СНЕЖНОТО  МОМИЧЕ

  Сред зелените клонки на коледната елха, обсипана с кристални топки се люлеела сребърната люлка на Снежното момиче. И никой не знаел, че тази нощ то е долетяло от небесните звездни селения, за да се порадва и да види с очите си прочутата в цялата вселена Голяма Бяла Коледа. Снежното момиче било бяло като сняг. Пеело бялата си песен. Коронката на главата му била с цвета на Луната – златната господарка на нощното небе, на която принадлежало спокойствието и щастието на Земята.

   - Ах колко много се изморих! – въздъхнало момиченцето и полегнало в люлката.

   -  Ние също много сме изморени и много сме тъжни - прошепнали коледните играчки.

   - Защо?  Не се ли радвате? Скоро ще посрещнем Голямата Бяла Коледа. Аз дойдох специално, за да я видя.

   - Да, така е, но докато не завали истински сняг, не може да има истинска Бяла Коледа.

   - Тук от години не е паднала и една снежинка. – казало едно позлатено пингвинче.

   - И Дядо Коледа с шейната и еленчетата няма как да пристигне... - продължила катеричката.

   - Затова ли сте се натъжили?

   - Да – казали дружно коледните играчки.

   - Ще ви кажа една тайна. Когато летях насам видях, че на Марс вече вали сняг – прошепнало Снежното момиченце и отправило поглед към звездното небе.

   Докато играчките се оплаквали, че не е завалял истински сняг и няма да има истинска коледа, децата заобиколили елхата, запалили бенгалски огън и запяли коледни песни. Едно дете извикало:

   - Вижте... Вижте... Снежното момиченце е пристигнало... Снежното момиченце е пристигнало...

   - Нека да го залюлеем в неговата сребърна люлчица...

   - Да го залюлеем... Да го залюлеем... - извикали всички в хор.

   - Ако успеем да го разсмеем и зарадваме, то ще се почувства толкова щастливо, че ще повика снежинките от Марс да се изсипят върху нашето градче.

   Сребърната люлка със Снежното момиче се залюляла толкова силно, че момиченцето се разсмяло и със смехът му от небето заваляли снежинки. Те завили всичко с пухкаво бяло одеяло.

   Много деца тази вечер за пръв път видяли истински сняг!

   Луната се усмихнала и ги посипала с вълшебен прашец.

   Станало много тихо...

   Всички заспали дълбок снежен сън и не успели да видят кога е пристигнал добрият Дядо Коледа с джуджетата, Снежанка и подаръците.

  На сутринта Снежното момиче отново се залюляло в своята люлка и отново завалял сняг. Децата протегнали ръчички към люлката, взели момиченцето и отишли заедно  на пързалката.

  Снежното Момиче било толкова щастливо, че не спирало да се смее, а снегът все така продължавал да се сипе като захарен памук.

  За всички Коледата едва сега започвала.

                                                   МАЛКА  ЛУННА  ПРИКАЗКА

  В очакване на Голямата Бяла Коледа Лорета нарисувала своята мечта, а тя била да отиде на луната. Сложила на нощното шкафче рисунката си – лунен дворец, каляска с лунни коне, звезди и самата Луна – златната господарка на нощното небе. След това постелила на Розовата си кукла розово чаршафче. Подложила и розова възглавничка. Завила я с розово юрганче. Пожелала и розови сънища.

   Сънчо дошъл веднага...

   Никой обаче не знаел, че моливчетата, с които рисувала Лорета били вълшебни, а Розовата кукла  можела да говори.

   Щом изгряла Луната  надникнала в стаята и прошепнала:

  - Ах, колко е хубава тази рисунка!

  Куклата се събудила от шепота на светлината:

  -Лорета я нарисува за теб. Това е твоят коледен подарък...

  Сърцето на луната се разтуптяло толкова силно, че тя се изплашила да не събуди спящия дом.

 - Подаръкът на Лорета ме накара да се почувствам мноооого красива! Щастлива съм! Душата ми прелива от радост!

 - Лорета много те обича и има една мечта да отпътува до твоя лунен дворец-казала куклата.

 - Какво да правя сега? – запитала се луната.- Искам да възнаградя Лорета.

  Зазвучала нежна музика, която галела слуха. И в този миг вълшебната рисунка оживяла.   Усмихнатите звезди се търкулнали със весел звън в стаята, каляската заблестяла, а лунните коне изцвилили:

  - Какво е твоето желание, господарке?

  - Братя мои,  разходете това дете по Млечния път. Отнесете го в моя луненен дворец и нека всички негови желания да се сбъднат.

  Луната пренесла Лорета и нейната кукла в каляската и потеглили. Златни, лилави и черни облаци им правели път. Звездите свеждали лъчи и ги поздравявали. В тази Коледна нощ всички били много добри. Пред двореца на луната свирела духова музика. Няколко метеора марширували в парадните си униформи, а придворните дами танцували в балната зала. Лакеите носели подноси с кристални чаши, в които преливал чай от сребърна светлина. Мъдреци и магове пиели от този наистина вълшебен космически чай, тихо си говорели и спорели.

  - Рождественската звезда ще изгрее, но няма да я видят всички - казал един мъдрец.

  - Ще я видят само посветените - казал втори.

  -Не, ще я видят само децата и хората с чисти души. - казал трети

  -Божествената и ангелска сила ще се яви в образа на Рождественската звезда и ще свети за всички, които искат да я видят. – Казала Луната златната господарка на нощното небе.

   Вълнували се и тръпнели в очакване. Точно в полунощ видяли огромно кълбо светлина, която прегърнала всичко и всички. Лорета почувствала как мека топлина я понесла и когато отворила очи била отново в креватчето си, а Розовата кукла и се усмихнала тайнствено:

  -Честито Рождество Христово!!!

                                           БАРДЪТ ОТ КРИСТАЛНАТА ГОРА

                                                      Щом с музика се храни любовта, свирете...

                                                                                                       „Дванайста нощ“

                                                                                                       Уилям Шекспир

   В сърцето на Кристалната планина се намираше Кристалната гора, а сред нейните звънтящи борове и сторъки брястове сияеше кристален дворец. В този труднодостъпен дворец от векове живееха феите на Музиката и Поезията и Бардът.

   Феята  на Музиката носеше божествена  красота, хармония и щастие в живота на хората.Когато сърцата им  се отваряха чрез музикалната хармония, любовта действаше чрез тях за да ги благослови и излекува. Тя беше източник на вечен живот. Името и беше Евтерпа и означаваше „тази, която носи наслада”. Тя никога не се разделяше с вълшебната си флейта и умееше да лекува натъжените човешки души.

   Феята на поезията се наричаше Калиопа. Нейното име означаваше „тази, която има красив глас”.

  Когато отиваха сред хората Брдът пристъпваше величествен със своята китара, а до него  двете феи Калиопа и Евтерпа танцуваха под магнетичната мелодия, окъпани в светлина. Тържествено пееше хорът на гората и всички птици и зверове се заслушваха в божественото  пеене.

   Хората забравяха за раздорите си. Грохотът на цивилизацията стихваше. Чалгаджиите замръзваха на местата си. Обленият в багри хоровод пристъпваше към балната зала, където духовните хора правеха своите духовни упражнения, облъчени от светлината на вдъхновението.

   - Любовта, музиката и поезията са едно и също нещо - казваше Бардът, защото не можеше да съществува без любов в живота си.

   - Любовта и музиката са едно и също нещо – казваха музикантите, защото не можеха да музицират без любов в живота си.

   - Любовта и поезията са едно и също нещо – казваха поетите, защото не можеха да пишат без любов  в живота си.

   Бардът свиреше на своята китара и възпяваше любовта.

   Той все още вярваше в приказки. Вярваше и в митовете за любовта.

           - В  ПРИКАЗКИ  АЗ  ВЯРВАМ  ОЩЕ.... припяваше Бардът.                         .

                         Вярвам в древния мит за любовта.

                         Дух е Тя и е безтелесна,

                         лицето и не е виждал никой.

                         В приказки аз вярвам още.

                         Вярвам в царството

                         и съвършенството

                         на нежнжстта.

   Музикантите му се покланяха и поемаха по пътеката на Живата Любов.

Бардът продължаваше да свири на своята китара и да припява.

Поетите му се покланяха и поемаха след него по пътеката на Живата Любов.

Бардът не прекъсваше своята песен за вярата и очакването. За онова очакване, което изпълваше душата му и беше най-красивата еротика по-приказна, по-древна, по-силна от живота!!!

Феите на Музиката и Поезията също му се покланяха и поемаха след него по пътеката на Живата Любов.

Песента на Барда не спираше:

                         В приказки аз вярвам още...

                         Вярвам в древния мит за любовта!

-Всичко ни  води към Живата Любов – припяваха след него Евтерпа и Калиопа, а той не преставаше да вярва в царството и съвършенството на нежността и кротко си копнееше за дивната красота на любовта, за буйната и безтелесност и като Орфей – певецът тракийски „обайваше хора, зверове и птици“ и „ повеждждаше скалите да го следват...“*.

Накрая всички повярваха, че „С музика се храни любовта...“  и ако си казват по-често „Обичам те“ ще опазят завинаги нежния звън на Живата Любов и никога няма да забравят да се обичат!

  Бардът от Кристалната гора свири и пя цели сто дни и сто нощи. На сто и първата сутрин той отвори съзнанието си. Вложи цялата си сила в мисълта си и я изпрати да се рее в Безкрая. В този миг се разрази буря. Светкавици като огнени ножици разрязваха облаците. Една от тях прониза тялото на Барда. Той падна покосен сред скалите, но само миг след това се превърна в среброглав орел и се извиси в простора. Летеше сред облаците с нечувана и невиждана мощ. Накрая кацна близо до Орловите скали. Тъкмо от техните недра бликаше изворът на Живата любов, без силата, на която е нещастно всяко същество на Земята.

–––––––––––––––––––

*Овидий „Метаморфози“

                                               ДЕВЕТИЯТ  СИН  НА  ВЯТЪРА                

        Живееше някога в небесните селения Царят на  ветровете. Той имаше девет сина. Деветият, най-младият, беше най-непокорен, своенравен и палав. Роди се през пролетта и веднага след като поотрасна и укрепна баща му започна да го води  със себе си сред облаците, където той по цял ден си играеше с малките облачета. Превръщаше ги в мечета, зайчета, човечета. Въображението му не знаеше граници. Когато ожаднееше баща му го завеждаше да пие вода от слънчевите водопади в Стара планина. Само след няколко месеца Деветият син вече не си знаеше силата. Когато пожелаеше можеше да изкоренява дървета и да отнася покривите на къщите в малките селца и градчета на България. През зимата свиреше в сребърните клони на дърветата и се учеше да брои игличките на елхите. Дните му минаваха в радост и безгрижие. Неусетно порасна  и детската веселост го напусна. Натъжи се Деветият син на вятъра. Пак лудуваше по безкрайното небе но душата му тъгуваше по незнайна прчина. Един ден Царят на ветровете му каза:

                        - Синко  мили, сърцето ми се изпепелява като те гледам колко си тъжен, ето защо от днес те пускам съвсем сам по белия свят. Дано намериш щастието си и един ден да те видя отново да се смееш, да милваш цветчетата из градините и да се люлееш весел по клонките на брезите.

                         - Благодаря ти татко мой. Дай ми  благословията си и аз ще препусна  над планинските върхове на милата ми България  и ще търся успокоение за натъжената си  душа!

                        - Благословен да си синко! Излети по който небесен път пожелаеш и не забравяй, че аз те обичам и ще те очаквам някой ден да се завърнеш по-мъдър и по-щастлив.

                        Взеха си сбогом и Деветият син на Вятъра отлетя.                                                

                        Опиянен от свободата си той препускаше и не можеше дъх да си поеме. Летя,  летя и прелетя над  Стара планина, над Пирин и Рила - спираше за кратка почивка на някой връх и така стигна до Родопската висина.                  

                        Тук ехото и звездите светеха като жар птици. Деветият син на вятъра замря от вълнение. Врани кончета препускаха в мрака.  Щурци свиреха до полуда. Не беше спал три дни и три нощи. Притихна сред клоните на една стогодишна мура.

                        На сутринта момиче се спря да си почине под мурата и запя с глас на сладкопойна чучулига.

 Вятърът се спусна по клоните и разроши дългите златни коси на момичето. Тя  първо се стресна, но после се засмя на шегата на вятъра.

                        - Откъде идваш ветре? – попита.

                        - Аз идвам от небесните селения, където е вечна пролет. Моят баща е Царят на ветровете. Аз съм Деветият му син.

     - Накъде си тръгнал?

       -Тръгнал съм по белия свят, за да търся изцеление за невидимите рани,които нося в душата си.

     - Попаднал си на точното място ветре.  В нашето градче живее  вълшебницата Ния. Само тя ще дари душата ти с успокоение.

       - Колко е хубаво, че те срещнах. Как се казваш?

     - Аз съм Лорета дъщеря на Светлината

     - Ще ме заведеш ли Лорета при  твоята вълшебница?    

                                   - Добре ветре странен, нека да вървим.

                     Над тях светеше лазурното небе, а под тях буйни поляни разстилаха зелени вълни и стада от кози се белееха. Наоколо се носеше ароматът на борове и на вълшебни билки.

                     Синът на Вятъра прелиташе край Лорета  и не можеше да се нагледа на   сините и очи и на красивата и усмивка и чувстваше, че колкото по дълго я гледа толкова по-силно бие сърцето му. Тя  поглеждаше малко встрани, където мислеше,  че  се намира той, защото все пак всички ветрове са невидими.

                     Мигът отнесе душата и в шеметната бездна на неговото страдание.

                     Дъщерята на Светлината вървеше до него. Пътеката беше стръмна и тя се препъваше. Вятърът за пръв път изпита тревога откакто се беше родил. Не можеше да допусне  това крехко момиче да се нарани. Обвиваше грижовно раменете и, пазеше я от крайпътните  бодили и това много му харесваше.

                     Вървяха, Синът на вятъра диплеше нейните златни     къдрици, а светлината струеше от лазурните и очи. В синята бездна на нейната душа се зараждаше обич. И тя заговори за своя град на Светлината, за златните алеи, за градините обсипани със кристални дървета и цветя – за безкрайния празник.

                    -Там живеят хора, отдалечени от човешката суета, обърнали поглед към душите си, те излъчват само любов. Духовните им сърца могат дори мъртвец да съживят… - разказваше и разказваше с нежен глас, който галеше сърцето на вятъра.

                    Пътеката беше стръмна. Дъщерята на Светлината се държеше за невидимата ръка на вятъра, за да не падне..

                    Слънцето ги изгаряше и шепнеше съблазни в сърцата им.

                    Девойката вървеше преди вятъра. Тюлената и рокля, очертаваше съвършеното и тяло. Усмихваше се. Сърцето и биеше толкова силно, че го чуваха крайпътните камъни. В очите и блестеше страст. Тя  светеше от обич.

                    Деветият син на вятърът направи всичко това.

                    Не успяха да стигнат до дома на вълшебницата Ния, защото в сърцето на вятъра се стопи огромната ледена тъга и по небесните му вени плъзнаха мълнии. Той притисна девическото и тяло и потърси  устните и, за да пие от тях успокоение.

                   Те бяха от два различни свята, но съдбата ги събра в сърцето на  планината.

                   Деветият син на Вятъра и Дъщерята на Светлината и до днес вървят заедно по родопските пътеки, разпръскват около себе си  светлина, любов и щастие. Който мине оттам, чувства приятно парене в гърдите и в слънчевия сплит, а Духовното му сърце се изпълва с топлата  и чиста енергия на вдъхновението.