе. Влакът почти тръгваше, когато той буквално се изсипа на перона. Скочих да му подам патериците, като неистово крещях на железничаря, който се качваше в движение една врата по-напред. Едва изминал метър-два, влакът закова отново. Хванах скитника за ръката, но той я дръпна и упорито изшептя: „Сам! Сам!”. Едва търкаляше думите във вонящите си на евтино вино уста и сякаш ги криеше в сплъстената си брада. И все пак нещо в тоя свистящ глас ми се стори отдавна познато и също толкова отдавна забравено. Младата жена, която изпращаше някого от съседния вагон, ми се притече на помощ. Изправихме го и тогава той, кой знае защо, заби поглед в очите ми. Въпрос, упрек, унижение  или благодарност имаше на лицето му, не можах точно да разбера. Но в този момент се случи нещо неочаквано. Той отмести дясната си ръка от патерицата и рязко я пъхна в джоба на палтото ми. Докато съобразя какво да направя, влакът тревожно изсвири и железничарят ми закрещя, провесен от  прозореца до предната врата:

- Качвай се! Какво чакаш?!

Метнах се на стъпалото на влака, който вече набираше скорост, и веднага потърсих русокосата кондукторка. Докато ми пишеше билета, тя ми обясни, че им било писнало тоя миризлив клошар да пътува постоянно от Варна до Шумен и обратно просто за да е на топло. А пътниците се сърдели: щом за едни можело без билет, защо да не можело за всички… Бях превъзбудена от сървайвърското си приключение преди малко на перона и затова сигурно бяхме изминали половината път, когато се сетих, че скитникът ми бръкна в джоба. Палтото ми сега висеше на закачалката отсреща и преди да погледна какво ми беше взел, се опитах да си спомня какво – освен дребните стотинки –  имах в джобовете си. Една малка иконка на св. Мина, която, откакто баба си отиде, винаги носех в себе си. „Тя ще те пази и от кражба”, беше ми казала баба. Майтап, ако точно нея беше откраднал!

Влакът наближаваше Повеляново и както обикновено тук осветлението рязко угасна, но успях да напипам малката дървена иконичка в десния си джоб. „Значи е бръкнал в другия”, помислих, и заедно със светването на лампите съзрях изумруденото камъче, което ръката ми хвана в левия джоб.

„Това пък какво ли е?” – се питах и в главата ми се завихриха случки, лица и думи, които се мъчеха да подемат блестящото изумрудче и да го слепят с един забравен летен ден край реката, където баба всеки август переше чергите. Ние с Влади винаги се лепвахме подире ѝ като опашки. И не толкова заради пръските вода, с които ни къпеше баба, докато танцуваше с босите си крака по шарените пътеки и ги удряше с ко́пана. Най-много обичахме късния следобед, когато окъпаните и изтощени черги вече се оцеждаха на широките гладки камъни, а ние присядахме до една от тополите и си говорехме за неща, които само тримата разбирахме.

Влади ми беше доведен брат. Пристигна заедно с кокетната си майка и със сестра си – моя връстничка, която всички смятахме за вундеркинд. В този ден видях как татко се гъне пред тримата и белегът от раната, която мама ми остави, сякаш избуя в лявата ми гръд. Спомних си я – като заспала сред цветните главички в ковчега. И толкова отслабнала, че протезата вляво високо се издигаше над дясната ѝ гърда… Спомням си и виновната усмивка на татко две години след това, когато взе малкото ми братче на ръце и застана между мен и гостите. Като че ли се опитваше да свърже разкъсаните нишки на своето осиротяло семейство с напористите струи на доброжелателство, което излъчваше към нас бъдещата ни мащеха.

Много пъти през годините съм се мъчила да забравя фалшивите нотки в нейния глас и да не обръщам внимание на изостреното крайче на въздългия ѝ нос, на хитрите игриви пламъчета в очите ѝ. Но нейното умение да ме държи в подчинение, като ми създаваше чувство за вина, не мога да забравя и до днес, колкото и да я промени старостта. Спомням си как когато тя се грижеше за Боги, той обикновено падаше и се удряше до кръв. Когато уж оставяше татко сам да взема решения, превиваше още повече отпуснатите му рамене… Но всички тия неща бяха само дребните камъчета, които подминаваше шумната река на нейната внушителна увереност, че е добра майка, която еднакво се грижи за всички. Червените ѝ, ситно накъдрени дълги коси, зелените подвижни очи, устремената походка и самолюбуващата се изрядност в битовите неща завихряха и мене в ореола на всеобщото възхищение от мащеха ми.

С Влади може би ни сближи общата съдба на аутсайдери. Сестра му беше всезнаеща и уверена като майка си; братчето ми – Боги, малко и сладко. А ние двамата – издънките на семейството: с моите четворки по математика и некадърност по физическо; с неговото упорито нежелание да се впише в плана, който майка му имаше и за него, както впрочем и за всички нас.

Сега си давам сметка, че с баба сме си почивали от амбициите на мащехата. Край реката беше прохладно и зелено и дори когато мълчахме и всеки от нас беше сложил главата си на едно от бабините бедра, узнавахме много повече един за друг и за самите себе си, отколкото подгонени от свиващия стомаха ни на топка въпрос: „Какво правиш в момента?!” И баба, татковата майка, беше не по-малко баба на Влади, когото години наред чувствах най-близък. Още от ония летни дни, в които щом обърнех дяволито погледа си към него, виждах в очите му същите къдрави облаци, чийто бавен танц следях над себе си. Беше ми почти връстник, само две години по-малък от мен. Беше ми повече от брат.

Пак край реката, месец преди да получи смъртоносния си инсулт, баба извади от джобчето на дългата си фуста възелчето. Беше нищо и никаква платнена кърпичка с дантелка по края, където бяха вплетени дребни мъниста и литурки. С Влади се настанихме в скута ѝ и на висок глас, със смях, се опитвахме да отгатнем какво има вътре. Баба мълчаливо развърза вързопчето. Видяхме четири тънки жълтички – за четирите внучета – каза тя; малка дървена иконка и кръгло изумрудено камъче – като средноголямо копче, но без дупчици.

- Какво чакате? Вземете вашите жълтички – подкани ни баба все с тоя глас на шеговито възмущение, с който тримата си говорехме помежду си само когато бяхме сами.

- А иконата, бабке?

- Твоя е. А пък изумрудчето е на Влади. Гони лошите сънища и укрепва сърцето.

Сигурно бяха минали около седем години, откакто баба си отиде, когато забелязах, че Влади тайно носи малкото зелено камъче в калъфчето на паспорта си. И аз до тоя ден на никого не бях казала, че никога не се разделям с малката бабина иконка. И сега изумрудчето в дланта ми, до св. Мина, ми връщаше упойващата миризма на зелено и влажно. И се опитваше да прогони вонята от последното купе. Дотам ли стигна?! Бях му бясна на Влади от няколко години…

            Като умря баба, детството ми свърши. Току-що бях заминала за езиковата гимназия във Варна, в която ме бяха приели през последното ни лято. Като насън минаха петте години, после Университетът… През това време Влади се борил с амбициите на мащехата да учи в Математическата гимназия в нашия град и накрая все пак победил: изключили го, защото цял месец излизал с ученическа чанта, но оставал край реката. Там, където заедно с баба гледахме облаците. Завърши Механотехникум, после му наложиха да учи за инженер: чак толкова енергия да се бори с майка си тогава нямаше. Но прибра дипломата си в едно чекмедже и се опита сам да си бъде началник.

            И един ден, когато бизнесът му започна да се скапва, ме потърси. Бях се върнала от София след развода си и живеех на квартира в другия край на града. Бяха първите години на Прехода и Влади не успя да излезе на глава със застрахователите, които дишаха във врата му, нито пък разбираше нещо от двойното счетоводство, с което го забиваше конкуренцията му. Дълго си говорехме в неговия полупразен склад, където рядко се отбиваха клиенти. Говорехме си както някога. Той ми даде „Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет”, а аз –„1984” на Оруел. Разговаряхме за книги, но още повече за майка му. По това време тя беше зарязала баща ми и беше заминала за Лондон с младия си любовник. Струваше ни се, че макар и отдалеч, продължава да държи сигналния пистолет и зорко да следи дали всеки тича в коридора, който му е определила. И дали точно заради това дистанционно управление Влади не се заинати да си скапе живота? Когато спря да ѝ пише и отказваше да я види, той си мислеше, че напълно се е отделил от нея. А сам не знаеше колко силно е прилепен към мащеха ми: не спираше да говори за нея, да спори с нея, да ѝ прави напук. Докато заприлича на нея…

            Знам, че съм несправедлива: всъщност нямаше нищо по-различно от двамата, но аз още съм му бясна на Влади. Накрая се беше озлобил срещу всички жени; особено след като се раздели с Гергана – малко по-млада от майка му, с две пораснали деца. Чудех се дали не ѝ стана любовник пак напук. Последния път, когато се видяхме, ми каза: „Всички жени са стерви!” (беше си харесал думичката от руските романи). Опитах се да възразя, а той ме хвана за ръката, изви я и като впи поглед в очите ми, ме попита какво търся толкова години сама при него. Изтръгнах се от ръцете му преди да успее да засмуче устните ми, захлопнах вратата и повече не го потърсих. А бях последната от роднините, която той допускаше до себе си.

            Много време мина оттогава и никой не знаеше какво прави Влади. Казваха ни, че го виждали във Варна. Някои твърдяха, че е в някаква секта, други – че станал клошар. Но всички тия слухове се стопиха в тревогите ми около болестта и смъртта на татко и връщането на мащеха ми от чужбина –  странно смирена, болна и без младия си любовник; около горчивата равносметка на собствения ми скапан живот – без дом, без съпруг, без деца; около грижите за малките близначета на Боги…

            Не усетих как когато влакът спря, краката ми сами ме понесоха към вратата. Попитах стрелочника на малката гаричка кога е следващият влак за Варна.

- Току-що слязохте от Варненския влак! – забеляза той, а после прибави троснато – След десет минути.

Не можех да спра трескаво да крача през всичките тия минути, сториха ми се като час… Ще отида и ще му кажа: „Видя ли се докъде стигна?! Напук на жените ли го направи? Или на себе си? Или на нея? Тя беше МОЯ мащеха. Моя! Но сега, когато е на легло, аз съм при нея. А ти, родният ѝ син, скиташ по улиците, спиш където намериш, пътуваш гратис, гонят те отвсякъде! И пиеш. Пиеш! На кого му е леко? Но крием раните си… И даже се опитваме да лекуваме другите. Глупако! Исках да ти помогна, беше най-умният, най-чистият, най-святият за мене… Ти всичко развали.”

Продължих унесено да крача по коридорите, докато пътническият влак ме носеше по обратния път, и едва не виках, заглушавана от тракането на колелата по релсите: „Аз ли съм стерва? Тая стерва се грижи за майка ти, помага на сестра ти, копае и сади градината, която е твое наследство. Какво направи с живота си?! С живота ми. С живота ни! Какво направи?! Нехранимайко, кретен, пълен идиот!

Внезапно осъзнах тишината наоколо и се спуснах към първата врата на спрелия влак, в който не беше останал никой освен мене. Тръгнах по тротоара към крайния перон. До един от електричните стълбове, в кръгчето от бледа светлина, едва различих купчинката от някога атлетичното тяло на брат ми. Беше се свлякъл върху раницата си, а патериците лежаха като огромен кръст, подпрени върху него. Затичах се и ги отместих встрани. Тъмните очи на Влади следяха, спокойни и тъжни, всяко мое движение.  Коленичих до него. Сложих главата му в скута си. И го целунах.

От високоговорителя обработен мъжки глас, равен и безразличен, припомняше, че след пет минути от първи коловоз заминава последният влак.

 

МАРТА ПЕНЕВА РАДЕВА

sdrujeniepisatelivarna.bg
начало секции автори книги

голям сайт

За контакти: sdrujenie_pisateli_varna@abv.bg

Сдружение на писателите - Варна

Платформа OMP 2, версия 14.42

(c) AntoLab