Сдружение на писателите - Варна : Официален сайт

ВТОРОТО СЪРЦЕ НА ЧОВЕКА

КИЛ

09.06.2016, 08:42:15. Прегледи: 586

Разказът на СТАНИСЛАВ ДИМИТРОВ МАРАШКИ е отличен от журито с плакет и диплом на НАЦИОНАЛНИЯ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС ЗА РАЗКАЗ „АТАНАС ЛИПЧЕВ” 2016

 

 

 

            Старият клисар Нишхан Богосян бе не само служител в арменската църква в града, а и мъдър чудак, който обичаше все да повтаря, че има едно нещо в живота, което е по-вкусно и от хляба и то е надеждата.

            – Ако човек изобщо живее, – обичаше да казва Богосян – той живее не само заради сърцето, което тупа в гърдите му, но също и  заради това, че има надежда. Надеждата, братя, е второто сърце на човека.

            Затова или може би защото почти пред прага на смъртта вече много неща бяха започнали да му стават безразлични, след като през един февруарски ден продаде на бижутер шепа златни и сребърни накити, унаследени от баба му, и се качи в градския автобус на път за дома, той нарочно „забрави” на седалката чантата с двете хиляди лева от продажбата. Просто тъй го стори: стана и ги изостави с уж разсеян поглед, сдобивайки се така с напразната надежда, че някога ще му ги върнат. Но Нишхан бе доволен. О, той дори бе окрилен, понеже, както цял живот го бе тръбял наляво и надясно, надеждата е по-вкусна и от хляба. И все пак по-главното в случая бе, че тази странна и чисто нишханова философия бе претворена на дело. Разбира се, беше далеч по-просто и логично и той най-сетне да повярва в Бог и да започне да се надява на него, а не на това дали някой ще му донесе случайно парите. Но дали днес изобщо се срещат клисари, от които може да се изисква чак такъв подвиг?

            Вярно, битието му на клисар в арменската църква зад хотела беше невзрачно. Неведнъж бе бил камбаната с тягостното усещане, че на следващия ден може да се наложи някой друг да я бие вместо него… и заради него. Ала надеждата, измамната надежда, че все някога ще получи отново своите две хиляди лева, донесени му от щедрата ръка на открилия ги честен човек, му даваше сили да продължи борбата с уморения си живот, броейки всеки лев от овехтялото си портмоне за хляб и кисело мляко. Естествено, можеше и да не захвърля така лекомислено тези пари, а просто да ги похарчи. Но ако бе постъпил така, щеше да си плати най-много натрупаните от няколко години сметки за парно, такса смет и данък сгради. Нищо повече. Е, и една горна протеза, ако евентуално зъболекарят му направеше отстъпка. Ами после? Какво щеше да прави после? После отново щеше да се потопи в безнадеждната сивота на ежедневието. Докато сега… Ех, сега той не живееше, а направо хвърчеше, понесен върху крилете на надеждата, че ще си възвърне пропадналата сума. Нямаше си наистина джобни за харчлък, нито квитанции за платени сметки, но затова пък притежаваше нещо много по-ценно: надежда. А, и един нов костюм, който си бе купил веднага след продажбата, та да се почувства и той като „бял човек” с пара в джоба. За жалост обаче, обнадеждеността му не изтрая повече от седмица. В началото на следващата на вратата му позвъни мъж около четиридесетте, с измачкан черен балтон и старомодно бомбе, нахлупено над ушите. Зимният ден нахлу през отворената врата в затопленото жилище.

            –  Добър ден – поздрави притеснено непознатият. – Вие ли сте г-н Богосян?

            – Да, аз съм.

            – Клисарят в „Свети Хач”, арменския храм?

            – Същият, горе-долу.

            – Слава богу, открих Ви най-сетне – въздъхна с облекчение посетителят. – От една седмица Ви търся, за да ви върна чантата с парите, които оставихте в дванадесетицата, в рейса де. Пътувах на седалката до Вас. Не си ли спомняте?

            Богосян онемя, жълт като вощеница. Дали си спомня ли? Не, той не си спомняше нищо. Или по-точно не искаше да си спомня. Само осъзна горчиво, че надеждата, единствената му надеждица да си възвърне парите е вече сбъдната мечта. И че от онази минута нататък той ще завлачи отново сивото си съществувание, напълно лишен от надежда. И то ще стане още по-безнадеждно.

            –  Жалко! – изрече гласно той сякаш на себе си, забравил, че пред него има човек. – Една надеждичка ме крепеше само и тя взе, че се осъществи. Какво ще правя занапред, щом не се надявам на нищо? В какво ще вярвам?

            – О, и аз съм като теб… като Вас, господине! - не по-малко унило додаде пътникът, стърчащ пред антрето на къщата като черен пратеник от някакъв друг, злокобен свят. – Щом осъзнах, че подхвърляте чанта с цели две хиляди лева вътре, аз си помислих: „А бе тоя костюмар щом се развява току тъй с два бона джобна пара в рейса, сигурно ще е надиплил бая пачки в къщи. Я да го издиря и му занеса тая сума у тях, та да разузная едно-друго, да разбера къде си крие останалите пари и при сгода да ги открадна.” Тази надежда ме поддържаше през цялото време, докато Ви издирвах по адреса в някаква сгрешена данъчна декларация, която се оказа в чантата с парите. За съжаление, като разпитвах съседите Ви за вашия дом на път за насам, те ми казаха, че сте най-обикновен клисар. Щом узнах това, надеждата ми угасна начаса и а-ха да се повърна назад, ама, викам си, я да го издиря, все пак, може пък и да не е клисар, знам ли?… И продължих, щото то тъй е устроен човек - в доброто да вярва, не в лошото… Но вече изобщо не се надявам да ти… да Ви свия хилядарките. Че от де хилядарки у един клисар? И то у такъв, дето се превозва срещу билет от само едно левче, а не в своя кола! Така че и аз като тебе от днес нататък ще живея без никаква надежда.

            Разчувстван, Нишхан пое чантата с парите, прегърна приносителя и очите му се овлажниха безмълвно.

 

 

Отличените в конкурса за разказ на името на Атанас Липчев

Сподели:

Сдружението на варненските писатели е учредено през 1990 г. То е първата независима организация от този тип в страната след промените през 1989 г. Негов първи председател е Иван Троянски. Официално печатно издание на сдружението е в. "КИЛ", чийто първи главен редактор става Марко Илиев. Сдружението се помещава в Дома на писателя на ул. Крали Марко №11, средище на много литературни срещи. Сред известните гости са Артур Лундквист, член на Нобеловия комитет, както и познатият в цял свят голям американски поет Уилям Мередит.

За контакти:

КИЛ


НАЧАЛО | НОВИНИ | КИЛ | АВТОРИ | КНИГИ | Мобилна версия | Контакти | Съдържание | Facebook | RSS |


Варна 9000, ул. Крали Марко № 11, Дом на писателя
Ванилин Гавраилов, председател
Ангел Дюлгеров, заместник-председател
Управителен съвет: Ангел Дюлгеров, Ванилин Гавраилов, Мариан Желев, Руми Пенчева, Иван Овчаров, Кирил Георгиев, Ваня Колева
Телефон на Сдружението: 052 639374

Ангел Дюлгеров, главен редактор на вестник "КИЛ"

Кил [вестник:месечник] : Култура, Изкуство, Литература / МС ООД - Год. 1, N 1 (1992) -. - Варна : МС ООД, 1992-. - 41 см
ISSN 1310-120Х
УДК 886.7-1/-9+7.01+008(497.211)

Администратор и редактор на сайта: Мариан Желев
Системен администратор: AntoLab


Автори (20) | Публикации (42) | Прегледи (24447) | Илюстрации (88) | Търсения (90) | Изтегляния (7138)

Платформа OMP 2, версия 14.42 (c) 2014 - 2017, AntoLab