sdrujeniepisatelivarna.bg
начало секции автори книги

УТРИННО ЗДРАЧАВАНЕ

2004

Марко Илиев

Из „УТРИННО ЗДРАЧАВАНЕ” – ПОЕЗИЯ КЕНЕДИ МИ ГОСТУВА В този рядък ден и светлината беше съмнителна. Слънце нямаше, а беше много светло. Внезапно над града се завъртя едно крилато, бяло слънце. Вароса улиците, къщите и въздуха. Помъдряха косите ни, лицата ни, помъдряха дърветата. Само очите ни глупаво се плъзгаха по бялата спирала до приземяването. Хората край мен изчезнаха ... Останах сам! Беше ми страшно и радостно от приземеното слънце. Една врата бавно се отвори – дърветата се поклониха!... И аз в поклон останах неподвижен!... Кенеди?! Желанието и срама ме ограбиха – нямах дом да го посрещна. Очите му ме палеха и погасяваха. Очите му се смееха и утешаваха: „Понятно ми е твоето смущение и състояние. Дойдох да те подготвя за посрещане – за другото посрещане. – Тогава ще ти бъда гост”, ми каза и изчезна. Бял небостъргач, колкото града голям, израсна пред очите ми!... С ракета ли беше изстрелял той белия дом?! И станах слънце – смях и слънце! С ореол от щастие аз тичах по етажите, тичах да обходя стаите и се загубих! Загубих се от щастие! – И станах най-нещастния. Сам, без хора и без слънце. В дом без изход! Само стаи и врати – затворен кръг от стаи и врати, по който цял ден тичах. Една силна гравитация от вън ме теглеше, но аз останах още в тази скрита орбита – далеч от хората. Не спирах, тичах да намеря изхода. При мисълта за хората, умората минава в безтегловност. Най-подир се спрях в една от стаите и дълго плаках. Някой позвъни! Вратата се отвори!... Пред мен стоеше стария будилник и сочеше със две ръце към слънцето. Под мен, на улицата, много хора – Срещат и се разминават – бързат. Останах дълго на прозореца да гледам и се радвам на Слънцето и хората! 11 ноември, 1962 г. НА МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ Ходих, върнах се, пак заминавам. Пих, изтрезнях и пак се наливам. Падах, ставахи пак се завалям. Чаках, дочаках, и пак се надявам. Плаках, смях се, и пак просълзявам. Само това ли?... Не! Само първото бях. Само ходих, само пих, и падах, и чаках, и плаках… Защо се усмихвате скъпи приятели? Кой не е бил като мене? – Кой е бил второто – кой се е върнал, кой изтрезнял, кой станал, кой е дочакал, кой се е смял!? Някой! – Нали?! Мълчание… Съгласие… Точка! ПО АСОЦИАЦИЯ С нея никога не сме били заедно. Не се познавахме, а се поздравявахме с очи. Тази вечер кой ни събра? – забравихме. Как беше нейната фамилия; как беше моята фамилия? – забравихме. Колко време стояхме под тази липа, през която ни пръска едър дъжд от лунна светлина? – забравихме. Аз помня само очите й, лицето й, защото ги виждам, защото са още пред мен. Една невидима ръка върху лицето й довършва картината на любовта… Странно!... Погледнах липата – не! Това е четката на Салвадор Дали в ръката на Луната. Беше първата вечер. А после… завинаги, щом ти застане пред мен със свойта грация, велик е Салвадор Дали, повтарям по асоциация… НА ИЗРАЗИТЕЛИТЕ НА ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ Цигари има. Говорете! Хвалете ме, туширайте ме! – Аз мълча. Изтърсвам си цигарата във пепелника на общественото мнение и пак мълча. Цигари има – продължавайте! март, 1962 г. ОТВОРИХ ЗАКУСВАЛНЯ Главата ми е реотан от мисли, нажежен до бяло от тока на гнева. Монтирах го към скарата от дни и нощи да пека кебапчета от страх за ненаядните на общата трапеза, за ненаситните от общите блага. Поставих фирмата и… „Дори на дребно, частна търговия само…инвалиди” … и ми отрязаха езика. ноември , 1962 г РАЗМИНАВАНЕ Като пролетен вятър по тебе, ЛюбоВ. Аз нахлувам във твоите още нестоплени нощИ. Като вълк-единак без победа се връщам самотеН. Волност и сила без нежност са явнО. Обичта моя е вой на виелица в твоя живоТ. Обичта твоя разчита на ласки и шепоти самО. Будните нощи на други даряваш със трепети тИ. И всяка от срещите с тях е нестихващ копнеЖ. Чакаш ги, както крайбрежния пясък вълнитЕ. Алчна за топлата влага, витална за корена жадеН. Шеметна в лудия порив на буйни вълни и талазИ. Тичаща в кратките нощи, изгубила воля и свясТ. Имаща всичко и нищо, очакваща само разбиранЕ. МЕЧТА ЗА БЕЗНАДЕЖДНОСТ На Биньо Иванов Сънуват майките приспивни песни в утробите на своите чеда и тъжно със несдържани усмивки наблюдават как бузите им бавно се изкачват сълзи към очите. Обрулени от лунното безветрие на своите мечти, те бавно, бавно с нетърпение допридат каделите от вече разтопени снегове. И когато зъзнещата мараня в душите им изпие сълзите на осиротялата им участ, те, грейнали от радост се сбогуват със земните си дни и чакат възкресение. И ЕСЕНТНА ОТ ТЕБЕ ПО-ЗАСМЯНА Изтрий сълзите си! Пардон, ти никога не си отронвала сълзи. Засмей се! Всъщност… ти смал ли си се някого? Кога? Чуй, някой пее!... О, скъпа, дължа ти извинение! Греховно е на чужд недъг да се надсмиваш. А пеят птиците наблизо в небеса вечерни. И с тиха стъпки някой броди във нощта. И разлюляни клони ронят „златни сързи” , вместо тебе. А ти, а ти къде остана? Изобщо… имаше ли друг? Или на себе си задавам горните въпроси? На себе си ли дължа извинение? Не, не! Не е греховно, не, не е греховн на собствения си недаг да се надсминваш! АПЛИКАЦИИ „Любов”, „Надежда” Изгарящо е моето очакванетвоето излъчване и желанието да те срещнада те докасна. мислено, и обсебя с очино възможното наше приближаване е е по-реално отна хиляди мили безнадеждност. твоята надеждаУсмихни се има надежда да се разминемтвоята усмивка да измине окончателно с мисловна скорост разстоянието завинаги между мен и теб. До изгрева както очакванетона твоя поглед моите очи като на пустинятасъс иглена терапия ще събудят да зърнепритихнали желания. Тези твои плахи облачетамногоцветни влага и блясък в очите по обжареното небеще облеят с надежди и вяра. Да ги изпиесърцето ми изстинало от разстояниедо критични стойности. Припламни. със огнени очиВъзпламени и мен! От нашето изгаряне е по-реалнода лумне светлина за всички. от надеждатабезнадеждно помръкнали като очите на дъждовните капкина чакащите в пустинята. Като нас да се разминатдо момента на светлинни с горещата прегръдкагодини разстояние преди да лумне на пустинятапожара завинаги! 2.Стихотворението се чете в три измерения: І – само светлия шрифт, ІІ – само тъмния шрифт, ІІІ – светлият и тъмният шрифтове,заедно. И БЕЗ ИЛЮЗИИ Дълбоко в мен в термалните води на вътрешно безбрежно и бездънното ми езеро ти плуваш вече три години, но само в краткотрайните затишия. В такива редки, издебнати от тебе мигове отпусната по гръб във топлите води с едва припляскващи ръце докосваш ти сърцето ми и лумва озарението. Отблясъците във очите ти от моята усмивка багрят леко набраздената повърхност на вътрешно безбрежното ми ЕЗЕРО. И мигът, дълго чаканият след изтощителните бури, свършва… Изтощителни до смърт са знам за тебе тези вихри и торнада на сърцето ми. Но мойте слънчеви усмивки и затишия не ги очаквай даром! „УТРИННО ЗДРАЧАВАНЕ”, стихотворения, Издателство „Славена”, Варна, 2004 г.

sdrujeniepisatelivarna.bg
начало секции автори книги

голям сайт

За контакти: sdrujenie_pisateli_varna@abv.bg

Сдружение на писателите - Варна

Платформа OMP 2, версия 14.42

(c) AntoLab