„Ранени, думите са музика”

 

Когато приключи четенето на сборник стихове на

определен автор, обикновено настъпва пауза и всичко

вложено от автора, подредено по неговата вътрешна

воля, чувство или усещане се стаява. И тогава...

„Веднага ще дойдат еквилибристите с трикa, об-

сипани с пайети и с неизвестен цвят, който само през

този ден поглъща лъчите на Слънцето и на Луната. Този

цвят ще се нарича „свобода“ и небето ще плющи с всич-

ки сини и черни орифлами, защото за първи път един

благоприятен вятър ще задуха и тези, които са там ще

разберат, че току-що са вдигнали платна и че всички,

така наречени, предишни пътешествия са само измама,

и ще гледаме лудостта и ужасните двубои на нашето

време с погледа на състраданието...”

Тези знаменателни редове на гениалния Андре

Бретон правят разбираеми и на пръв поглед толкова

разтърсващите думи на Никола Анков:

 

Гилотина съм

за осъдени

от болката души

„Съм“

 

Образи като „съня”, и много други всъщност

действия, които авторът преподрежда ни се струват

в тон с поетичните съновидения на 30-те години на

XX век; това не е случайно – смутните времена, в които

толкова години живеем се родеят с тревожните съни-

ща на споменатия по-горе период. Родената музика се

превръща в спомен от съновидения, „а маестро Паганини

мълчеше.”(„Епистоларно”)

На поетите, които не знаят какви права са им вменени,

с какво разрешение са поети, ще им оставя висшето право

да бъдат хора. Това е първият момент. Този момент няма

как да бъде прескочен. И тогава, когато премине този мо-

мент, човек добива законното основание да вмени поетич-

ния континюитет на поета към поемите, правото да опреде-

ля и да си играе със смисъла на творбата, и да се наслаждава,

щом сърцето му подсказва това и всеки път да бъде буден

при прехода на битието му в поезия. И тогава той не се пита

какво право има, а само съществува. Всички страни от този

мой възглед Никола Анков отразява в стихотворението си

 

„И не пожелахме своята Нирвана”.

В глобален и измислен

от Дяволи рогати

И сбъркан Свят

* * *

В чест на моят Бог аз пия Честност

 

И така, когато човек сътворява своята сигурност в

света, който е докоснат от цялото пространство, той са-

мият е сякаш ням за своята същност, а именно това, кое-

то е казал както и в това, което иска той. Но доколкото

сътворяването на една сигурност на едно битие произтича

от предварителните възприятия, човек, когато рискува да

разголи душата си в поезията, предварително приема риска

на казаното. Същевременно, ако хоризонтът ограничава

този риск, езикът принадлежи към човека по този уни-

кален начин сякаш, нищо вън, от това, което е казал

той, вече не може да бъде казано. Затова стихотворени-

ята на Никола Анков в много случаи изглеждат като по-

стулати на една душевност, която върви по следите на

битието. Неговото слово говори, и това е, защото той е

потопен в чистото възприятие, което трябва да превър-

не в слово; и тази трансформация на видимото, всъщ-

ност съдържа едно невидимо предчувствие на сърцето.

Поетът е получил в чистото възприятие една или друга

фасета на битието. Това битие, за което не съществу-

ват граници и разлики между различните възприятия.

Тоест, битието което управлява и проявява тук незнай-

ния център на огромния кръг на живота. Колкото и

сюрреалистично да звучат, всъщност стиховете носят

елегичните нотки на преживяното и фундаменталната

надежда за бъдеще. Писани в едно отвесно време, вре-

ме – вертикал на линията на живота, те носят всичко,

поето от едно същество в един живот. И невидимото

става реалност. Припозната реалност.

 

Хитрецът Одисей разпъва белите платна

За плаване далечно в лов за вечните неща

С жаждата за власт елей за всяка болка

 

Обикновеният живот на сегашния човек, на чо-

века до нас, е обикновено самоналагане в укритето

на недоизказаните действия. Поезията има необикно-

веното свойство да предизвика несподеленото и да го

направи явно, така че Никола Анков само изпълнява

това вътрешно правило, което подтиква човек изцяло да

се подчини на своята същност и тогава можем да кажем,

че поетиката е съществуване. Съществуване използвам

тук в традиционния смисъл на думата присъствие, което е

всъщност изпълнение на думата битие в старобългарския

смисъл. Да изпееш, да кажеш на висок глас нещо за све-

та и света, в който съществуваш и да излезеш от рамките

на чистото възприятие, и да не казваш нищо друго, освен

това означава да придобиеш печата на собственото си

битие. Този отпечатък е твоята поезия в лоното на самия

език и самото битие. Да поетизираш означава да същест-

вуваш, но трудността се състои именно в това да изпълня-

ваш своето съществуване и тогава „уморени думите заспа-

ха в смисли”. И тогава вече поетът „помирисва тревога”. И

в такъв случай

 

Човекът сгрешен изначално Боже прости

С цвете и маска върви по света.

 

Някога в една своя стара статия използвах за загла-

вие „Поет във времена на отчаяние”. Днес поезията на

Никола Анков ми се струва, че отговаря защо съществу-

ва поетът, чиято песен е винаги на път. Каква е неговата

принадлежност към „съдбата на нощта на света” – както

казва гениалният Хайдегер. Това е съдба, която решава

какво от положеното в тази стихосбирка ще остане белег

на нашето време.

 

Георги Ходжев

3-4 ноември 2013 г.