Сдружение на писателите - Варна : Официален сайт

УТРИННО ЗДРАЧАВАНЕ

Из „УТРИННО ЗДРАЧАВАНЕ” – ПОЕЗИЯ


КЕНЕДИ МИ ГОСТУВА
В този рядък ден
и светлината беше съмнителна.
Слънце нямаше,
а беше много светло.
Внезапно
над града се завъртя
едно крилато, бяло слънце.
Вароса улиците,
къщите
и въздуха.
Помъдряха косите ни,
лицата ни,
помъдряха дърветата.
Само очите ни
глупаво се плъзгаха
по бялата спирала
до приземяването.
Хората край мен
изчезнаха ...
Останах сам!
Беше ми страшно
и радостно
от приземеното слънце.
Една врата бавно се отвори –
дърветата се поклониха!...
И аз в поклон
останах неподвижен!...
Кенеди?!
Желанието и срама
ме ограбиха –
нямах дом да го посрещна.
Очите му
ме палеха и погасяваха.
Очите му
се смееха и утешаваха:
„Понятно ми е твоето смущение
и състояние.
Дойдох да те подготвя
за посрещане –
за другото посрещане. –
Тогава ще ти бъда гост”,
ми каза и изчезна.
Бял небостъргач,
колкото града голям,
израсна пред очите ми!...
С ракета ли беше изстрелял
той белия дом?!
И станах слънце –
смях и слънце!
С ореол от щастие
аз тичах по етажите,
тичах да обходя стаите
и се загубих!
Загубих се от щастие! –
И станах най-нещастния.
Сам, без хора
и без слънце.
В дом без изход!
Само стаи
и врати –
затворен кръг
от стаи и врати,
по който цял ден тичах.
Една силна гравитация
от вън ме теглеше,
но аз останах още
в тази скрита орбита –
далеч от хората.
Не спирах,
тичах да намеря изхода.
При мисълта за хората,
умората минава в безтегловност.
Най-подир
се спрях в една от стаите
и дълго плаках.
Някой позвъни!
Вратата се отвори!...
Пред мен
стоеше стария будилник
и сочеше
със две ръце към слънцето.
Под мен,
на улицата, много хора –
Срещат и се разминават –
бързат.

Останах дълго на прозореца
да гледам и се радвам
на Слънцето
и хората!
11 ноември, 1962 г.


НА МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ
Ходих, върнах се, пак заминавам.
Пих, изтрезнях и пак се наливам.
Падах, ставахи пак се завалям.
Чаках, дочаках, и пак се надявам.
Плаках, смях се, и пак просълзявам.
Само това ли?...
Не!
Само първото бях.
Само ходих,
само пих,
и падах,
и чаках,
и плаках…
Защо се усмихвате скъпи приятели?
Кой не е бил като мене? –
Кой е бил второто –
кой се е върнал,
кой изтрезнял,
кой станал,
кой е дочакал,
кой се е смял!?
Някой! – Нали?!
Мълчание…
Съгласие…
Точка!

ПО АСОЦИАЦИЯ
С нея
никога не сме били заедно.
Не се познавахме,
а се поздравявахме
с очи.
Тази вечер
кой ни събра? –
забравихме.
Как беше нейната фамилия;
как беше моята фамилия? –
забравихме.
Колко време стояхме
под тази липа,
през която ни пръска
едър дъжд от лунна светлина? –
забравихме.
Аз помня само очите й,
лицето й,
защото ги виждам,
защото са още пред мен.
Една невидима ръка
върху лицето й довършва
картината на любовта…
Странно!...
Погледнах липата –
не!
Това е четката на Салвадор Дали
в ръката на Луната.
Беше първата вечер.
А после…
завинаги, щом ти застане
пред мен със свойта грация,
велик е Салвадор Дали, повтарям
по асоциация…

НА ИЗРАЗИТЕЛИТЕ НА ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ
Цигари има.
Говорете!
Хвалете ме,
туширайте ме! –
Аз мълча.
Изтърсвам си цигарата
във пепелника
на общественото мнение
и пак мълча.
Цигари има –
продължавайте!
март, 1962 г.

ОТВОРИХ ЗАКУСВАЛНЯ
Главата ми е реотан от мисли,
нажежен до бяло
от тока на гнева.
Монтирах го
към скарата от дни и нощи
да пека кебапчета от страх
за ненаядните на общата трапеза,
за ненаситните от общите блага.
Поставих фирмата и…
„Дори на дребно,
частна търговия само…инвалиди”
… и ми отрязаха езика.

ноември , 1962 г


РАЗМИНАВАНЕ
Като пролетен вятър по тебе, ЛюбоВ.
Аз нахлувам във твоите още нестоплени нощИ.
Като вълк-единак без победа се връщам самотеН.
Волност и сила без нежност са явнО.
Обичта моя е вой на виелица в твоя живоТ.
Обичта твоя разчита на ласки и шепоти самО.
Будните нощи на други даряваш със трепети тИ.
И всяка от срещите с тях е нестихващ копнеЖ.
Чакаш ги, както крайбрежния пясък вълнитЕ.
Алчна за топлата влага, витална за корена жадеН.
Шеметна в лудия порив на буйни вълни и талазИ.
Тичаща в кратките нощи, изгубила воля и свясТ.
Имаща всичко и нищо, очакваща само разбиранЕ.


МЕЧТА ЗА БЕЗНАДЕЖДНОСТ

На Биньо Иванов

Сънуват майките приспивни песни
в утробите на своите чеда
и тъжно
със несдържани усмивки наблюдават
как бузите им бавно се изкачват
сълзи към очите.

Обрулени от лунното безветрие
на своите мечти,
те бавно, бавно
с нетърпение допридат
каделите
от вече разтопени снегове.

И когато
зъзнещата мараня в душите им
изпие
сълзите на осиротялата им участ,
те,
грейнали от радост се сбогуват
със земните си дни
и чакат възкресение.


И ЕСЕНТНА ОТ ТЕБЕ ПО-ЗАСМЯНА

Изтрий сълзите си! Пардон, ти никога не си отронвала сълзи.
Засмей се! Всъщност… ти смал ли си се някого? Кога?
Чуй, някой пее!... О, скъпа, дължа ти извинение!
Греховно е на чужд недъг да се надсмиваш.

А пеят птиците наблизо в небеса вечерни.
И с тиха стъпки някой броди във нощта.
И разлюляни клони ронят „златни сързи” , вместо тебе.
А ти, а ти къде остана? Изобщо… имаше ли друг?
Или на себе си задавам горните въпроси?
На себе си ли дължа извинение? Не, не!
Не е греховно, не, не е греховн
на собствения си недаг да се надсминваш!

АПЛИКАЦИИ
„Любов”, „Надежда”

Изгарящо е моето очакванетвоето излъчване
и желанието да те срещнада те докасна.
мислено, и обсебя с очино възможното наше
приближаване е е по-реално отна хиляди мили
безнадеждност. твоята надеждаУсмихни се
има надежда да се разминемтвоята усмивка
да измине окончателно с мисловна скорост
разстоянието завинаги между мен и теб.
До изгрева както очакванетона твоя поглед
моите очи като на пустинятасъс иглена терапия
ще събудят да зърнепритихнали желания.
Тези твои плахи облачетамногоцветни влага
и блясък в очите по обжареното небеще облеят
с надежди и вяра. Да ги изпиесърцето ми
изстинало от разстояниедо критични стойности.
Припламни. със огнени очиВъзпламени и мен! От
нашето изгаряне е по-реалнода лумне светлина
за всички. от надеждатабезнадеждно помръкнали
като очите на дъждовните капкина чакащите в пустинята.
Като нас да се разминатдо момента
на светлинни с горещата прегръдкагодини разстояние
преди да лумне на пустинятапожара завинаги!

2.Стихотворението се чете в три измерения: І – само светлия шрифт, ІІ – само тъмния шрифт, ІІІ – светлият и тъмният шрифтове,заедно.


И БЕЗ ИЛЮЗИИ
Дълбоко в мен
в термалните води
на вътрешно безбрежно
и бездънното ми езеро
ти плуваш вече три години,
но само
в краткотрайните затишия.
В такива редки,
издебнати от тебе мигове
отпусната по гръб във топлите води
с едва припляскващи ръце
докосваш ти
сърцето ми
и лумва озарението.
Отблясъците във очите ти
от моята усмивка
багрят леко набраздената повърхност
на вътрешно безбрежното ми
ЕЗЕРО. И мигът, дълго чаканият
след изтощителните бури, свършва…
Изтощителни до смърт са знам
за тебе
тези вихри и торнада
на сърцето ми.
Но мойте слънчеви усмивки и затишия
не ги очаквай даром!


„УТРИННО ЗДРАЧАВАНЕ”, стихотворения, Издателство „Славена”, Варна, 2004 г.
Сподели:

Сдружението на варненските писатели е учредено през 1990 г. То е първата независима организация от този тип в страната след промените през 1989 г. Негов първи председател е Иван Троянски. Официално печатно издание на сдружението е в. "КИЛ", чийто първи главен редактор става Марко Илиев. Сдружението се помещава в Дома на писателя на ул. Крали Марко №11, средище на много литературни срещи. Сред известните гости са Артур Лундквист, член на Нобеловия комитет, както и познатият в цял свят голям американски поет Уилям Мередит.

За контакти:

Марко Илиев

Профил

Марко Илиеве роден на 9 март 1937 година в с. Стожер, Добричко. Завършил е българска филология в СУ „ Св. Климент Охридски”, доктор по филология. Работил е като журналист в няколко регионални издания, Българска телевизия, Радио Варна. От декември 1992 г. до 2005 г. е главен редактор на в-к „КИЛ”, издание на Сдружението на варненските писатели. Творческата му биография включва десетки публикации на поетични творби, разкази, новели оперативна литературна и театрална критика, литературно-исторически статии, студии, научни доклади и съобщения. Има многобройни участие в национални и международни конференции. Инициатор и участник е в кръгли маси по проблемите на културата и национално-исторически въпроси. Радетел за съхранение литературната памет на града, той е един от инициаторите за поставянето на паметни плочи, за организиране на възпоменания на бележите варненци, както и на литературно-исторически изложби, които нашето Сдружение е провеждало съвместно с Държавен архив – Варна, Регионална библиотека „Пенчо Славейков” и други институти. Участвал е в организирането на писателски срещи на творци от Варна, Шумен, Пловдив, София, Бургас, Добрич, Велико Търново и др. Има принос и в общуването на творци от различни гилдии и за отразяване на техните изяви във в-к „КИЛ”, с каквато цел създава концепция на вестника, така, че да обхваща целия културен спектър. Под негово ръководство през 1998 година, в. „КИЛ” получава за пръв път „Наградата „Варна”, принос за което има и целият екип на вестника. Марко Илиев създава единствената до сега в българската литература нова художествена система (метод, школа) ИНТЕРАНУЛИЗЪМ, публикувана през 1993 година, а по-късно включена и в манифестната му книга „Концентрати” . Катоестетическипроектсистемата е включена и в сборника “Религии и изкуство в културната традиция на Европа”, София, 1999 година, заради което, по повод на Милениума, Марко Илиев получава четири номинации от Международния биографически център, Кеймбридж – „Изтъкнати личности на 20 век”, „Международен Човек на Годината за 1998/99 г.”, „За постижение на 20 век”, „2000 интелектуалци на 20 век” Марко Илиев е един от авторите на учебника по литература за ХІ клас, одобрен от Министерството на образованието, науката и културата, със студия за Йордан Йовков. Учебникът има три поредни издания – 1993, 1994 и 1995 година, съставител на който е акад. Иван Радев… Творческият актив на Марко Илиев включва още книгите: „Театрални и филмови пристрастия” – културологична, „Концентрати” – белетристика. „Утринно здрачаване” – поетична, „Последните” – роман, „Летопис на извисената духовност” в съавторство с Веселина Цанкова за 20-годишнината на Сдружението на писателите – Варна, „Отново” – театрални и филмови пристрастия. Марко Илиев е един от учредителите и почетен член на Сдружението на писателите – Варна и член на Сдружението на българските писатели.


НАЧАЛО | НОВИНИ | КИЛ | АВТОРИ | КНИГИ | Мобилна версия | Контакти | Съдържание | Facebook | RSS |


Варна 9000, ул. Крали Марко № 11, Дом на писателя
Ванилин Гавраилов, председател
Ангел Дюлгеров, заместник-председател
Управителен съвет: Ангел Дюлгеров, Ванилин Гавраилов, Мариан Желев, Руми Пенчева, Иван Овчаров, Кирил Георгиев, Ваня Колева
Телефон на Сдружението: 052 639374

Ангел Дюлгеров, главен редактор на вестник "КИЛ"

Кил [вестник:месечник] : Култура, Изкуство, Литература / МС ООД - Год. 1, N 1 (1992) -. - Варна : МС ООД, 1992-. - 41 см
ISSN 1310-120Х
УДК 886.7-1/-9+7.01+008(497.211)

Администратор и редактор на сайта: Мариан Желев
Системен администратор: AntoLab


Автори (19) | Публикации (39) | Прегледи (21611) | Илюстрации (74) | Търсения (86) | Изтегляния (5816)

Платформа OMP 2, версия 14.42 (c) 2014 - 2017, AntoLab