НЕВЪЗВРЪЩЕНКА В КУЛТУРНАТА НИ ПАМЕТ

По повод 100-годишнината от рождението на Люба Велич 

    На 10 юли 2013 година се навършиха 100 години от рождението на един изключителен талант, една рядко надарена личност, не съмо в национален, а и в световен мащаб. Една от ония велики личности, с които се гордее човечеството-Люба Величкова /Велич/, непозната на преобладаващата част от българите и след 100 години от рождението й. Музикалната общност на света с респект говори за „гласа на столетието” Люба Велич, но не и нейните сънародници, които не веднъж са доказали, че стоят встрани от човечеството, когато трябва да изразят съпричастност за признание и почит към едно или друго българско величие, обявено с мълчание, с познатото убийствено мълчание, за „Персона нонграта”, без смислени съображения и аргументи. В случая са неуместни и идеологически съображения, защото се отнася до изяви на артист в сферата на всепризнати духовни ценности, включително и у нас. Музикалните шедьоври на Верди, Моцарт, Рихард Щраус, Дебюси, Пучини, Доницети и техните изпълнения никога не са възприемани с политически нюанси и у нас. При това Люба Велич е една абсолютно аполитична личност, която през целия си съзнателен живот е поддържала високия си дух с кърмата си българска. И след поруганото и човешко достойнство от представители на властта на летище София, когато я събличат гола, за да търсят въображаем микрочип; и след голямото огорчение от отказа на Радио София да пуснат нейни изпълнения с аргумент, че не знаели нищо за такава певица, тя не се отродява, не се срамува от националната си принадлежност. А малко преди демонстрираното отношение към нея, Люба е обсъждала с близките си да дойде да живее в България. „Колко наивни бяха мечтите ни. Реалността беше по-груба.” – пише в книгата си за певицата племенницата и Весела Дамян Колева. Не Люба, а сънародниците й се отродяват от нея. Навярно заради това, че е почетен гражданин на Виена; прима на Виенската Щатсопер, на Метрополитен опера, предпочетена пред Мария Калас; заради бляскавите й гастроли в Германия, Англия, Испания, Италия; заради специално написаните за нея творби от Рихард Щраус; заради това, че е рисувана в ролята на Саломе от злостно отричания в ония години у нас гений Салвадор Дали. Когато величията се докосват, недостойните злорадстват с хихикане или с убийствено мълчание. 
    Крайно време е да се взриви това мълчание (премълчаване). Поводът е стогодишнината на голямата певица, а едно от средствата за това е книгата „Великата Люба Велич” на Весела Дамян Колева, издадена от ИК„Жанет 45” – Пловдив, на която ще се спра в следващите редове. 
Четенето на тази книга с незатихващи емоционални трусове, многобройни във всяка отделна страница, предизвиква прераждане на опустошените ни от грубата реалност души. Тези трусове не разклащат, не рушат, а събуждат импулси, стремежи за реставриране на сринатата ценностна система. Наред с тези градивни трусове, докато четях книгата, бях завладян и от едно амбивалентно чувство на гордост и срам, че съм българин. Гордост от това, че „на 35 години Люба е вече утвърдена, абсолютна звезда за европейските сцени. Изпълненията на Тоска, Мюзета, дона Анна, Аида се превръщат в еталон за съвършено изпълнение в оперното изкуство на изминалия 20-ти век, а може би завинаги”./стр.88 от книгата /. И срам от това, че в 100 – годишнината от рождението й, мълчанието в България продължава. Гордост от написаното във вестник „Таймс”: „Едно момиче от село, рожба на земята и морето на България, наследила гласа на баща си Орфей, ни завладя и показа онова, което Ковънт Гардън не е чувал.” /стр.81/. И срам от аргумента на Радио София, че те не знаели нищо за такава певица /стр.128/. Гордея се разбира се и от някои рядко появявали се отзиви в Балгария, като този в списание „Седмични новини”: „Когато завесата падна, залата избухва в буря от аплодисменти ... Тази възторжена овация трая 15 минути. Саломе на г-ца Величкова е едно необикновено творение – съвършенство, с огненочервена коса, лилава рокля и блестящо зелена пелерина, и един глас, който не подлежи на класификация.” /стр. 82-83/. И се срамувам от факта, че и в 100-годишнитата от своето рождение, Люба Велич продължава да бъде чуждестранна българка в родината си, невъзвръщенка в културната ни памет. 
     В тази неголяма по обем книга (140 текстови страници) има много хималайски височини на духовни изяви, от които забравяш обидите нашенски и се чувстваш равнодостоен гражданин на света. Наравно с тези, които изпадат в див възторг от омаята на една българка. След премиерата на „Саломе” в Ню Йорк на 4 февруари 1949 година, вестниците пишат на другия ден: „Тази вечер ЛЮБА ВЕЛИЧ беше извикана 34 пъти сама пред завесата!В историята на Метрополитен опера на такъв успех се е радвал само великият Карузо!” /стр.96/. В България никой не е чувал по това време за Люба, поради спуснатата информационна завеса. А „Виенската опера се прославяше чрез нея! Нейните изпълнения предават радиостанциите в САЩ,Куба /беше гост и на Куба/ , в Европа, Япония, Сингапур, Сидни ...” /стр.103/.
     Но Люба Велич не е фаворитка само на оперните сцени. За кратко време през 60-те години на миналия век тя налага внушително присъствие и на големия екран, в телевизионни филми и сериали. Звездната й кариера в новото амплоа изграждат 75 филма и 47 телевизионни серии, сред които „Лелята на Чарли”, „Път към висшето общество”, „Графиня Марица”, „Лимоните трябва да цъфтят” , „Малкият мук” и редица още знакови заглавия за тогавашните зрители в Австрия, Германия, Швейцария, Франция, Испания, Италия, САЩ.
     Тук не мога да отбележа дори само връхните ѝ постижения, защото са десетки, но ако разгърнете великолепната книга на Весела Дамян Колева, написана не толкова с роднинско, колкото с родолюбиво чувство, ще добиете истинска представа за мащабите на една велика певица и актриса, която е карала милиони слушатели и зрители по света да немеят и взривяват салони и концертни зали от възторг. 
     Достойнство на книгата е и блестящото слово на авторката, на което биха завидели и професионални писатели. Даденият обет пред певицата при сбогуването, е изпълнен на подобаващо високо ниво за ранга на знаменитата персона в монографията.


ФЕНОМЕНЪТ   КУМАНОВ
 И  НЕГОВИЯТ  „КЛУБ  НА  БЕЗОПАСНИТЕ  ИГЛИ”
               Във  всички  поколения  на  българската  творческа  интелигенция  от  Освобождението  до   днес  е  имало  бохеми  в  по-тесни  или  в  по-широки  приятелски  кръгове,  с  индивидуални   или  групови  изяви,  но  предимно  алкохолно-поведенчески,  скандално  шумни,  запомнени   и  предадени  в  мемоарни   издания  не  толкова е в  духовния  им,  колкото  с  кръчмарско-механджийския  им  профил.  С  ярки  индивидуални  прояви  в  този  профил  могат   да  се  посочат  много  имена  в  културната  ни  история,  но  тук  ще  отбележа  само  някои   от  най-популярните  и  същевременно  значими  имена   като   Георги  П. Стаматов,   Антон   Страшимиров,  Кирил    Христов,   Константин    Щъркелов,   Сирак   Скитник,   Иван   Пейчев,   Дончо   Цончев,  Христо  Фотев  и ... няма  да  изброявам  повече,  защото  вниманието  ми  в  този  текст  е  насочено   към  друг  профил  бохеми,  групирани  в  приятелски  кръгове  на  дискусионно-естети ческа   основа  по  отношение  на  външни  или  вътрешни   опоненти.                                                                               
Трайни  следи  в  това  отношение  са  оставили  два  поколенчески   бохемски  кръга.  Единият  от тях  е  с  духовен   водач   Димитър    Подвързачов,   наричан  от   съмишлениците    му  „бащата”,  в  който  влизат  Йордан  Йовков,  Димчо   Дебелянов,   Георги   Райчев,   Константин  Константинов,   Николай  Лилиев  и  още  някои  с  по-епизодични   присъствия.  Другият  голям  поколенчески  кръг  е  този   на  артистичната  бохема  в  София  от  края  на  30-те   и   началото на  40-те   години   на  миналия  век  с  духовен  водач  Антон  Куманов.  В   този   бохемско-естетически  кръг,  именуван  „Клуб   на   безопасните  игли”  влизат  млади  творци  от  различни  гилдии:  поети  и  писатели,   музикални  дейци,  художници,  артисти, придимно от „Опитен театър”  и  техни  почитатели.  Много  от  представителите  на  този  бохемско-естетически  кръг  са  приятели  и  съмишленици  от  софийските  гимназии,  групирани   около  средношколските издания  „Ученически подем”  и   „Звън”,  като  някои  от  тях  са   участвали  едновременно   впредколегиите  на  двете  списания.  Възгледите  им  не  се  покриват  напълно,  преобладават  тези  с  леви   убеждения,  но  са   постигали  консенсус   при   оформяне  на отделните   броеве  на  списанията  или  в  други  обществени   и  културни  прояви.
       По-категорично    разграничаване   на   позициите   започва   още  в  края   на  гимназията,  при   подмяната   на  редакционния  комитет  на  списание  „Ученически   подем”.   Това  разграничаване   се  задълбочава   още  повече  в  Софийския   университет,  където   много  от   съучениците  и  приятелите   от  групата   около  средношколските   списания  са  вече  студенти.  Борческият  дух  на  средата  също  е  пренесен  в  университета,  изявяван  най-вече в литературния  кръжок  на   БОНСС,  но  за  кратко.  Пръв  от  групата,  в   която   са   Емил  Манов,   Богомил  Нонев,   Михаил  Величков,  Александър  Вутимски  и  други   студенти,  предимно   с  леви   убеждения,  се  отделя   Антон   Куманов.   Последва  го  и  Александър   Вутимски,   поради    идейни   различия  и  несъгласия  с  другите.   Новата  група  нараства  бързо,  като   привлича   млади  хора  и  от   други  гилдии,   обединени  около   силната  и  харизматична  личност Антон   Куманов,  приет  от   всички  за   духовен   водач   на  бохемско-естетическия  кръг,   именуван  „Клуб  на   безопасните  игли”,   в   който   всеки  е  забождал  на  ревера  си  по  една  безопасна  игла,  в   знак   на  това,   че  играта  ще   бъде  честна  и  кавалерска  / безопасна  -  б. м. /,   както    обяснява   Атанас  Божинов  (Фиро),  един  от  ядрото  на  бохемската  компания.  В  началото  съставът  на  тази   компания  е  твърде  широк -поети,  писатели,  художници,  артисти,  предим- но   от  „Опитен  театър”,   музиканти,  литературни   и  арт-критици.  Някои  от   тях  в  последствие   ще   се  отделят  от  компанията,  но  в  началото  в  нея   влизат:   Антон  Куманов,  Богомил   Райнов,   Александър  Вутимски,Богомил  Нонев,  Тамара  Тачева,  Атанас  Божинов,   Александър Геров, Веселина Осиковска, Стефан   Кънчев,  Огнян  Бояджиев,  Найден  Петков,   техни  приятели   и  почитатели.   Ето   как  предава  атмосферата  Атанас  Божинов:  „Това  бяха  млади хора,  двайсетгодишни   момчета  и  момичета,  с  много  жар,  много талант  и  много  амбиции.  Събирахме   се   в  една  малка   кръчмичка  „Старата  Трявна”  на  ул.  „Витоша”,  не  толкова  заради   киселото  вино  на   бай  Митко,  а  заради  онези   незабравими   „литературни”   и  „фил-  ософски”   напъни  и  спорове.  Бяхме  безумно  млади  и  разликата  в  интелекта,   ерудицията   и   познанията  ни   бяха  незначителни.  Отличаваха  се  с  по-голямата  си  ерудиция  само  Куманов   и   Вутимски.Те  мъчно  се  съгласяваха   с  мнението  на  другите.  Но  пък   Богомил  Райнов,   с  присъщата   му  тънка   ирония  понякога  казваше:  „Аз  те  обичам   и   затова   няма   да  споря   повече  с  тебе!”.
     От  разказаното  пред  мен  от  Атанас  Божинов  научих  и  това,  че  от  време   на  време  в  компанията  са  идвали  едно  богато  момиче  еврейка  Шела,   Коко  Стефанов  -  също   богаташ,   двама  братя   Фетфетджиеви  -  синове  на  директора   на   Земеделската  банка   по  онова  време,  които  са  черпели   компанията.  Когато  е  нямало  кой  да почерпи,  Антон  Куманов  е  обичал  да  казва:  „Сюрлетабл”,  което  означавало  събиране на  пари, който  колкото  има,  за  да   се  вземе  вино.  След  това   всеки   е  вадел  от джобовете  си  листчета   и  е  четял  стихове,  хумористични  писания    или  други  работи.  Младите  хора  не  са  пиянствали  само,  както  са   мислили   и  говорили  някои  техни   съвременници,   но  са   водили   и   интересен   духовен   живот.  Бохемски   настроените  млади  хора  не   са   прекарвали    времето   си   само  в кръчмите,   събират  се   и  по  домовете,   правят   журове,   стремят   се   към   разнообразен    и  пълноценен  живот,  поне   в  този  начален  период.  По-късно  малко  по малко   приятелските  редици оредяват,  кръгът  на  компанията  се  стеснява,  като  се  оформя  едно  постоянно  ядро,  даващо  тон   на  настроенията,   на  разговорите,   на   проявите,   на  убежденията,   на   общото  верою,   изразявано  от  най-силната   и  водеща   личност  -  Антон   Куманов.  Антон   Куманов  е  роден   през  1919  година  в  София  в  интелигентно  семейство.  Баща  му   е   един  от  лидерите   на  партия  „Звено”   през  30-те   години  на  миналия  век,  а  майка  му   е  оперна  певица.  Корените  на  рода   по  бащина  линия  са   от  с.  Куманово,   Варненско,  от   където   идва   и  наименованието   на  фамилията.  Антон  учи   в  класическата   паралелка  на  Първа  мъжка  софийска   гимназия,  а  след  това  следва   право   в   Софийския   университет.  Още  от ученическите   години  проявява  интерес  към  литературата,  философията,  културологията.    Пише  разкази,  есета,  литературна  критика,  рецензии  за  изложби,  за   театрални   и  оперни  постановки,  за  концерти  на  симфоничния  оркестър.  Като  човек,  като  външна   визия  и  вътрешна  нагласа   Антон  е  среден   на  ръст  хубавец   със  самочувствие   на  ерудит  и  естет,   силно   емоционален,  с  нестандартна  мисъл  и  поведение,   властна  натура,  с   неотразимо    въздействие  върху  околните,   което  много  бързо   го   налага   като   духовен водач  на  голяма  група  млади  хора   от  различни  гилдии.  Още  в  края  на  гимназията   проя- вява   интерес   към   водещи   имена   в   световната   литература,  култура   и  философия.   Чете  Верлен,Рембо,  Аполинер,  Пшибишевски,  Шопенхауер,  Ницше,  Бергсон,  Киркегор,  Ортега -и- Гасет.   Като  личност,  като  интелект  и  естет,  Куманов  съществено  се  различава   от   пове- чето   млади  творци,  с които   се  движи   и  затова  малко   са   тези,   които   споделят   неговия художествен  мироглед.  Общ  език  в  дискусиите  намира  най-вече  с  Александър  Вутимски  и  Атанас  Божинов  (Фиро).   Куманов  е  безпощаден  в  критиката  си  към  тъй  наречените  „ортодоксални” привърженици   на   „естетиката  на  уличния   позив”.  Не  се  различава  от  неговото   и   мнението  на   Вутимски.                                                                                                                       
       Антон   Куманов  се  проявява   като  нестандартна   личност  и  в  личния  си  живот,  в  интимните   си  отношения.   Всички  са  смаяни   / родители, близки,  приятели,  състуденти /,   когато  в  един  момент   Антон  решава  да  се  ожени   за  едно  бездомно   момиче   от  кръчмите  на   име  Роза,  едно   от  тези  момичета,  които  прекарват  нощите  си   сред   пияници  от  маса  на  маса.  В  същото  време   много  хубави  момичета   от  знатни  фамилии  напразно  въздишат   по   Антон,   подвастни   на   харизматичното  му   въздействие.  И никой  не  успява  да  го  склони  да  промени  решението  си.  Антон  се  жени  за Роза  и  до края  на  дните  си  живее  снея.
          Почти  всички  приятели  и  съвременници,  които  са  имали  контакт  с  А.  Куманов,  говорят    с  известен  респект   за  него,  дори  и  тези,   които   не  одобряват   начина  му  на   живот  и  не   споделят   убежденията  му.  Но  прави   впечатление  и  това,  че  малко   от  хората,  които  са  общували   с  него,  имат   ясно   изградена   представа   за   личността.   Заради   странния  му   характер,  разбирания   и  поведение,   повечето  от  тях   го  определят   като   анархист.   За тези,   които  не   са  негови  съвременници  или  не  са  го  познавали  лично,  е  трудно  да   разберат   докъде   стига  истината,   и  откъде   започва   митотворчеството.  Със   сигурност    може да   се   каже,   че   Куманов  не  е  обикновена  личност,  с  всичките   й   слабости   и   пороци,   с всичките  й   заблуди  и   немотивирани   прояви.
         Радой  Ралин  казва:  „Антон Куманов  беше  подчертан  индивидуалист,  анархист,  властна   натура    с   ум   на   държавник,  стабилна,   пъргава   и  гъвкава   мисъл,  тънък   мислител   и  естет.  Но  беше  абсолютно   разпилян  човек.  Четеше   Шопенхауер,  Вайнингер,   Ницше,   Бергсон.  Убежденията  му  клоняха   към Субективния   идеализъм”.  Според   Любомир  Йорданов (негов   съученик  –  поет   и   журналист),  Куманов   е   бил   доста  ерудиран  за  годините  си  и  не е  прощавал   в  критиката  си  на  хората  с   леви   убеждения   за  техните   „безапелационни   схващания”.   Повечко  неща  научаваме   за  А.  Куманов   от   Емил   Манов:   „Такъв  си  беше  индивидуалист  по  природа  и  възпитание,  със  силна   бохемска   жилка,   която   постепенно   оформи  неговата   „жизнена  философия”.  Но   имаше  в  него  нещо   много  симпатично.  Може  би  доброто  сърце, откритият  характер,  естественото   младежко  позьорство,  безобидно  и   безкористно,   една  надареност  на  ума   и  сърцето,   която,  уви,   пропиля   и   пропи   в  буквалния  смисъл  на  думата.  Показваше  пълно  презрение   към  труда,  към   „здравомислещите”,   към   конвенционалния  морал  и  пр.   В  своята   среда   той   винаги   имаше   обаяние  и  мисля,  че без  това  не  би  могъл  да  живее.  Беше  стихиен   ницшеанец,  „Силна   личност”.   Животът  му  беше   един  погубен,  пропилян   живот,  съхранил  докрай  само   нуждата  да  преживее   „силно”  своите   мигове,   да  остане   верен   на   себе   си.   Тази   нужда   у  него  беше   по-силна  от  всички   разумни   аргументи,   дори   от   чувството   за  самосъхранение...”
    Не  по-различно  от  разказаното   досега   е  това,   което   Емил   Милтенов (брат  на   Йордан   Милтенов  -  един от   най-близките   приятели   на   Вутимски   и   Куманов)  разказва   за  Антон:    „Човек,  зареден   с  изключителна  вътрешна  мощ,  безкрайно  обичащ   живота  и  човека.   По  отношение  на   своите  убеждения  и тези  на  останалите,  беше   малко  властна  натура.  Огромен  интелект,   с  големи   литературни   заложби,   с теоретически    способности    и  твърди   естетически  позиции.  Литературните  му  заложби   не  бяха   по-малки   от  заложбите на  другите   от  поколението,  но  съзнателно   ги  пропиля.   А  иначе  беше  младеж   с  духовна  и   физическа  сила.”
            За   да   доизградя  представата   за  Антон  Куманов,  ще  цитирам  и  казаното   от  Атанас  Божинов,  който   е  един  от най-близките  му  приятели:   „Антон  не  признаваше  никакви   авторитети.   Той   в  рамки   не  се  побираше,   както  по   мислене,   така  и  по  начин   на   живот,  и   по   начин   на  общуване.   Почти  нищо  не  остави  след  себе  си, пишеше,  късаше   и  хвърляше,  но  и  сега,  когато   стане  дума,   с  уважение  се  говори  за  него  като  литератор.  Никога  не   даваше  съвети,  но  и  не  приемаше  съвети.  С  него   не   можеше   да   се   спори.  Обясняваше   всичко   с   парадокси.  Не  намираше   смисъл   в  собственото    си   съществуване,   защото   критерий   му  беше   геният,  а  виждаше   пукнатини  в  своя  Аз.  И съзнателно  се  саморазрушаваше. Той можеше   да  бъде  един  Сократ,  и  ако  не  се  реализира   като  такъв,   то е   защото   нямахме   Платон,  за  разлика   от   гърците.  По   отношение   на   убежденията    му  мога   да  кажа,  че   Антон   Куманов   отричаше  всичко  -  и   капитализма,   и  фашизма,  и    комунизма.  Той   изповядваше:  „Съвършенството   на  индивида   ще  доведе   до  съвършенство  на   човечеството.”  Беше  голям   мечтател.   Изграждаше  си   поетичен   свят,   в  който   се   мъ- чеше  реално   да  живее.  В  заключение  ще  кажа,  че  Антон   беше  личност,  достойна  за   пе-рото    на   Достоевски”.          
 „Старите млади години” , БП, 1979 г., стр. 259-260

     Няколко  думи  ще   добавя   за  влиянието,   което  А.  Куманов   оказва  върху   Александър Вутимски.   Сприятеляването    на  Вутимски   с  Антон  Куманов  не  е   случайно.   Преди   да започне   тяхното   редовно   общуване,   в  разбиранията   на  двамата  има  нещо  общо;  в  интересите,  в  предпочитанията  им  към  отделни  представители   на  литературата,  философията, музиката,  живописта; в  по-голямата   самостоятелност  и  свобода   на  тълкуване   на   произведенията   на  изкуството,   на  обществените   явления,  на   нравствеите   проявления.  Има    и предпоставки,   които   говорят  за  сродна  вътрешна   нагласа  у   двамата,   макар   у   Вутимски те   да  не  са   тъй   силно   изразени,  тъй  ярко  манифестирани,  както  у  Куманов.  Всичко  при първия   е  поприглушено,  по-омекотено,   повече  склонно  да  еволюира  в   една  или   в  друга   насока.  Като  се  има  предвид   всичко  това,  предварително   може  да   се   каже   в   каква насока   ще   се  развият  взаимоотношенията   Вутимски  -  Куманов,  определено   може   да  се очаква  едно  по-силно   повлияване   на   първия   от   втория,   отколкото   обратното,  както    истава    впоследствие.   При   тях   може   да    се   говори   повече   за   допълване,  отколкото   за  надделяване,   за  подчертана  хегемония.  И  ако   все  пак   говорим  за  влияние   на   Куманов върху   Вутимски,   то  това  влияние  не  е  асимилиращо,   а  стимулиращо   определени    предпоставки.
    По  време  на  тоталитаризма  като  много  други  известни  и  неизвестни   другояче  мислещи  интелектуалци  и  Антон  Куманов  изпитва  жестокостите  на  репресивния   режим, като   прекарва  две  години  в  концентрационния  лагер  „Белене”,  по-скоро  за   „речено-ка-зано  на   маса”,  както  предполага   Емил   Манов,  отколкото   за  реални   действия   или   съ-протива.  От   „Белене”   А.  Куманов   излиза  с  разклатено   здраве  и  пълна  обществена  из-олация,   наложена   от  всеобщия  страх   да  се   контактува   с   другояче   мислещи    люде   и особено  с  такива,   които   са  били   в  лагерите.  Всичко   това   задълбочава   в  още  по-голяма   степен  алкохолната  му   зависимост.  И  макар  в  младите  си   години  да  се   е  шегувал  с   ал-  кохолизма   и   смъртта,  смъртта   не  му  е простила   за  шегите.  По   този   повод  художникът Георги  Павлов-Павлето  си  спомня:   „Пиеше   непрекъснато.   Чувал  съм  го  да   казва:  „Алко-  холът   ликвидира  Джек  Лондон,  но   мене  не   може  да  ме победи!”   Той  се   шегуваше  с  всичко,  но  смъртта   не  се  шегува.”
   По  думите  на   Атанас   Божинов,   А.  Куманов  е  починал   в  края  на  60-те  години  на   миналия   век от  разрив   на   сърцето  (инфаркт),   след   като  в   продължение  на   24  часа  е  изпил  30 литра вино. Пророческо  се  оказва  четиристишието   на  Богомил  Райнов,  посветено  на  Антон  Куманов, доста   преди  неговата  кончина:
„Небето    има   облаците   бели
 и   езерото   своите   лебеди, 
 и  даже  виното  си  има тебе. 
 А ти, уви, ти  нямаш  даже себе  си.”  
Да,  за  жалост,  обсебен  от   алкохола,  той   остава   и   без   себе   си.  Умира   на   около 50-годишна   възраст.  Поради   съществуващата   изолация,  никой  от приятелите  и   познатите му  не  можа  да  определи   точно  годината  и  датата  на  смъртта   му.
Повечето   от   съвременниците   на    Куманов   не   споделят   неговите   крайни,  според  тях,  убеждения,   и  най-вече   не  одобряват  неговото  поведение,  но  и  най-върлите  му  опоненти   не  крият   респекта   си  от  интелекта  му,   от  физическата  и  духовната   му  осанка.
             Трудно  е   човек   да  се  опази   от  митологизиране   на  такъв  образ,  затова  и  на  мен  ми  е  трудно   да  посоча  аналог  на  феномена   Куманов  в  нашата  културна  история.


ВЪЗХИЩЕНИЕ И БОЛКА ЗА ЖАНА ГЪЛЪБОВА.
ДЖУЗЕПЕ ВЕРДИ В НРАВСТВЕНО-ЕТИЧЕН РАКУРС

В края на 2010 година излязоха две книги на Стефан Венецианов,посветени на две изключителни личности от духовния и културен живот на Европа,с различна национална принадлежност и съдба.  Книгите не са поставени в общ издателски контекст, но в моя прочит намирам основание за известен паралел,който ще се опитам да направя в края на този текст.
   Заглавията на двете наскоро отпечатани книги са „Божествената промисъл на голямата българка”— културно-публицистичен диалог със Жана Гълъбова и „Кралско по-
Сещение” – пиеса за последните години от живота на големия италиянски композитор
Джузепе Верди
   Написването на първата книга (по реда на отбелязването) е провокирано от изпитаното българско оръжие – убийственото премълчаване, игнориране, безсловесно заклеймяване на духовно извисената с наднационален ръст „персона нон грата” за родните ни екзекутори-доброволци. Тук не мога да отбележа имена на „доброволци”, защото те не са взвод, не са рота, нито друга малоформатна бойна единица; те са наказателна армия в национален мащаб.  И колкото по-крехко и беззащитно в нравствено-етично отношение е духовното величие, толкова по-настървени са доброволците, особено към жени като Елена Николай, Яна Язова, Фани Попова-Мутафова, Жана Гълъбова и още колцина от различни гилдии и сфери на духоовното ни пространство.
    Всъщност аз отбелязах повече имена, а Стефан Венецианов прави паралел предимно 
Между Елена Николай и Жана Гълъбова Той пише за това, че Елена Николай е принудена да напусне родината, след като две пианистки я скъсват на приемния изпит в Консерваторията Но това не ѝ попречва да се превърне в знамението на ХХ век между мецосопраните на световния оперен небосклон. Между почерците на Николай и Гълъбова почти няма разлика в отстояване на националното достойнство, в отношението им към другите, в оценкаата им на стойностите – констатира Венецианов от досега си с двете големи българки.  Речникът им е пълен с хубави позабравени български думи И най-вече обичат отечеството повече и от себе си! Елена Николай е казвала,че е „Голямата българка в Италия и италианка в България”.  А Жана Гълъбова си остана Голямата българка в България! До края на живота си тя пише за българина и българщината, за първенците на българсксата култура, между които на първо място е Иван Вазов; продължава да работи над фундаментални речници, да анализира и рецензира трудове, да редактира, да превежда. 
       Възхищение и болка е мисловно-емоционалния отзвук на автора от досега му до този
„своеобразен връх на столетието" не само с навършените 101 години  (22 февруари 1908 – 14 октомври 2009), но и преди всичко със своя пословичен патриотизъм и божествен
талант, впрегнати в утвърждаване на високите човешки идеали, в познанието и българщината”.  А болката му е породена от убийственото премълчаване на тази наднационална, европейска интелектуалка, носителка на Международната Хердерова награда, почитана и препоръчвана в престижни чуждестранни  университети от светила  в лексикографията, определяна като един от върховете в науката и културата, независимо от това,че е изгонена от българската Алма Матер и премълчавана.