Сдружение на писателите - Варна : Официален сайт

СИРОТНО ПРИСТАНИЩЕ

Руми Пенчева

30.05.2016, 15:34:59. Промяна: 30.05.2016, 16:02:09. Прегледи: 516

                         РУМИ ПЕНЧЕВА                                 

 

Мислите ми днес си говорят, сякаш танцуват. От време на време се опитвам да се намеся в танца им, но те сякаш ме избутват навън, шепнат така тихо, сякаш са кристални снежинки, сипят се бавно от небето и трупат. Сякаш днес не съм истинска за тях, сякаш днес съм само едно бутафорно украшение на собствените си мисли. Какво да направя? Време ли е? Да започна ли една по една да запалвам клечките от кибрита, за да ме видят или да ги запаля всичките клечки и направя огън? Заслушах се в тях…мислите ми си говореха за едно дете. Приличащо на парцалива кукла с тъжни очи. Много напомняло това осемгодишно сираче на малката  Андерсенова кибритопродавачка. Сякаш се бе преродило и отново се завърнало в студената приказката. Странно е как децата плачат точно на тази приказка, макар и непознаващи, недокоснали се до фалшивия живот на големите. И през своите детските сълзи все ни задават вечният въпрос: ЗАЩО? Защо понякога приказките са тъжни? Радостта и тъгата са родени сестри - изричаме ние на децата, скрили лицата си в нашия бутафорно създаден храм. Всяка дума към тях е изгорялата клечка кибрит…Дори самият Бог, казваха мислите ми, бе поискал толкова малко за себе си от хората, толкова бе изпросил – „Да вярват в него като деца в приказка“.  Защото единствените неосквернени  градини са детските чисти души.

Клечките кибрит изгаряха в пълна последователност една след друга… жълтите монети загърнали лицата си в дебели палта, отминаваха, без да поглеждат в очите на децата. Криеха се от очите на парцаливите кукли. Но очите на нямащия невинаги са тъжни…още повече когато нямащия е осем или девет годишен…той  все още не познава светът на големите, светът на бутафорния човек. За това в очите му грее едно пламъче, убежище на надеждата. Този единствен пламък ще грее още няколко години, преди да се изпълни с тъга, пожълтяла, студена тъга. Розовите панделки на бутафорният живот ще се увият в него, ще го стегнат… ще разрушат стряхата на убежището, ще удушат надеждата и ще го хвърлят полужив, в света на големите!

 

   Това си говореха…мислите ми. А  аз вървях придружавана от  още двама спътниц  - хора като мен, които вярваха или чуваха мислите ми. Все още не знам…Отивахме в едно сиротно пристанище, където никой нито ни очакваше, нито ни беше поканил. Но ние вървяхме на там… защото вярвахме, че някой вика за глътка надежда, някой,  който все още вярва в приказки. И не сгрешихме! Ние тримата бяхме от ония хора,  които вибрират на една и съща духовна чистота. Люде, загърбили недоимъка на собствения си живот, обрекли се на каузата да бъдат просто човеци в един бутафорно създаден от друг, свят. Носехме на приказните Андерсенови герои бонбони. Хубави шоколадови бонбони. А не беше Коледа(!) Беше един ден, в който нищо не помръдваше, дори есенните мъгли бяха заспали и пропускаха денят. Слънцето беше тъжно - също като тъгата в душите ни.  Макар ние човеците да намирахме сили и да се усмихвахме един на друг – то, слънцето, не можеше. Остана си все така скрито зад сивите облаци на денят ни.

Влязохме в стая пълна с деца. Спомням си синият килим и малките столчета наредени в полукръг. От там ни гледаше не едно, а десетина малки дечица. Гледаха ни….И по детски ни се усмихваха с очи. Дали ни вярваха - само един Бог знаеше. Но някак истински се бяха погрижили за посетителите си... Нарисували картички с малките си ръчички и написали пожелания по тях. Пожелания, които все още нямам смелостта да прочета. Защо ли? Защото всеки път, в който се докосна до тях тялото ми трепери от тъга, мъка и болка по тяхната предстояща самота. Тръгнах към децата с голямата кутия шоколадови бонбони. Те изричаха свенливо благодаря и свеждаха глави към земята. Дали биеше сърцето ми в този момент…? Отговорът е простичък - Не! И то беше замлъкнало, вторачило очи в децата. Дишах, разбира се…нали и аз съм част от този фалшив живот. Може би малка частица, носъм! Стигнах до момиченце…различно от всички останали. Андерсеновото дете, за което мислите ми говореха. Разпознах го! Беше толкова невинно и истинско,че онемях.  Точно в неговите очи сякаш видях малката кибритопродавачка… Дете, което беше толкова смирено, сякаш в този момент се молеше за мен... Поднесох й бонбоните….Тя ме погледна право в очите и изрече името ми на глас. Взе едно от шоколадовите изкушения усмихна ми се и нежно ме попита:

- Искаш ли,… да си го разделим? Вцепених се… не бях подготвена за въпроса й. Всичко, което малкото сираче притежаваше в този момент беше…. моят шоколадов бонбон. Усетих как коленете ми отмаляват. Усетих дори колко съм жалка пред това величие от чистота. Детето напъха бонбона в малката си устица  след моят смутен отказ. Очите му засияха от шоколадовата сладост.

 Но аз се превърнах в клечка кибрит и изгорях. Надявам се стоплихме дори и за миг сираците с нашите книжни и сладки капчици надежда. Не се сърдя на мислите си…,те живеят в безкрайността. Там, където никога нищо не свършва. Те нашите мисли, преподреждат вселената. А аз?  Аз съм просто човек създаден от кал и в калта ще се върна! Там в онзи другият свят бутафории няма…! Там живее единствено Божествената чиста доброта!

 --------------------------------

РАЗКАЗЪТ „СИРОТНО ПРИСТАНИЩЕ“ Е ПУБЛИКУВАН В КНИГАТА “ВИНОТО И ХЛЯБА СИ ЗА МЕН“  ИЗДАТЕЛСТВО “МС“ ГР. ВАРНА

   КАКТО И В АЛМАНАХ ЗА ПРОЗА "НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА"  ЗА 2015 ГОДИНА

Алманаси „Нова българска литература“ са инициатива на Фондация „Буквите“ за представяне на съвременните български автори пред читателската аудитория.

За седма поредна година Алманах „Нова българска литература "Проза‘2015 - едно реалистично представяне на живата съвременна българска литература.

Сподели:

Сдружението на варненските писатели е учредено през 1990 г. То е първата независима организация от този тип в страната след промените през 1989 г. Негов първи председател е Иван Троянски. Официално печатно издание на сдружението е в. "КИЛ", чийто първи главен редактор става Марко Илиев. Сдружението се помещава в Дома на писателя на ул. Крали Марко №11, средище на много литературни срещи. Сред известните гости са Артур Лундквист, член на Нобеловия комитет, както и познатият в цял свят голям американски поет Уилям Мередит.

За контакти:

Руми Пенчева

Родена в град Велико Търново на 28 юни 1965 година. Напуска родния си град през 2001 г. и се премества в град Варна. Участва в конкурс по художествена литература организиран от издателство "Инфомаркет" със стихове. Редколегията одобрява нейните произведения и Руми Пенчева печели конкурса. Изходящ номер на протокол 162 от 10 декември 2001 година. През 2002 г. излиза първата ѝ книга стихосбирката "Жена на лунна светлина" с издател Недка Николова и главен редактор Добромир Георгиев. Представянето на книгата е направено в издателството на ул.”Съборни” 19. След няколко поредни срещи с ред колегията на издателството, те вдъхват вяра на Руми Пенчева, че нейната творческа кариера трябва да продължи като белетрист. Авторката препрочита няколко пъти книгата на Атанас Далчев "И сърцето най-сетне умира", където той щрихира най-важните правила за млади автори. Шест месеца по-късно тя предава първият си роман в издателство "Инфомаркет". След близо два месеца романът „Да остареем заедно” е издаден. Издателство "Инфомаркет" за втори път застава зад автора си Руми Пенчева. Книжарници "Пингвините" стават нейн официален разпространител. Дебютният й роман "Да остареем заедно" е отразен от медиите. На шести ноември 2002 г. Руми Пенчева е поканена в сутрешния блок на телевизия bTV, където представя книгата си. Журналисти от в-к "Труд" също отразяват излизането на романа. В публикацията си за книгата те написват - „"Да остареем заедно" е роман с послание за силните жени, които остават верни на себе си”. През 2004 г. авторката написва втория си роман "Ерато - сълзите на мълчанието". Провокирана от събитията, които се случват, тя използва статия на журналистката от в-к „Дневен труд“ Светлана Василева брой 202 от 24 февруари 2002 г. – „Деца продават телата си". Издателство "ТИХ-ИВЕЛ" София издава романа. Книгата е представена в Двореца на културата – София. Нейните издатели са Ели Юрукова и Йордан Василев. Руми Пенчева е поканена за гост в "Дарик Радио", където с г-н Ники Кънчев в поредни интервюта представят романа. През 2011 г. Руми Пенчева става член на Сдружението на Варненските писатели. 2012 г. тя е избрана от своите колеги в Управителния съвет на Сдружението. През 2014 г. в списание „Антимовски хан“ излизат стихове и разказ от авторката.


НАЧАЛО | НОВИНИ | КИЛ | АВТОРИ | КНИГИ | Мобилна версия | Контакти | Съдържание | Facebook | RSS |


Варна 9000, ул. Крали Марко № 11, Дом на писателя
Ванилин Гавраилов, председател
Ангел Дюлгеров, заместник-председател
Управителен съвет: Ангел Дюлгеров, Ванилин Гавраилов, Мариан Желев, Руми Пенчева, Иван Овчаров, Кирил Георгиев, Ваня Колева
Телефон на Сдружението: 052 639374

Ангел Дюлгеров, главен редактор на вестник "КИЛ"

Кил [вестник:месечник] : Култура, Изкуство, Литература / МС ООД - Год. 1, N 1 (1992) -. - Варна : МС ООД, 1992-. - 41 см
ISSN 1310-120Х
УДК 886.7-1/-9+7.01+008(497.211)

Администратор и редактор на сайта: Мариан Желев
Системен администратор: AntoLab


Автори (20) | Публикации (42) | Прегледи (24496) | Илюстрации (88) | Търсения (90) | Изтегляния (7153)

Платформа OMP 2, версия 14.42 (c) 2014 - 2017, AntoLab