Сдружение на писателите - Варна : Официален сайт

ЗА ПОНЯТИЕТО „СМЯХ“ И ВАРИАЦИИТЕ МУ В ПОЕЗИЯТА НА ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ

Ваня Колева

30.10.2021, 05:25:48. Прегледи: 143

        Понятието „смях“ и производните му, както и синоними, изразяващи смеене, форма на веселост и/или шеговитост, пронизват стиховете на Димитър Подвързачов, кръстосват се и се преплитат. Смехът в различните му степени и нюанси: от добронамерен, дружески хумор, като израз на съпричастност и разбиране с другия човек, през ирония и до сатира и сарказъм, или гротеска, разкрива отношение към обекта, към който е насочен. Оценка е за казано или извършено и при всички случаи разкрива вътрешното несъгласие на смеещия се към това, което го е провокирало. Той е реакция от противоречието между възприеманото за нормално, естествено, за канон, и реално случващото се.

          В немалка част текстовете за деца и за възрастни на Димитър Подвързачов са пародии на творби от българските класици, на Христо Ботев, Иван Вазов, П. К. Яворов и др. Посредством бурлесково възвеличаване на поетизирания обект или обратно, чрез травестийно снизяване на негови характеристики[1], благодарение на игра с обичайната съвместимост на думите, писателят осмива често срещаната подмяна на ценностите в публичното пространство и медиите, преднамереното желание да се покажат интелигентните и можещите хора, успехи в обществено-политическите и социалните отношения, икономически просперитет, и да се прикрият нередното и пошлото.

        Поводи за осмиване Димитър Подвързачов открива в писането и пишещите – като несъответствие между претенция, амбиция и действително постигане на добри текстове: художествени или публицистични. В стихове и в проза заговаря той за същината на творческия процес, за принципни въпроси, обуславящи добрата литература. Подсказва, че явления, свързани с конкретни исторически или социокултурни проблеми, философски размисли и проникновения, могат да станат обект на поетизация. Но от конкретиката трябва да се изведе значимото и като се анализира и обобщи то, да се открои ценното, което е общовалидно, универсално. И да се изрече смело, ясно, културно. По правило, от всяка житейска ситуация може да се породи стих, но е важно пишещият да има поетическа дарба и усет към езика. Широк кръг от познания да владее и да развие у себе си естетически вкус. Необходимо е да има чувство за мяра пишещият, за самонаблюдение и самоконтрол. Да държи сметка за всичко, което пише и публикува. Защото, отбелязва Димитър Подвързачов в своите „Мисли и парадокси. Афоризми“: „Да пишеш и печатиш – каквото и да е, където и да е – строго погледнато, е едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го – все ще се намери някой, който, ще – не ще, ще го прочете, без да е виновен нещо. И ти съвсем не знаеш, при това, дали ще се възхити – или ще те изругае…“[2] Важно е, преди да посегне към писане, човек да разбере и осъзнае: „Книгата е възвишен, тънък и благороден занаят. Тя е просвета, култура, напредък“ (с. 178).

           Потребността от писане, амбицията „да чуеш в мислите си рими / и в мерен стих да ги съзвеш!“ поетизира Димитър Подвързачов в „Проклятие“ („Зора“, г. II, № 580, 25 април 1921). Процеса на стихотворене той определя като „проклятие без име“, като „ненаситния копнеж“ у човека да „запали“ някого „за подвиг, песен, за любов“. Да напише текст, в който „ту волен смях и вик, ту химна“ да звучат. И тук, в срещата и кръстосването на обекти от различен порядък, в невъзможния за едновременност на протичане диапазон от теми и проблеми, травестийно се преобръщат целите на творчеството. Вместо новосъздаденият текст да събира „волен смях и вик“, че и „химн“ да зазвучи, т.е. радост и болка, нищожно-дребнаво и величаво-тържествено да включва, той буди смях. Подвързачов мигновено постига целта си. Леко и безобидно показва, че специфично-индивидуалната даденост и умение на личността да изказва в стихове „една интимна / недобленувана мечта“, е привилегия за малцина („Проклятие“, с. 32).

              Лесно е човек да посегне към листа. По-лесно – да „дращи“ стихове по него. По словата на Димитър Подвързачов: „аз често с мъка се възпирам / от стихотворческата мания“; и как не, щом: „току редят се низ куплети – / любов, задявки, смях, страдания“ („Мания“, с. 29). Зададени така, понятията описват крива, опорните точки на която – началото и краят ѝ, са в изходното нулево равнище на въображаема абсцисна ос. Поставени са успоредно и дистанцирано: „любов – страдания“. Не като антиномия може би, доколкото любовта понякога среща неразбиране и е извор на душевна болка. Между двете понятия са разположени „задявки, смях“ – не за да се противопоставят на „любов – страдания“, а да ги обвържат едно с друго, като дискретно ги изтеглят от високите смислови регистри, които традиционно обитават. Да ги снизят и трансформират към повседневното, тривиалното: и въображаемата крива снизхожда под равнището на абсцисата. Ако понятията „любов – страдания“ бележат центровете на два семантични кръга, в сечението на които се вписват различни по смисъл категории, включително „задявки, смях“, то последните, без да са синоними, условно се взаимопроникват. Задявката разчита на смеха, съдържа смях, като в синонимното поле на понятието се включват: „закачка, задяване, волност, шега, задиряне“. Смехът обаче не е задявка, не е такава целта му. Смехът е коректив, през чийто поглед се разкрива същината, истината – и за любовта, и за страданията. Но и за дълбинните смисли – ако ги има – на текстовете, написани за тях.

          Чрез смеха Димитър Подвързачов се възмущава от неспособността да се отстояват кауза, позиция. Негодува срещу липсата на естетически усет у мнозина от пишещите. Срещу неумението им да се фиксират над смислена тема и подобаващо да я разгърнат. С оръжието на сатирата се противопоставя поетът на неграмотността и безпринципността. И по-овладяно, „с горчилката хининова“ в душата и със срам, но в някакво мъдро примирение споделя: „оскубани поети, / персони меродавни, […] пълзят по тротоарите“ – а той реагира: „И аз се смея, смея…“ („В тълпата“, с. 42). Този тъжен, но пречистващ смях е спасителна лодка, която би могла да преведе лирическия аз в „другия“ свят – на благородството и бленуваното съвършенство, мечтанието и светлината. Или поне до по-високите селения на Словото. Опирайки се на авторитета на предходници, които назовава, Димитър Подвързачов констатира: „Светът все ражда, без да спре, / творци – със гащи и без гащи – / и всеки – според Петко Р. / Славейков – бърза все да дращи“ („Идеи“, с. 52–53). Графоманията, стигаща до словоблудство понякога, се превръща в норма, с която Подвързачов не може да се помири: „Благатка страна на безоки!“ („Без заглавие“, с. 10). Не приема той лековерието, с което у нас се привнасят и насаждат всевъзможни идеи, теории, без съобразяване с местните тук традиции и потребности. Това води до неразумни и дори вредни решения. В „Мисли и парадокси…“ Димитър Подвързачов пише: „Има идеи, в които е абсолютно невъзможно да повярваш, ако дори ти дадат сто години да мислиш“ (с. 179).

        Не е нужно за Подвързачов подобно дистанциране във времето. В хода на случване на събитията той провижда ненормалността им. Показателна е неговата злободневка „Идеи“ („Щурец“, №2, 30.12.1932): „Единствена аз знам страна, / за чужди мисли скорозрейна.“ Тази единственост, но не в посока на позитивното, а като непредпазливост и неразумност, прекалена доверчивост и наивност, е предпоставка за бедите, които сполетяват България: „Във целий свят е тя една, / с огромен внос на смет идейна“ („Идеи“, с. 52–53). Не се виждат, не се и очакват добри перспективи, когато онези, които би трябвало да прокарват напредничавото и модерното – интелигенцията на нацията, се оказват безпринципно-продажни: „Търчат чиновник и поет / със чужди знамена в ръцете“. Въпреки горчивината, с която говори, макар да обвинява, Димитър Подвързачов се опитва да разбере и доколкото може, да оправдае залитането по всяка новопоявила се идея: „О, Герги, с тоя вечен страх / да не останеш от века си…“ Страхът от забавяне и изоставане от другите има своето историческо оправдание за българите. Това, че у нас нещата се случват по-късно, е аргумент за неоправданото подражателство, за недомислията понякога. Желанието да сме в унисон с времето, обяснява хаотизма в предприеманите решения и мерки. Подвързачов е наясно със спецификата на социокултурната ситуация. Затова овладява остротата на сатиричния тон и по-спокойно, умиротворително – с жал и притаена болка, изрича: „Да бе Алеко жив – със смях, / с невинен смях да те поръси!“ („Идеи“, с. 52–53).

        В началото на „Идеи“ Димитър Подвързачов напомня деятелността на Петко Р. Славейков (1827 – 1895); на финала заговаря за Алеко Константинов (1863 – 1897). Ситуираността на двамата в културноисторическата събитийност на България, изразителността на словата им определят цитирането им в двете опорни точки, в началото и края, на творбата. И ако смислово-семантичното поле около името на Славейков е натоварено с по-ярко негодувание срещу чуждопоклонството, то на финала, около името на Алеко Константинов, краските са смекчени, емоцията – усмирена, и се появява понятието „смях“, при това спирално повторено. Акцентирано, понятието е и художествено уплътнено чрез епитета „невинен“. Сатирата отстъпва пред дружески-добронамерения смях, приятелската задявка. Метафорично-изобразителното „[с невинен смях] да те поръси“ отвежда към представата за благотворно-живителна роса, за лек и освежаващ дъжд, след който всичко е по-чисто, светло, благоуханно. Ако напомним Аристотел и неговия трактат „За поетическото изкуство“, то в движението от словата на Петко Р. Славейков до „невинния смях“ на Алеко Константинов се е осъществил целият преход от подражание (мимесис), през страх и състрадание, до очистване (катарзис). Извървян е пътят от незнание към знание. На понятието „смях“, може да се каже, Димитър Подвързачов приписва очистително-апотропейните функции на огъня и водата във фолклора. Символично преминавайки през тях – респективно през смеха, човек надживява кривиците, преодолява слабостите, за да продължи по пътя си, но вече по-добър и облагороден. Може би затова и литературно-художественото хумористично списание, издавано през 1911 – 1915 г. в София и редактирано от Димитър Подвързачов, Александър Божинов, Ненчо Илиев (Сириус), Райко Алексиев, е наречено „Смях“.

           Аналогичен преход изживява лирическият аз от Подвързачовото стихотворение „Епитаф“: „И в своя нежен страх / и весело безволие, / редактор бе на „Смях“, – / умря от меланхолия!“ („Епитаф“, с. 70). Необичайно употребените епитети към опорните слова – „нежен [страх]“, „весело [безволие]“, и получените съчетания, граничещи с оксиморона и основани на контраста, изобразяват особени състояния, при които човек се чувства несигурно, в лабилна и противоречива среда, в безтегловност. В съмнения, тревожност азът извървява своя път; преодолява и надмогва изпитанията по пътя си, за да продължи нататък. Защото смехът поучава, просветлява ума и душата, спасява. Но не обезсмъртява. Азът е редактор на „Смях“ – това е неговата условна, виртуална реалност, макар личният му живот да преминава в други категории – в „меланхолия“. В своята антиномичност „Смях“ и „меланхолия“ се свързват не със събитийност от една плоскост, а изразяват два различни свята – въображаемия и житейски-повседневния. По-истинският от тях е може би животът в „Смях“. Светът на прехода към познание. Животът в/чрез смях маркира и „Песента на самотника“ (с. 36–37). В този текст пътят на лирическия аз е съдбовно предопределен, независимо от неговите воля и желания. Тегобите му са предречени от „зла ведма“, която „каза“ – и така, чрез словото си, го „беляза“, „осъди“, „наказа“. Азът не знае своя грях – ако го има, то „той тъне назади в мрачините“. В настоящето азът блуждае „наяве и насъне“ като „сляп“ и търси „стените – началото и края“. Димитър Подвързачов пародира идещата от дълбините на времето тема за орисниците, от чиято благосклонност или злонамереност зависят житейските обрати по пътя на човека.

        Обгърнат „в черна тога“, потънал в „царствена тъга“, лирическият аз така и не смогва да проникне „на тълпата в тъмната мълва“ („Вътре“, с. 15). На фона на черно/тъмните багри, той стои отстранен, отчужден от множеството. Далечен както за вярващи, така и за останалите – отричащи или невярващи. Неприемащ и неприет от онези „милион очи“, които „следят смутени / и горят във жажда, блуд и страх“. Всред греховния свят и озлоблението, където „чуе се ту плач, ту странен смях“ („Вътре“, с. 15). Две антиномично противопоставени субстанции, свързани с проявленията на света. Само че антиномичността тук е далеч от традиционните опозиции, в които бинарно се съотнасят „живот – смърт“, „добро – зло“, „мъж – жена“. Сложни и размити са границите между плача и този „странен смях“. Колкото противопоставителни, толкова притегателно-присъединителни са отношенията помежду им. Съотносителността „ту плач, ту странен смях“, при която действа връзката „или/или“, се усложнява в корелацията с образа на целокупното зло при „гавра и смях…“ („Златна мрежа“, с. 25). Смехът вече не е контрапункт, не е реакция срещу, а същностна част от злото. В своята заедност „гавра и смях“ са предпоставка и основание за плача. А наслагването на злини и прояви: „жажда, блуд и страх“, „гавра и смях“, „плач“, характеризиращи Града като наследник на древните синоними на неразкаяния грях – Содом и Гомор, функционират разтроено, като различни по степен потъвания в злото. От сравнително безобидното и изразено съединително (със съюза „и“: „градът се вълнува и смее“ – в „Песента на самотника“, с. 36–37); през съотносителното (със съюза „ту – ту“: „чуе се ту плач, ту странен смях“ – във „Вътре“, с. 15) – като независими една от друга, редуващи се прояви; до настъпателното „плач във смеха“ („Песента на самотника“, с. 36–37).

       Смехът за Димитър Подвързачов е диференциращ маркер. За множеството, за града, общият смях е тежък, злокобен и в неговия кикот се долавя плач. Невротичен изблик от потискана обида и стаена мъка е този смях. Но той е реакция, активно проявление на живота. По отношение на лирическия аз подобна реакция отсъства. В своята противоположност, изразявайки двете страни на условна, осмислена реалност, смехът и плачът се сливат чрез своето отсъствие: „Смехът ми – плачът ми – къде е?“ („Песента на самотника“, с. 36–37). Образ на действения и разнобагрен живот, смехът и плачът – чрез липсата си – разкриват дистанцираността на аза от света, от който той е „заклет и прокуден“, но и прехода му към следващото, желано при това състояние: „да склопя очи / и сън да заспя непробуден“. Сънят, заспиването са варианти на смъртта, която тук е акцентирана чрез отрицателната не-конструкция („непробуден“). Заспиване без перспектива за условно-мистично осъществяване; сън, от който няма пробуждане, – това са състояния, тъждествени с отказа на смях и плач. То е друг тип проявление – вторично и на друго равнище, „живот“ след живота и/или след смъртта. Затова в „Смърт“ (с. 38) тя, смъртта, е изобразена отново с не-конструкция, която традиционно насочва към непознатост и недосегаемост, към абсолютна цялост: „невкусена“, неусвоена и не-своя, но мечтана и бленувана от „една душа покрусена“. И доколкото пребиваването в смъртта, а и самата смърт е някакъв двойник, заместител, коректив на човека, познал до дъно „всеки сладък грях“, то според лирическия аз: „жадувам за прегръдките на твоя леден смях“. Ако хората в своята изначална слабост и предопределена податливост към греха минават през света като сенки, то смъртта е тяхна закрила и кърмилница – „ти майка си единствена за болните деца!“ („Смърт“, с. 38). Пародирайки стилистиката на П. К. Яворов, Димитър Подвързачов одухотворява смъртта, персонифицира я. Натоварва я с изкуството да живее чрез смеха. Епитетът „леден“, свързвайки се с понятието „смях“, контрапунктно сблъсква природно и човешко, за да внуши злина, безпътица. Епитетът подчертава усещането за злокобност, с което основното слово е вече натоварено, и доколкото съчетанието „леден смях“ е характеристика и свойство на смъртта, а тя е и „майка“, и мечтан покой, сън, то, смехът е образ колкото на безпокойното битие тук-и-сега, толкова и загадка, смут, заплаха „отвъд“, в „другия живот“. Вътрешното душевно състояние на аза, дистанцираността от света, се заменя от физическо усещане – че той е осъден да бъде сам.

       В заключение, понятието „смях“ в поезията на Димитър Подвързачов функционира многосмислово и разностранно. То е благотворна категория, чрез която творецът се опитва да коригира и дискретно да поправи видими недъзи у съвременниците си. Да подскаже как не бива да се действа. За да станат светът и човеците – чрез смеха, по-добри.

 

[1] ЯНЕВ, С. Пародийното в литературата (Пародийно и пародия в българската литература от Вазов до Смирненски). София: Наука и изкуство, 1989, с. 100-105.

[2] ПОДВЪРЗАЧОВ, Димитър. Избрани произведения. Поредица „Другата българска литература на ХХ век“. Съставители: Вихрен Чернокожев, Росица Чернокожева. София: ИЦ „Боян Пенев“, 2009, с. 178. (По това издание са цитатите нататък в работата – б. а., В. К.)

Сподели:

Сдружението на варненските писатели е учредено през 1990 г. То е първата независима организация от този тип в страната след промените през 1989 г. Негов първи председател е Иван Троянски. Официално печатно издание на сдружението е в. "КИЛ", чийто първи главен редактор става Марко Илиев. Сдружението се помещава в Дома на писателя на ул. Крали Марко №11, средище на много литературни срещи. Сред известните гости са Артур Лундквист, член на Нобеловия комитет, както и познатият в цял свят голям американски поет Уилям Мередит.

За контакти:

Ваня Колева

ВАНЯ КОЛЕВА Ваня Колева Колева е родена на 30.Х. Завършва Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, специалност „Българска филология“ (1987–1992). Има образователна и научна степен „Доктор“ (по български фолклор), след като през 1998 г. защитава дисертация на тема „Дискурс на красотата (Женските образи в българските народни песни)“, научен консултант – проф. д-р Надежда Драгова. Научните ѝ интереси са в областта на българския фолклор, българската литература от XIX – XXI век и българския език. Участва с доклади в научни конференции, публикува в научни сборници и периодичния печат. Автор е на книгите: „Естетика и ритуал. Женската красота в българските народни песни“, Бургас, „Матаник-М“, 1999, 128 с., ISBN 954-8985-14-4. Допълнено електр. издание – LiterNet, 26.10.2002 г., <http://liternet.bg/publish/vkoleva/estetika/content.htm>; „Фолклор, митология и литература“, Варна, LiterNet, 2007, 208 с., ISBN 978-954-304-288-3. Също: Електронно списание „Литературен свят“, № 7, март 2009, <http://literaturensviat.com/?p=7915>;„Часовникът и воденицата. Българският фолклор и литература“, София, „Карина – Мариана Тодорова“, 2014, 242 с., ISBN 978-954-315-078-6 (по национален конкурс „Помощ за книгата“ към Министерство на културата);„Къде грешим най-често? Наръчник по правопис и пунктуация със задачи за упражнения. 7 – 12 клас“, София, „Диоген.bg“, 2004, 128 с., ISBN 954-909-34-7-6. (В съавторство с Драгомир Чанков). Работи като коректор – първо във варненските ежедневници „Народно дело“, „Черноморие“ и „Черно море днес“, после в издателство „Наука и икономика“ към Икономически университет – Варна, а от 2016 г. във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ – Варна. От 2008 г. е научен секретар за България на българо-австрийския Научен център за православна култура и изкуства „Свети Архангел Михаил“ към Факултета по хуманитарни науки на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ – Zentrum für mediävistische Studien St. Erzengel Michael – Geiseswissenschaftlichen Fakultät der Universität Schumen, и участва в редколегията на научните издания на този Център. Член на Сдружението на писателите – Варна.


НАЧАЛО | НОВИНИ | КИЛ | АВТОРИ | КНИГИ | Мобилна версия | Контакти | Съдържание | Facebook | RSS | ДАТИ |


Варна 9000, ул. Крали Марко № 11, Дом на писателя

Катя Вангелова, председател
Иван Доброгледски, заместник-председател
Управителен съвет: Катя Вангелова, Иван Доброгледски, Ваня Колева, Станка Бонева, Валентина Лозова
Ревизионна комисия: Радостина Драгоева, Димитър Кандев, Венеция Павлова
За контакти: sdrujenie_pisateli_varna@abv.bg

Ваня Колева, главен редактор на вестник "КИЛ"
Кил [вестник:месечник] : Култура, Изкуство, Литература / МС ООД - Год. 1, N 1 (1992) -. - Варна : МС ООД, 1992-. - 41 см
ISSN 1310-120Х
УДК 886.7-1/-9+7.01+008(497.211)

Администратор и редактор на сайта: Станка Димитрова
Системен администратор: AntoLab


Автори (72) | Публикации (72) | Прегледи (130710) | Илюстрации (201) | Търсения (180) | Изтегляния (41189)

Платформа OMP 2, версия 14.43 (c) 2014 - 2021, AntoLab