Сдружение на писателите - Варна : Официален сайт

СЛЪНЧОГЛЕДОВО КОЛЕЛО

Радостина Драгоева

03.10.2021, 17:27:24. Прегледи: 55

          Пролог

      Лалея дръпна полека мощарената завеса на  прозореца в зимната кухня на къщата си в крайморския град и остави слънцето да проникне в стаята. Снопът лъчи, разпръсквайки топли нишки, премина през крехкото тяло на дамата на видима възраст около петдесет и пет, а тя за миг остана неподвижна. Заедно с внезапно придошлите спомени, които годините бяха потулили в съзнанието ѝ сякаш отново се върна девическото ѝ сърце. Прелетяла през времето, Лалея усети, че е отново сред обширната поляна край родния си дом на село, където цъфтяха най-дивните полски цветя. Също както в доброто старо време тя редеше букет от дребни маргаритки и червен, розов и жълт мак, събирайки едновременно в светлата си  плетена кошница билки за чай. Дъхът на мащерка, лайка и овчарска торбичка непрестанно изпълваше дробовете ѝ с благодат, водеше я напред и ръцете й пъргаво се спускаха към благословените от Господ треви. 

     Усетила лекото ощипване от мравчици на единия си глезен, тя спря, озовавайки се пред малък участък с глухарчета. Откъсна едно. Събра устни и издиша от вдишания простор. Малките пухчета, напомнящи бели лястовичета, в миг полетяха във всички посоки в опит да предадат надеждата за посрещнато щастие, което душата ѝ желаеше на всекиго. Колкото за себе си тя просеше единствено сбъдната обич... Предопределеност и съдба, която да я дари с живи и здрави рожби.

   Но сега стройната като ела и миловидна осемнадесетгодишна брюнетка бе още достатъчно млада, вярваше, че има нужното земно време пред себе си, за да се сбъдне всичко това, ... а и мислите ѝ бяха намерили избраника, когото обграждаха с трепетно очакване  преди  да заспи вечер.

    Потъмня някак изведнъж небесната шир, проскърца в стеблата на растенията остро вятърът  и младото момиче повдигна очи, установявайки, че слънцето е забулено от купести облачни ливади. “Навярно ще  вали. Посевите край къщата ни имат нужда от дъжд!”, утеши се наум  Лалея и тутакси тръгна към дома. Отдолу по черния път видя приближаването на друг забързан, угрижен силует. Пъстроокият млад мъж се изравни постепенно с нея и я закачи радушно. 

     -  Къде си тръгнала, Лалейко? Прибирай се скоро, че идат тежки облаци! Окъснях да си прибера овцете, оставих ги по обед на друг овчар и - ей ме нá - притичвам към пасбището да не би да се уплашат и разбягат.

        -  Добра среща, Иване!... Събирах букет и билки за нашите. Напоследък мама я мъчат повече стомашни болки, а тате все ще се закашля на лягане. Но ти отивай, че съвсем притъмня! Послушни са ти овчиците... Невинни и кротки, но им трябва защита. Хайде, не губи време! - свенливо тръсна глава девицата преди да продължи пътя си.

       ***

      Нежноликата и най-малка дъщеря на чичо Филип и леля Райна притича до къщата, след като всички се бяха прибрали. Възрастният баща се бе върнал от нивата, докато видимо съхранената майка разбъркваше боб по манастирски, както всички го обичаха и шепотът на  сестрите на Лалея, приседнали в дневната, свързана с тънък коридор към кухненската ниша, озвучаваше помещението. Първородната  навиваше вретено, а край нея си играеше с вълната тригодишната й дъщеричка. Мария след своето  задомяване живееше в съседна махала в същото село. Бе дошла да погостува с детето за малко при тях. Втората сестра Йоана нашиваше каре с българска шевица. Тя бе с четири години по-голяма от Лалея и с шест по-млада от Мария, имаше наречен годеж до дни и щеше да замине с любимия си в Добрич, където той беше търговец.

      - Ти ли си, Лале? Добре се прибра навреме, че каквото се е смръщило небето може и градушка да донесе – рече поуспокоен баща ѝ. Ах, дано няма вреда и за посевите, че са ни нужни здрави плодове от земята! А не е ли и с нас - хората - така?!... Житейските бури идват, за да изпитат корените ни, но независимо от силата, която им придава родовата памет, оцеляваме чрез надеждата и молитвата  да не губим способността да поддържаме огъня на вярата, който разгаря любовта между людете.

   - Не само с ум, но и с душата си приемам думите ти, тате... Срещнах  пътьом Иван... Ах, дано успее да прибере стадото си преди студените палки на дъжда да придойдат навън, така че  все едно удрят тимпани!...

    - Ще свари! – додаде възрастната ѝ майка. – Той има бодра, жива натура!

    - Ела, да видиш какво слънце е нарисувала малката Елейна с въглен върху парче от лен, за теб, Лалейко! Цял следобед се е старала. Идвай, че няма търпение да ти го покаже!... – проточи глас на свой ред Мария.

    - Я, да видя какво е направило на леля, момичето! О-о-о, колко е хубаво! Ами това слънчице прилича на слънчогледовото колело от нашето хоро посред неделите!  

    Малкото дете повдигна към новодошлата  големите си блестящи като карнеоли очи и се усмихна с предано обожание, докато тя прокарваше пръсти през меките му косици.

    - Лале, откакто Йоана ми разправи, че Иван те е закичил посред хорото с цвете, все хубавееш! Ти защо не му хвърлиш кърпата си, че да не погледне повече към друга? Хубав и работлив е момъкът, недей много да се двоумиш! Майка му и баща му са в напреднала възраст, но той се грижи много добре открай време за тях.

    - При мен нещата се развиха добре, макар и непланирано – додаде средната сестра. Ще видим какво ще излезе и при теб...

   -  Ще видим... – повтори леко смутена Лалея и се спусна към моминската си стая, да се преоблече.

     ***

     Спазвайки църковните обреди неделния ден жителите на китното добруджанско село отдаваха на Господ. Сутрин народът се събираше в малкия местен храм и се молеше заедно. Надвечер възрастните присядаха около чардаците на раздумка, а младите чуеха ли отново да запищи гайдата на бачо Павел извиваха широко, овално, светлоозаряващо, подобно слънчогледова пита дружно хоро. В един такъв седми ден от седмицата Лалея хвърли бялата си копринена кърпа на Иван, не след дълго, откакто  сестра ѝ Мария я посъветва да го направи, че нали той я бе закичил с алена паричка. Момъкът стисна фината тъкан и с усмивка на задоволство я сложи в малкото външно  джобче на елека си. Последваха дългите им споделени  погледи, които се търсеха, стараейки се сякаш да не се изпуснат. Няколко пъти Иван, изпращайки я до бащиния ѝ дом  прошушна в ухото ѝ мили думи, дори взе ръката ѝ да я целуне, докато споменаваше нещо за венчило малко след като закрепи положението си, защото семейството му пребиваваше в бедност...

   Някак по-бързо се завъртя колелото на времето. Дните на Лалея преминаваха предимно в ръкоделие и домакинска работа, а на Иван - в помощ на заможния съселянин, стопанин на имот в близост. Младият ерген пасеше малкото си на брой овчици, заедно с тези на чорбаджията, който освен земя притежаваше стадо с повече от стотина тънкорунни добичета. Цяло лято двамата влюбени изгаряха от нетърпение в очакване на неделния ден, когато се хващаха на хорото неизменно един до друг, но се държаха, както бе прието, само с кутретата. Пееха  заедно едни от най-хубавите народни песни на хлебна Южна Добруджа, докато заесени за пореден път наоколо. 

    Заваляха ежедневно необичайно проливни дъждове и сбирките на млади и стари започнаха постепенно да се разреждат. Иван  внезапно напълно се изгуби, а Лалея  чакаше ли, чакаше  напразно вест от него, когато не след дълго се чу, че продал овцете си за добра сума и започнал да помага на друг богат човек от съседното село. Младата госпожица се надяваше като се запролети  и постопли след дългата последвала зима, да се види с  избраника си, че да си поговорят и изяснят.  Дори и да беше способна да вземе решение сама да го потърси преди това, нямаше да го открие лесно, защото от съседите разбра, че Иван повечето пъти оставал да нощува в пристройката на голямата богаташка къща, където вече работи, и не би могло да се предвиди кога ще се прибере.

    ***

    Възрастната дама стисна внезапно очи, постоя така известно време, изпъна с треперещи длани престилката си и продължи да си спомня потуленото с годините.

  Още напролет Иван се ожени някак прибързано и отведнъж за Геновева – дъщеря на чорбаджията, при когото се бе хванал да работи. Относно вдигнатата  за чудо и приказ шумна сватба, известно време сред народа се шептя и неудържимо възклицава, възобновявайки картината с проточения изящен копринен шлейф на булката, целия обкичен с естествени перли и бели розички, и диплите  на булото, придържани от шаферките. Бащата бе настанил младоженците да живеят в един от етажите на просторната си къща, където нищо не липсваше, а Иван често се прибираше с пълни чанти да споходи родителите си.  Първоначално изглеждаше някак поруменял и доволен като се разхождаше из пазара и дори си свирукаше с уста, още щом прекрачи входа на селото. Колкото до  Геновева  за нея предварително се знаеше, че е малко болнава от години. След прекараната преди време туберкулоза, сякаш не можеше  напълно да се възстанови, но десетина месеца след сватбата залиня по-силно отново.  Така и не бе забременяла през първата им и единствена година на съвместен живот, навярно поради хроничните ѝ неразположения. Без милост към  близките набързо си отиде от този свят,  съвсем в зората на едва прохождащия брак... А няколко месеца по-късно за всеобщ ужас, навярно прихванал заболяването от нея, изпреварвайки родителите си, младоженецът внезапно също я последва твърде преждевременно до мястото, за което бяха учили в  училище по „Закон Божий”...

    Сълзите, които Лалея изплака преди и след всичко случило се, напомниха мочурливата есен, която я раздели с Иван преди време. Отслабна видимо, но нито изгуби изправената си фигура, нито се предаде  духом, не промълви и дума  след развилата се трагедия. През цялото време тя не обвини и не прокле дори за миг някого, просто се смири  вътрешно, усмивката ѝ стана лаконична, а трудът ѝ се умножи  два пъти повече. Приела занаята на майка си бе започнала да тъче най-красивите завивки в селото. Също така Лалея спря да излиза и да се хваща на хорото, като се стараеше да помага на сестрите си, народили деца. Най-голямата вече имаше още една четиримесечна дъщеря, а по-младата - син на петдесет дни, заченат непосредствено след  венчавката ѝ, състояла се веднага след годежа ...

      ***

   - Мамо, тук ли си? Какво правиш? Търсим те с Божидара – отвори вратата на кухнята тридесетгодишна ослепително красива млада жена със зюмбюлено сини очи и абаносова коса, която се спускаше до раменете ѝ на тежки масури, докато зад нея се промушваше телцето на малко момиченце, с което поразително си приличаха.

     - Бабо, майка ми разказа, че по-стройна като ела булка от теб е нямало! Дядо наистина ли те е харесал от пръв поглед най-много от другите? – детските стъпки приближиха възрастната дама и малката ръчичка на шестгодишното дете потърси ръката ѝ.

      Лалея бързо излезе от обхваналото я вцепенение и обърна изпитателно лик първо към дъщеря си, а после  към първородната си внучка. Мълчанието й продължи миг преди да отвърне замислено:

     - Не знам, Дари! Може да е било и така. Но дядо ти беше най-прекрасният благородник, посетил нашия край да поиска ръката ми веднага след сватбата на наши близки в Констанца, където бяха поканени, както моето, така и неговото семейство, разбира се без да се познаваме и знаем нещичко едни за други. Това е първият и единствен път, когато се видяхме преди моят баща да  даде благословията си да се венчаем с дядо ти Борис. Човекът, който ме накара да позная какво е свой топъл дом и осъществена, споделена любов.

     - Ооо, браво на него-о-о! Като в приказките! - в очите на Божидара заблестяха искри на възторг. Детето протегна инстинктивно свободната си длан нагоре, а в пълен синхрон с този красноречив жест мощарената завеса над елипсовидния прозорец затрепери от промушилия се южняк.

      Сякаш освободила се от товара на премълчаното, подобно платноходка, тя полека изду платна и плавно понесе мислите на три поредни поколения жени напред към бъдещето.

 

     Епилог

   Тридесет години след това Лалея прошепваше с благодарност на един от народилите ѝ се правнуци следните думи, които русолявото момченце записа с въглен върху гърба на лененото парче плат с изрисувано слънце от Елейна: 

     Този мимолетен земен живот, който толкова много напомня на въртящ се диск ни среща с онези специални хора, с чиито имена ще заспиваме и в дните си на полет, не за да опитваме да ги изличим напълно от паметта си. А напротив, за да помним, че те няма как  да върнат обратно младостта ни, щом  нещо  ни е раздалечило, променяйки съдбите ни ...  Но  осъзнали, че се налага да продължим пътя си, подкрепяни от други,  изпълнени с вяра, готови на всичко за нас хора – ние, прегърнали своите загуби, не забравяйки нищо, притежаваме достатъчно воля да не преставаме да правим това и да изкачваме хълмове, за да се превърти на свой ред напълно колелото от слънчоглед, водено от необятната ни обич...

   

Сподели:

Сдружението на варненските писатели е учредено през 1990 г. То е първата независима организация от този тип в страната след промените през 1989 г. Негов първи председател е Иван Троянски. Официално печатно издание на сдружението е в. "КИЛ", чийто първи главен редактор става Марко Илиев. Сдружението се помещава в Дома на писателя на ул. Крали Марко №11, средище на много литературни срещи. Сред известните гости са Артур Лундквист, член на Нобеловия комитет, както и познатият в цял свят голям американски поет Уилям Мередит.

За контакти:

Радостина Драгоева

Изпрати писмо

Радостина Драгоева живее, работи и твори във Варна, а е родена в Каварна. Животът ѝ протича в малкото морско градче, където завършва началното си образование в ОУ „Й. Йовков” до навършване на десетгодишна възраст. Първото свое стихотворение написва в първи клас, в един от часовете по български език на нейната учителка и класен ръководител Йорданка Кондова. Именно тя първа я стимулира да продължи да твори като я кара да записва стиховете си в албума на класа и ги чете пред съучениците си, които я подкрепят. Не след дълго творбите ѝ започват да сe печатат във в-к „Средношколско знаме”, в-к “Полет”, в-к „Студентска аудитория”, в поетичните сборници на Литературно-творческа школа „Прибой”, където е поканена за участник през 1987 г. след нейното отличаване с първо място в Общински поетичен конкурс „Младежта-знаменосец на мира". Авторката преминава и през периоди на творческо мълчание, но през 2010 г. се фокусира отново върху писането на поезия и популяризирането ѝ. Понякога обича да изразява себе си и в прозаични жанрове, факт, който също не остава встрани от медийното пространство. През последните шест години Драгоева периодично публикува свои творби в над двадесет уважавани централни и местни печатни издания - в-к "КИЛ.(Култура, изкуство и литература)”, в-к "Словото днес", в-к „Литературен глас”, в-к "Компас", в-к "Изгрев", в-к "Факел", в-к „Ретро”, в-к „Уикенд”, сп. „Знаци”, сп. „Простори”, сп. „Антимовски хан”, алм. „Културна палитра” , алм. „Приятели на поезията” , алм. „Поетични хоризонти на българката”, алм. „Азбучница”, алм. „КИЛ”, алм. „Доброголед”, сб. “Георги Давидов и след него...”, "Антология на славянска поезия"; поддържа профили в сайтове за съвременна българска литература в интернет простанството: hulite.net, stihove.bg, otkrovenia.com, както и в социалната мрежа Facebook, гостува в местни електронни медии. Приета е поетапно за член на Сдружение на писателите – Варна, Славянска литературна и артистична академия и Съюз на българските писатели. Отличавана е в национални литературни конкурси, но рядко участва в такива. Носителка на Специални награди: на Съюза на българските писатели в Националния конкурс за поезия „Георги Давидов” – 2014 г., в Националния литературен конкурс, посветен на мира и организиран от „Червения ездач” – 2015 г., а също в Първи национален конкурс за литературно творчество „Тя” – 2016 г. на ЦКИП „Румелина”. Получава първо място в Националния конкурс за поезия „Многолика любов”-2012 г., на Клуб 50 + – гр. София, трето място в XIII Национален поетичен конкурс „Искри над Бяла”-2014 г. - Община Бяла, награда в VI Национален литературен конкурс „Недоизречено” - гр. Пловдив – 2015 г., награда в Трети национален конкурс „Любовта в края на кабела” – 2013 г., организиран от Издателство „Буквите” – гр. София, както и поощрения в други конкурси. Издала е стихосбирките с лирика "Завръщане"- 2007 г., "Смисъл в сълзата"- 2011 г., а също и книжката със стихове за деца „Деца и животни” - 2011 г. През ноември 2014 г. се състоя премиерата на нейната четвърта поетична рожба във Варна - „Четвъртото листо на детелина”, която е издадена със съдействието на Община Варна, творческият й проект е одобрен от Фонд "Култура". Книгата е представена успешно още и в градовете София, Бургас, Добрич и Каварна. Радостина Драгоева подкрепя културни инициативи на град Варна като Лиричните петъци в „Дом на писателя”, Сезонните поетични балове в Галерия „Арт Маркони” и Международния фестивал на поезията „Славянска прегръдка”, уверена че всички автори са част от едно светло семейство, чиято фамилия се нарича „Любов”.


НАЧАЛО | НОВИНИ | КИЛ | АВТОРИ | КНИГИ | Мобилна версия | Контакти | Съдържание | Facebook | RSS | ДАТИ |


Варна 9000, ул. Крали Марко № 11, Дом на писателя

Катя Вангелова, председател
Иван Доброгледски, заместник-председател
Управителен съвет: Катя Вангелова, Иван Доброгледски, Ваня Колева, Станка Бонева, Валентина Лозова
Ревизионна комисия: Радостина Драгоева, Димитър Кандев, Венеция Павлова
За контакти: sdrujenie_pisateli_varna@abv.bg

Ваня Колева, главен редактор на вестник "КИЛ"
Кил [вестник:месечник] : Култура, Изкуство, Литература / МС ООД - Год. 1, N 1 (1992) -. - Варна : МС ООД, 1992-. - 41 см
ISSN 1310-120Х
УДК 886.7-1/-9+7.01+008(497.211)

Администратор и редактор на сайта: Станка Димитрова
Системен администратор: AntoLab


Автори (70) | Публикации (61) | Прегледи (125381) | Илюстрации (158) | Търсения (177) | Изтегляния (40432)

Платформа OMP 2, версия 14.42 (c) 2014 - 2021, AntoLab