sdrujeniepisatelivarna.bg
начало секции автори книги

„Слънчева кралица“

2011

Валентин Димитров

Хеликс прес Варна, 2011 г. Повестта е посветена на живота на Светльо Димитров – ветроходец от Варна, обиколил света в самотно плаване с построената от него яхта Sunny Queen, дала името на книгата. Тя се ражда след едногодишна съвместна работа на автора и героя, от чието име е написана, и включва две предисловия, 18 глави, епилог, морски речник и фото-галерия (общо в книгата – 182 снимки).Една от главите е на английски език (няма аналог на български) и е предназначена за задграничните приятели на героя. За разлика от всички други книги, разказващи за околосветски плавания, повествованието не е изградено на хронологичен принцип. То е селектирано на „порции“ за живота на мореплавателя на брега и в световния океан и съставляващите на ветроходното му майсторство – детство, строителство на яхтата, плавания в Черно море, риболов, лодка за разходка, екзотика по света, чужди пристанища, жените на борда,работа по брега, плаване по морета и океани, ветроходни приятели, българският флаг и др. Книгата е интересна с приключенския си фон, честна и мъжка, събужда мечти и предпазва от опасности, привлича към морето и ветроходството в частност. ГЛАВА ХV. ВЕТРОХОДНИ ПРИЯТЕЛСТВА (откъс) …Наблизо до „Кралицата” в марината на остров Раро Тонга бе закотвена американската яхта „Окива”. Шкиперът й Пол рядко стъпваше на твърда земя, но затова пък бе винаги пиян. Трудно бе да се повярва, че по време на плаване не си позволявал и капка алкохол. Две години преди това от остров Фиджи той бе забрал със себе си на околосветско плаване местния мургавелко Франсис. Неудържим плейбой, познайник на полицаите по половината острови на Тихия океан, но и добър ветроходец, освен че бе алкохолен единомишленик на господаря си, той смъркаше някакви неизвестни ми субстанции, които го правеха непредсказуем. Негова най-голяма гордост бе дядо му – един от последните канибали на острова. След второто питие Франсис обикновено налиташе да целува най-близката попаднала му жена, докато аз се съмнявах дали това не е племенният му инстинкт да похапне любимата си храна. Третият член на този международен екипаж бе присъединилият се към него преди няколко месеца от остров Таити канадец Джеф, който се представяше като „бисерен дилър”. По-младият с четири-пет години от мен мъж, оставил семейството си в родината, купуваше по една шапка бисери от познати по плантациите в островите на Полинезия и транспортиран от случайни яхти, ги продаваше по баровете на по-цивилизованите острови. Стоката му висеше на врата. Посочваш бисерчето, плащаш 200 долара и си отиваш с традиционния спомен от този край на света. Джеф бе подвижен магазин – отвсякъде вадеше каквото поискаш – цвят, размер, натурални, обработени... Ценеше женската красота, така че понякога си я купуваше с бисери. Още първата вечер поканих екипажа на „Окива” на гости на „Кралицата”. Пол не дойде по технически причини – беше се отрязал още до обяд. Втората вечер с Джеф уважихме местния дискобар. Изнизахме се точно навреме. Един корав маор бе прострял на пода втори бял новозеландски полицай. А ние бяхме последните двама бели, останали в заведението. В следващите седмици двете лодки плаваха заедно до Тонга, а после и до родината на „канибала” – Фиджи, където той окончателно се развихри. Поканих екипажа на„Окива” на моя рожден ден. Пол отново не дойде по известната ми вече причина. Той всъщност въобще не успя да стъпи на борда на „Кралицата”. Франсис си бе взел китарата и подкара посреднощ иначе нелошия си концертен репертоар. Джеф му акомпанираше на тромпета си. Сигурно някой ни бе изпял на полицията за шумното парти. Двамата пазители на реда се качиха на лодката и без да се обясняватмного-много, щракнаха белезниците на китките на мургавия певец. Ние с Джеф си мълчахме, за да не вкарат и нас в камионетката. Закотвихме лодките пред друга марина недалече от брега. С моето динги двамата с Джеф доплавахме до сушата, за да опознаем следващия бар. Когато реших, че е време да си ходим, не открих Джеф в полезрението си. Побъбрих още малко с един от местните лодкари и тръгнах към кея. Отнякъде се появи черна красавица, делово се заинтересува дали аз съм капитан на „ей оная яхта” (посочи неопределено, но все пак в посока към „Кралицата”) и след като отговорих утвърдително, се намъкна в дингито. Вместо да се качи на яхтата, цопна във водата. Извадих я, предложих кърпа, облякох я в мои дрехи, които можеха да минат и за женски. Едва тогава забелязах на шията й една от перлите на Джеф. Това бе цената момичето да се качи на американската яхта, но бе попаднало по грешка на българската. Закарах го на „правилната” яхта, чийто самотен шкипер вече не разпознаваше лица, а след това и обратно на брега. На другия ден канадецът не успя да избистри спомените. На съвсем трезва глава по време на поредната вечеря на моята яхта попитах „бисерния дилър” дали не би ми продал едно от неговите малки красоти. Джеф се вцепени от този въпрос, а като отново влезе в меридиана, скочи и заплува към „неговата” лодка. Върна се след малко и ръсейки вода в каюткомпанията ми, изплю на масата един от най-големите и красиви бисери, които бях виждал дотогава. Докато отворя уста, заяви: „Подарък! За жената на твоя живот. Ти все пак ще я срещнеш.” Така и стана – след три години срещнах Диди, която носи това чудесно бижу на златноколие. След няколко дни Джеф неочаквано се върна към темата: „Ти нали искаше да си купиш перла? Ето я – за 20 фиджиански долара.” Тя отиде за Галя – кръстницата на яхтата. Колкото и да е странно, на нея също подарих обработена перла. Намерих я случайно на земята на един паркинг в Папейте – столицата на Хаити. Сега виси на „нейното” си място в каюткомпанията на „Кралицата”. По това, че част от бисерите на канадеца бяха изчезнали, разбрахме, че Франсис няма да се върне на „Окива”. А защо бе стъпкал тромпета на „дилъра”, можехме само да гадаем. Джеф отлетя при семейството си в Канада. Поддържахме месеци наред електронна кореспонденция, докато той пожела да ми стане безплатен екипаж в плаването по североизточното крайбрежие на Австралия. Повече от месец от Таунсвил до Дарвин канадецът ми бе работлив помощник и приятна компания в морето и пътешествията по брега. Преди да се разделим, попита дали бих го взел до Варна. Спомних си някои негови „изпълнения” по островите, случая, когато можеше да го изядат крокодилите. Ходеше бос покрай котвената верига, не си закопчаваше коланите при вълнение. Двама авантюристи на борда щяха да са много. Отказах му за негово добро, а и за да се върне при семейството си... Велико Маринов – прозаик, поет и преводач, член но СНБП. Ако предишните книги на Валентин Димитров могат да се определят като сериозен опит да се обогати нашата маринистика, сегашната е ценен принос към тази литература, книга с висока художествена стойност, изпълнена с интересни случки, позитивни настроения и философски обобщения, които не се налагат като постулати, а извират от една дълбока душевност и неподправена българска нравственост. Читателят ще е благодарен за възможността да се срещне с героя на повестта – Светльо, типичен характер, който излиза от релсите на обикновеното, защото постъпките се му героични, животът му е изпълнен с несгоди и изпитания, през които той се движи неотклонно към мечтите си.Той е хазартно смел в океана, но и разумно прагматичен на брега, безкористно честен, верен приятел, аполитичен, гостоприемен и всеопрощаващ, неподправен родолюбец, затрогващо уважителен към родителите си, дълго търсещ любимата жена, за срещата с която повествованието ни подготвя дълго – хубав сюжетен похват, който ни прави нетърпеливи за щастливата развръзка чак на последната страница.Фактически издаването на книгата изчаква изчерпването на сюжета – раждането на дъщерята. Едно от големите достойнства на книгата е, че в главния й герой пречупва колективния портрет на самотния мореплавател, издига в култ подвига и опита му, приноса му за издигане на авторитета на морска България.Светльо е благодатен персонаж, който способства превръщането му в богат художествено-документален образ. Обобщаването, използването на специфични литературни похвати, подреждането на книгата, развитието на сюжета са основно дело на талантливия и много опитен журналист Валентин Димитров. Както и в другите си книги, той притежава изключителното качествода не се изтъква на преден план, а да стои скрит между страниците и редовете, и уж че героят разказва, и то както че ли е седнал съвсем непринудено с нас на масата и просто споделя своите преживявания, а то всъщност не усещаме, че разказва авторът. В тази книга авторът дава още повече свобода на своя герой – говори на своя собствен език, използва своите сравнения и критерииза оценка но нещата, представя събитията според своите виждания и гледни точки, завладява ни със своята непринуденост, простота и чистосърдечност. И сигурно мнозина не биха разбрали, че за да бъде произведението така въздействащо, художествено обобщено и разбираемо основна заслуга има и Валентин Димитров. Той е преценил, че в дадения случай разказването на случките по реда на тяхното появяване в живота няма да постигне желания художествен ефект. И именно тук е ролята на автора – да размести, да дооформи, да обогати повествованието и да придаде на произведението сила и блясък, за да бъде то въздействащо. Книгата би била гордост за всяка лична библиотека. В нея наред с богатия материал за далечни страни и океани, случки и събития, задушевни приятелства и колегиални отношения, любов към родния край, ветроходно умение и дарование за битови рационализации, читателят ще общува с високохудожествен текст с премерени емоции, интересни сюжетни линии, определен оптимизъм и много слънчеви мигове, напълно в унисон със слънчевото заглавие на корицата.

sdrujeniepisatelivarna.bg
начало секции автори книги

голям сайт

За контакти: sdrujenie_pisateli_varna@abv.bg

Сдружение на писателите - Варна

Платформа OMP 2, версия 14.42

(c) AntoLab