Приключи първият Национален конурс по програма „Младежки дейности“ 2018 г., организиран от дирекция „Образование и младежки дейности“ Варна. Над осемдесет участника изразиха мнение в различията, в допирните дочки и в надеждата да се прави добро. Това даде повод за различни обобщения и гледни точки. В крайна сметка журито - Росица Бърдарска, Наталия Николова и Мариан Желев - се спря на няколко от тях, за да ги удостие с награди.

В поредица от публикации сайтът на Сдружението ще има възможността да публикува всички наградени. А ето техният списък:

Първа награда – Михаил Иванов Божков, парична награда в размер на 400 лв.

 - Втора награда – Деница Ангелова Ангелова, парична награда в размер на 300 лв.

 - Трета награда – Богдана Иванова Калъчева, парична награда в размер на 200 лв.

 - Поощрителни награди в размер на 50 лв. за Катерина Герчева Илиева, Катерина-Адел Джоуид и Ани Рускова Филипова-Каменова.

Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него

Есе, Първа награда

Михаил Иванов Божков

      Имам си едно мизантропско чекмедже , където периодично прибирам вярата си в доброто.След време , докосвайки се до нещо чудесно и благородно , я изваждам,поизтупвам я от праха и усещам приятно затопляне в душата си.Денят спира монотонния си бяг и ми намига одобрително :,,Само така,моето момче ! Светлината е по – силна от мрака!”Захвърлям непромокаемата си дреха,която ме пази от обиди и разочарования, и подлагам лице под слънчевите лъчи.

        Доброто е нещо,което хората определят за себе си по различен начин.Кое например е добро за живеещата срещу нас зад кафява врата с множество драскотини около ключалката Стела,която работи в близкия супермаркет на авторитетно звучащата длъжност ,,продавач-консултант”?Тя мрази мъжете,защото те винаги я изоставят,защото идват при нея само когато няма къде другаде да отидат и са толкова подли и гадни,но е ужасно,когато е сама пред телевизора и гледа как другите се обичат,и  пие сама,и си ляга сама;тогава сякаш не живее,а се гледа отстрани със съжалителен поглед и направо я заболяват зъбите от страх и мъка.Засичаме се една вечер пред входа – аз се прибирам от фитнес,тя – доста подпийнала,се мъчи да улучи ключалката.Залита и без малко  да се прекатури през парапета.Колкото и да не ми е симпатична,не мога да я подмина,хващам я здраво подръка и дружно изкачваме стълбите ,като нейният принос в това трудно изпитание са ненадейните,стряскащи подвиквания и силното хълцане. След няколко дни майка ми,иначе бягаща като от чума от клюките,се престрашава да ме попита какви са ми отношенията с недолюбваната от нея Стела.Надявам се,че съм успял да я успокоя,че няма нищо,че нали сме хора в края на краищата и т.н. и т. н...През това време моята вяра в доброто запушва ужасена уши и се спотайва в дъното на чекмеджето.

        За съседите ни отгоре,които имат същите пищни форми като едновремешните барбарони,но без добродушието и сърдечността им,доброто има други измерения.За татко Барба е най-добре,когато получаваш пари,без да си даваш много зор и успяваш да се скатаеш,докато другите работят.За мама Барба и двете й бузести дъщери хуманността е забранена дума с отвратителен привкус.За тях доброто е да си ,,уредиш живота” и да намериш,,будали”,които да се грижат за твоето безметежно съществуване.Продължително звънене и се озовавам пред главата на дебелото семейство,който с несвойствена за него любезност ме моли да погледна компютъра им.,,Виж какво можеш да направиш, мъжки,аман- заман,дъщерите ще ме побъркат ....!”Оправям компютъра и се прибирам,лягам да си почина/О,благословена тишина!/,докато отгоре не изригват гърмящите ритми на чалгата.Какво ли прави горката ми вяра в доброто?

        Когато вярата ми в доброто почне заплашително да избледнява,почти до степен на изчезване,се обръщам към своите най-добри и верни приятели-книгите. Литературата винаги е  неизчерпаем източник на доброта   и съпричастност ,които ни помагат да се вгледаме в болката на другия,да му покажем , че не е сам в моменти на изпитания.За мен символи на щедростта,милосърдието и благородството са два литературни персонажа: Серафим и Щастливия принц.Овехтялото изкърпено палто на единия и голата сляпа статуя на другия ще вдъхновяват винаги хората да правят добро.Все още има много болка на този свят,все още нещастни хора се лутат отчаяни по прашните пътища на живота,но все по-рядко могат да срещнат съвременния Моканин,който да успокои измъчените им сърца.Не се появява сякаш от нищото и ангелът ,приел неугледен човешки вид,за да даде парите си на непознат човек.Предпочитаме да си купим палто...две,три..много нови палта,които никога няма да станат златни.Все по-рядко имаме време да опитомим своята лисица и да видим нал-същественото със сърцето си.

       Добротата не е афиширана показност край отрупаните  със скъпи мезета маси,където хора в тоалети за хиляди пускат ,,щедро” по двайсетина лева за лечението на болно дете;където сред дебелашки шеги и възвишени речи за ,,благото на човека”можеш да покажеш така модерната благотворителност.Добротата е безкористна и скромна – тя е ,,Благодат за който взема и за който дава ....”(Шекспир).Днес  все по-често  бълваме един срещу друг ,,гнойни”реплики,пропити със злъч,завист и омраза.Жиците на живота ни са натежали от черни лястовици.Белите птичета са толкова рядко явление,че предизвикват изумление : безброй репортажи за човека,спасил измръзнали щъркели;затрогващи кадри,целящи да вдигнат рейтинга на една или друга телевизия....А ,,героят”гледа притеснено към камерите и се опитва простичко да обясни,че не е направил кой знае какво, само е прибрал умиращите птици на топло.Това обаче ме кара да отворя своето чекмедже,където от няколко дни отново е затворена вярата ми в доброто и да си спомня за безбройните улични котки и кучета,прибирани от мен и оставяни под топлите грижи на горката ми майка.Това брои ли се за добро?

       Излъга ме приятел.Не искам да използвам клишета, но наистина се почувствах така,сякаш ми забиха нож в сърцето.Бяхме като братя....където е единият,там е и другият;неразделни и в училищните пакости,и в студентските радости и неволи;стъпкващи заедно проблемите.Сега ,,приятелят” ми е в чужбина.Добре е.Отвори си фирма с парите от заема , на който станах поръчител и изплащам вече две години.Разбирате защо мизантропското ми чекмедже стои дълго затворено.Поглеждам натам и си казвам,че нямам нужда от вяра,че без нея ми е по-добре,но мислите ми изглеждат някак чужди – безцветни и леденостудени.Понякога ми се счува леко дращене,някакъв беззвучен вик долита иззад плътно затворената вратичка ,но оставам непоколебим.Посивелите ми сърдечни кичури стават все повече ,започвам да гледам по- мъдро и предпазливо на живота , докато един ден....

        Отивам към бабини.Възрастни хора са ,а са им докарали десет кубика дърва.Признавам си,че крача с нежелание – обичам баба и дядо,но като си представя огромната купчина...Завивам зад ъгъла и втренчвам невярващ поглед  -  на тротоара , в пълна бойна готовност,са се наредили чичо Гошо,леля Марче и  още четирима съседи.Заставам и аз до тях и работата тръгва,както се казва,по мед и масло.Бригадата ни расте непрекъснато и след час-два дървата,насечени на по-едро и по-тънко,са наредени като войници в гаража и в хамбара.Тротоарът е изметен и всички се поглеждаме доволно.Зад себе си чувам ядосан глас:

-Да знаеш,бате Иване,не съм очаквал това от тебе!Да не се обадиш за дървата,все едно сме чужди хора!

Дядо напразно се мъчи да се оправдае,че не са викали никого, а те сами са дошли,но на чичо Начо не му минава лесно и едва успяваме да го успокоим.Гледам съседите - не се вайкат за мизерните си пенсии,за болестите си , а в очите им светят радост и задоволство,че са помогнали .Тихичко се измъквам и тръгвам към къщи,където отдавна чака да й отворя моята вяра в доброто.Дано все още си е същата – по детски чиста и блестяща,с препълнени шепи вълшебен прах,който да изсипе върху песимистичната ми глава!

       Някои правят добро на един човек,други-на двама,но има хора,за които доброто е вдъхновено от благото на цял един народ.Скитайки неуморно из села и градове,под жарко слънце и бушуващи виелици,Васил Левски показва на изстрадалите си сънародници,че най-доброто за тях е свободата.Отначало-прошепната само с устни и сънувана всяка нощ.После-изкрещяна силно в Балкана-свободната територия на волните,на смелите,на тези,които не прекланят глави,дори сабята да ги отсече.Апостола преминава като метеор през времето,за да ни посочи верния път,да ни научи,че когато правиш добро,трябва да мислиш първо за другите.Готови ли са днешните ,,патриоти”да сторят същото за следващите поколения?Едва ли някой от съвременните политици ще се жертва за остарялата кауза-щастлива и силна майка България!Личната облага все по-често тегли българите зад граница .И тръгват мъжете,жените и децата на малката ни балканска страна по дългия път към ,,Обетованата земя”!Напускат своята свидна родина с оправданието,че така осигуряват по-добро бъдеще на наследниците си.За кого това е добро?За тези същите деца,които цял живот ще търсят своята идентичност на дървета без корени;за бабите и дядовците,остали сами в рушащите се къщи или в тягостните панелни апартаменти,където ще получават само интернет целувки,усмихнати емотикони и кратки телефонни чувства?Незабелязано изгубихме някъде във времето онова,което нашите будители и революционери ни завещаха.Незабелязано станахме прагматични,егоистични,усмивките ни са празни,а погледите-с двуизмерен вкус.Това,че останах в България,че работя в България,че искам да отгледам бъдещите си деца в моя град,в моята страна – добро ли е?За мен е.

      Преди години ходих в Рупите.Баба Ванга вече я нямаше,но безсмъртният й дух правеше това място не само тайнствено и мистично,а и обвито в невидим пашкул от доброта,съпричастност и всеотдайност.В малката книжка,която си донесох оттам,са думите на пророчицата:,,Трябва да бъдем добри и да се обичаме,защото бъдещето принадлежи на добрите хора и те ще живеят в един прекрасен свят,който сега ни е трудно да си представим!”

     Моята вяра в доброто пърха доволно около мен и двамата си представяме този прекрасен свят.Ще й нарисувам една овца,заа да не е самотна,докато ме няма.Дали пък да не оставя чекмеджето отворено......