ИЗ „ПОСЛЕДНИТЕ”– неовековен роман

КАКВО КАЗАХ АЗ, КАКВО КАЗАХА ТЕ!
Едва ли някой би желал да знае кой съм Аз и какво съм казал вчера, днес или изобщо някога, и кои са Те, и някога какво са казали пред някого, но това не значи, че не бива да разказвам за неща, за които другите не искат и да знаят. Всъщност кой кого е питал дали иска да узнае нещо за това, за което той ще му разкаже, лично мене никой никога не ме е питал какво бих желал да зная, да прочета, или да науча; не съм сигурен и птиците дали са убедени, когато пеят, че точно това искат другите да слушат, но си пеят, и е хубаво, че пеят. И слънцето си грее, без да пита дали сме доволни или не от него, а ние, да признаем, нито лятно, нито зимно време сме доволни от слънцето (струва ни се че е или нетърпимо силно, или много слабо), но то продължава да си грее, и е хубаво, че грее.
Така че все едно дали някой би желал да знае, или не, какво казах Аз, какво казаха Те, ще го разкажа. Първо трябва да уточня, че не става дума изобщо кога какво Аз съм казал или кога какво Те са казали изобщо, това не е по силите на никого, а конкретно вчера какво Аз съм казал, какво Те са казали.
Бяхме на семейно тържество у наши близки и повечето от присъстващите там ми бяха също тъй познати, както и самите домакини, но разговорът отначало тръгна мудно, неохотно като неочаквано, внезапно анкетиране на гостите от домакините, което можеше да продължи до края на гостуването, ако един малко по-късно пристигнал общ познат не беше толкова пиян, когато влезе. Той добре стоеше на краката си, общият му вид почти не го издаваше, но всички погледи се задържаха на обувките му – черна и червена. Значи, пил е у дома си – констатира някой, след като премина взривната вълна от смях. Явно, по това спор няма, но започнаха безкрайни коментари за това кой можел или кой не можел сам да пие, колко можел да изпие сам човек според личните способности и колко с други хора. Аз твърдях, че вече няма никакво значение дали човек сам ще пие или с други хора, защото и при двата случая той няма с кого да общува – да разкаже своя болка, да изслуша чужда радост, да се включи в щафетата на някоя клюка, да се скара или най-спокойно да изложи своя теза, сдържано да опонира, да запее заедно с другите, да пролее мъжки сълзи (случваше се някога и това), цяла нощ да утешава други, когато той самият е с издъхваща душа от рани, но… това са спомени, твърдях, това бе някога – тогава да, тогава имаше значение, дали сам ще пиеш, или с приятели, с близки, със случайни хора… Спомням си веднъж, когато посетих за първи път едно балканско село, родномясто на известен наш писател, освен че не познавах никого, отседнах и с потиснато, премазано бих казал настроение от първите ми визуални възприятия, влизащи в конфликт с погрешните ми предварителни представи за селото, изградени по невярна информация, отнасяща се, както по-късно разбрах, до друго, наистина примамливо със своята природа селище, но след десет дни си тръгнах с носталгия от селото, в което бях отседнал, без познати, без да имам някаква служебна или лична работа, която да е предпоставка за контакти, при това в хотела бях единствен наемател, което още повече подсилваше у мен чувството на пълна изолация, но се утешавах с мисълта, че мога с първия възможен автобус да си замина, щом реша, като не допусках, че ще мога да остана повече отдва дни, а останах цели десет дни, до последния възможен. В единственото за селото заведение, носещо на остарелите си дървени плещи хотела, без да има нещо общо с него, влизах три пъти на ден, но само вечер се задържах по-задълго, защото предпочитах там, на маса в заведението, да слушам неловящите слуха ми всевъзможни разговори, отколкото на горния етаж в леглото, където гонеха съня ми, при иначе отрано падащата над селото тишина, бродирана от нежните, приспиващи гласчета на щурците и неуморно утешаващия отговор на завинаги изгубения брат на кукувицата: “Чу-у-ух!”, Чу-у-ух!”, “Чу-у-ух!”…Нищо не бях чул от тези всевъзможни разговори до момента, в който един от седящите на масата ми местни хора ме запита съучастнически: “Какво ще кажете, не съм ли прав?”. “Да, прав Сте – казах, без да знаех в какво е прав – аз също бих постъпил като Вас” – добавих, за да подсиля впечатлението, че макар неволно, съм разбрал за какво са разговаряли, и че не съм чужд на техните вълнения или може би на неговите само. Останалите странно ме изгледаха. “Ето един хубав, откровен човек – възкликва моят най-внезапен събеседник, - колко хора като него биха си признали, че и те на мое място ще постъпят като мен, спонтанно, без хитрувания, без да се замислят, както той ми отговори. Какво ще пиете, ме пита след това – държа тази нощ да се напием всички, нищо че не се познаваме с Вас, ще се запознаем.” И се запознахме. После, както предполагах, защото беше сложил вече доста наглава, той повтори многократно онова, за което беше ме запитал “не е ли прав?” и аз бях му отговорил, че е прав, без да знаех в какво е прав. Сега разбрах защо останалите преди малко ме изгледаха тъй странно – неотдавна, в една такава топла и приятна нощ, моят нов познат пребил от бой един младеж от същото село само затова, че упорито бил досаждал на сестра му, която, според него, не можела въобще да го понася, а според думите на очевидци брат й бил ги разделил от продължителна целувка, за да се нахвърли на момчето. Ето защо всички хора от селото били против брата и дори завели дело срещу него, а той пиел всяка нощ и търсел някой като мене да му каже, че е прав – научих от останалите събеседници, докато въпросният човек отсъстваше от масата за малко. Аз, разбира се, не се изметнах после – да съм слушал, никой не ми е виновен за това, че не съм слушал. И станахме приятели с моя нов познат, и се напихме, и още много нощи, докато си тръгна, се напивахме, и плакахме (за не знам какво), и пяхме. В следващите дни се утешавах за постъпката си в заведението с мисълта, че трагедията на момчето не е толкова голяма, колкото ми се стори в първия момент, и че влюбените продължават да се любят с много по-голямо настървение, заслуга за което има братът на момичето. С чиста съвест вече мога да повторя, че е прав, щом е допринесъл за засилване на любовта. Нищо че не съм разбрал тогава за какво са разговаряли, даже по-добре е, че не съм ги слушал, преди да ме включат в разговора, иначе навярно нямаше да потвърдя, че е прав човекът. Бях още там, когато се сдобриха с момчето, и вече като свои хора продължиха заедно словесния двубой, който на моменти стигаше до сбиване с другите от селото, неотстъпващи от своето, че те са прави. Бяха прави според мен, без да съм го казвал, в началото, но не бяха вече прави. Въпреки това моите хора можеха да кажат, да признаят, че другите са прави, и всичко да се свърши по-навреме, но не го признаваха, а продължаваха да спорят, с малки сбивания, до момента, в който вече нямаше с кого да спорят, с явно съжаление, че няма опоненти. В отделните етапи на борбата, трябва да призная, се обърквах в мислите и в преценките си, коя страна е права, но взел веднъж страна, аз не можех да се държа като неутрален, но не исках и да допринасям за нарастване на пропастта, отделяща враждуващите групи, затова стремежът ми в тази борба вече на достойнство, а не в защита на едналюбов, която повече не се нуждаеше от никаква защита и дори воюваше де факто срещу своите защитници, беше да спечелвам хора от противната страна да преминават на страната, към която бях се приобщил в началото съвсем немотивирано, докато впоследствие мотивите ми биваха все повече и повече приемливи за мен самия и за хората от селото, и те минаваха един поедин на нашата страна с чувството на срам от продължителна заблуда. Преди да си тръгна от селото, почти нямаше воюващи, с изключение на моментните успехи на подстрекателствата на моите хора за насилствено задържане на опоненти, като провокираха по този начин несъзнателно, разбира се, моите стремежи и усилия за помиряване на съвсем напразно воюващите хора. Помиряването в крайна сметка, което аз смятах за моя победа, бе ознаменувано с такова пиене, за каквото вчера на събирането у моите близки не можехме и да мечтаем, независимо от упоритото твърдение на някои, че не било все едно дали сам ще пиеш, или с други хора.
Тук нямаше воюващи страни, нямаше съмишленици, нито съюзяване в момента по създала се в разговора ситуация, нямаше отстояване на някакво достойнство, нито провокиране, защото провокирането предполага цел, страна, позиция; в крайна сметка нямаше и прегрупиране на силите, за да може да се стигне до победа, която, както се полага, да бъде ознаменувана с такова пиене, за каквото вече ви разказах, съпроводено с досадни извинения, с взаимно опрощаване на щедро хвърляна в лицето на другия словесна помия, с продължителни прегръдки, с многогласно пеене на жанрово и стилово различни песни едновременно… Не, тук нямаше такова нещо. Както казах вече, коментари имаше по повод на изказаното мнение колко можел да изпие сам човек и колко с други хора, но спор не се завърза. Аз твърдях, че няма вече никакво значение дали сам ще пиеш, или с други хора, не спореше, и навярно никой не допускаше от тях, че аз им опонирам, нещо повече, лицата на останалите изразяваха доволство от липсата на разногласия и ми кимаха любезно, утвърдително. Какво четяха по лицето ми не знам, но явно не и несъгласие. Значи или изражението на лицето ми не е съгласно с мен, или другите не виждат изражението на лицето ми и мен самия, макар очите им неволно често да са се насочвали към мястото, заемано от мене. Има ли значение тогава дали сам ще пия, или с други, с тях например. Даже се съмнявам дали някой от тях е забелязал на това събиране присъствието на останалите. Мисля си и за това дали твърдението на останалите, че не било все едно дали сам ще пие човек, или с други хора, не е по-скоро мечта за нечие присъствие, отколкото реална констатация. Ако е така, тогава няма разногласия наистина. Няма за какво да спорим. А аз бях готов да споря.
Изпаднал неочаквано в често случващото се, но смятано все още за конфузно положение на човек, спорещ сам със себе си, аз спрях за малко да говоря и се вслушах в другите. Те всички едновременно говореха. Трудно, много трудно беше да се разбере кой какво говори поотделно, но явно всичките “мечтаеха” за нечие присъствие, и подведени в момента от физическата близост на останалите или, казано по-точно, от визуалната илюзия за тях, всеки нещо си разправяше на… другите, представлявани от него.
“Наздраве!” – насърчаваха през няколко минути домакините, но чашите с малки изключения стояха пълни, притихнали в очакване някой да докаже, че не било все едно дали сам ще пие човек, или с други хора. Но свикнали да казват, не и да доказват, хората не обръщаха внимание на чашите. А иначе, като ги слушах кой какво говори поотделно или всички заедно, защото разногласия почти не се долавяха, бях готов да си помисля, че моето твърдение за пиенето и общуването е може би неоснователно, защото чувах следното да се говори: “Добре е, че се сещат някои като тези домакини по конкретен повод или без да търсят повод, да съберат познатите си на едно място, да се видят, да си поговорят, да не се забравят, но за съжаление се случва рядко, все по-рядко, за което всички имаме вина, прелъстени от пороците на времето, анонимно сътворени от самите нас. Крайно време е да се опита всеки да превъзмогне наркотичното безволие “на времето”, и се завърне най-после от дългото самоизгнание. Защо да не опитаме, наистина, нека да опитаме, при това в момента има рядко подходяща ситуация – всички на едно място, всички се познаваме, има какво да си кажем, стига само да опитаме, хайде да опитаме, ето, аз например, съм готов да ме изслушате… аз също съм готов да ме изслушате… и аз… и аз… и аз… и аз… да ме изслушате… да ме изслушате… да ме изслушате… и аз… да ме изслушате… и аз… да ме изслушате…”
Аз, който винаги съм бил готов да се завърна от продължилото столетия (по изгубената ми от нетърпение представа за време) самоизгнание, но не съм го сторил досега, защото нямало е при кого да се завърна, вчера само дето не се просълзих от умиление, от общото решение, за миг дори повярвах, че има при кого да се завърна вече и даже заявих, че съм готов да ме изслушат… Но никой не ме чу и не зная дали някой някого е чул, че е готов… да го изслушат другите. Аз ги чувах, докато мълчах, но в момента, в който проговорих, за да съобщя, че съм готов да ме изслушат, престанах да ги чувам.
Напразна била общата “готовност”… Подвижен се оказа (като айсберг) островът на нашето самоизгнание, движи се навред с нас, и ние, приковани в центъра му, като в лунапарк се блъскаме… остров в остров, на неконтактни разстояния един от друг.
“Наздраве!” – все тъй упорито насърчаваха внимателните домакини, но рядко, много рядко се налагаше да пълнят чашите отново. А иначе, виното им беше наистина чудесно, както подчертаха всички след първото отпиване, саморъчно, старателно приготвено, с превишаваща въздушната прозрачност бистрота, искрящо, ароматно, задържащо задълго в чашите познатата безцветна огърлица, показваща каратите му, еднакво приемливо и на гладен, и на сит стомах, но… в нечие присъствие.
Помня, че такова вино правеше баща ми, като казваше, че не било нужно много труд или “слугуване”, както някои обичат да се изразяват, за да имаш хубаво вино, а да спазваш по време отделните етапи на подготовката му, която според него продължавала почти година, и всяка операция да се извършва както трябва.За вкуса, за силата и трайността на виното, разправяше на всеки, който му похвали стоката, имало значение риголването, кога трябвало да стане, с какви инструменти да се обработи почвата (тук ставаше, отиваше да вземе и да покаже сечивата си, колко са изострени, почистени и смазани, и ако се случи да са нащърбени, или изпоцапани, следваше плесница по врата ми, затова, когато наближеше този момент в препоръките му, аз изчезвах неусетно, ако не съм се разсеял, и се връщах пак да слушам, докато се стигне до поредния такъв момент на “показно”), при такава и такава влажност, на дълбочина, не помня вече колко сантиметра беше, но помня, че държеше много на това да се запомни, ако иска съответният стопанин да има винокато неговото, после много важно било рязането на лозите, ако ги оставиш много да родят, не можели да си изхранят после дадения плод, ако ги изрежеш тъй, че много малко да родят, виното тогава щяло да е хубаво, но много малко, по-точно нямало да може да се разбере какъв му е вкусът, защото щяло да се свърши още докато еболно, освен това за подмладяване на лозето било нужно на еди-колко си години с трион да се отреже всеки чукан до земята, като първата година след изрязването не можело да се очаква плод, може би най-важното от всичко било кога и как ще се копае, колко дни преди да е цъфнало и колко след това, къде да се борави синструменти и къде с ръка, какво гнездо от пръст да се оформя покрай всеки корен, тревата непременно трябвало да се изнася някъде навън от лозето, кога трябвало да бъде второто копане, тук навярно ще объркам хронологията, но някъде през пролетта той препоръчваше измиване на празните бурета с вода (само с вода) по възможност топла, и след това раздънване до есента, не препоръчваше за някои сортове, предимно местни, да се завързват с тел за дървени или бетонни стълбчета, на пръскането не отделяше внимание, защото лозето ни беше от местни, устойчиви сортове, имаше не малко операции и в следващия период, през лятото, на които той се спираше подробно, свързани с почистване на упорити плевели, повдигане и слагане на някакви подпори на натежалитеот плод лозя, за да не опират гроздовете на земята, и тъй нататък, и тъй нататък, докато се стигне до брането, до сортирането, до отделяне на гнилите зърна от здравите, до задънването и притягането на добре измитите и проветрени бурета, до комбинирането на едни с други сортове, за да се получи желаният букет, до това къде да се провежда ферментирането, при какви условия, температура и влажност на въздуха, далеч от еди-какви съдове, продукти и смазочни материали, кога да се усили и кога да се забави ферментацията, за да се постигне нужното избистряне, сила и трайност, и тъй нататък, и тъй нататък (още малко), докато се стигне най-после до пиенето, и завършваше накрая: “Както виждаш, не се иска кой знае какво “слугуване”, за да пиеш хубаво вино.” Ако събеседникът му възразеше, че слугуването не е никак малко, тогава баща ми се ядосваше, отиваше да донесе купено за демонстриране в
такива случаи от други хора “нескопосано” вино, и наливаше нагоста си от него, съпроводено с едно “Ето вино, за което не се иска много – избирай!” и засияваше от изпреварващата чакания отговор гримаса на въпросния човек. Такова вино, казваше баща ми, като неговото, колкото да пиеш, стига да ти върви пиенето, няма страшно и да се напиеш, няма страшно. И наистина, при събирания у дома ни, или у съседи, у познати и близки на моите родители, те са консумирали такива, каквито никой няма да повярва днес количества, съпроводени с всевъзможни весели истории, и тъжни понякога, разбира се, и песни, солови и общи, и смях, и спорове, и клюки, и разговори “на ниво” (за техните възможности) и… и какво ли не. И… проблеми с пиенето, не са имали.
А ние, вчера…


ДА ЧУЕМ ВСИЧКИ, И ВАС ВКЛЮЧИТЕЛНО!
Всички искат да бъдат слушани, да бъдат чути ; и вие също се оглеждате, ослушвате се, дали някой иска да ви чуе. Но кой да бъде този „някой” добър, неизтощим слушател, как да го открием, да го склоним, да го омилостивим, да го заставим, ако щете, да слуша, да изслушва всички едновременно, по всяко време, защото има и такива, които по цели нощи не спят. На мене също ми се е случвало дълго време да не мога да заспя, но не съм изпитвал нужда от слушатели. Напротив, имал съм желание да слушам музика, която ме е приспивала в много от случаите. Вие веднага ще попитате „Само музика ли слушате?”. Ако е „Да!”, защо само музика, около вас има толкова познати и непознати, и всякакви, изтощени от очакване хора някой да ги чуе, да се заслуша в думите им, в шума на потока от думи, в шепота им, ако са напълно изтощени от самотното говорене. Ако не ги изслушате докрай / едва ли би се намерил такъв, който да ги изслуша докрай /, заслушайте се поне за малко, съвсам, съвсем за малко; няколко думи да чуете само, пак е нещо, пак е нещо защото бихте имали основание да се надявате и вас да ви чуе някой, да се заслуша за малко в това, което говорите / изключено е да нямате такава потребност, дори да сте мълчаливци /, да се заслуша съвсем за малко, дори за по-малко, отколкото вие сте се заслушвали в друг. Ще кажете, че не изпитвате нужда от слушатели, защото вие битувате само в мислите си и с мислите си . Трудно ще се съгласим с вас, защото сме убедени, че неудържимият поток от думи, безмълвно изхвърляни във вашето строго охранявано гранично духовно пространство, все някъде ще направи пробив, без да разберете дори, и този словесен, озвучен пробив, дори само от няколко думи, ще бъде чут от някой „добър”, неизтощим слушател, както го определихме в началото съвсем хипотетично и не без ирония. Иронията в такъв или в подобен случай не е към евентуалния „неизтощим” слушател, а към тези, които го търсят непрестанно, всекидневно, без те да се заслушват в някого, подобно на вас. Иронията всъщност се оказва самоирония. Осъзната или не, тя е форма на присъда, без съдия азпълнител, каквито присъди поголовно се издават от всички към всички, и то, не само по отношение на асоциалното ни битие. Не усещате ли, че се объркваме в терминологията. Понятието „асоциално битие” поражда въпроса „кое битие е социално”. Аз се замислям и ... се затруднявам. Ако някой се сети, ако си припомни, ако някога е имал социално битие, или поне да е преносител на такава генетична информация, да се обади. Не, всъщност, взимам си думите обратно, защото в момента се сещам за един мой познат, който помни историите, любовни, битови и всякакви на баща си, на дядо си, на прадядо си, а чрез тях или от тях предадени такива и на пра-пра-пра дядо си. До пето коляно назад – твърди – им знаел бивалиците и небивалиците. Рядко изкопаемо е моят познат, от праисторически времена, става за експонат на националния етнографски музей. Историите, които помни той, са много, но аз ще се опитам да възпроизведа една или две от тях, доколкото съм ги запомнил, когато съм се заслушвал за малко в разказваното.
Разбирам, уважаеми господине, че не искаш да ги чуеш, добре. Тогава ти ми разкажи нещо за себе си, или за други, ако си се заслушвал някога в някого. Днеска имам нагласа да слушам. Казваш, че не помниш чужди истории, или поне сега не можеш да си спомниш. Как ще си спомниш за една или друга история на някого, когато не си пожелал да я чуеш, дори да е разказвана стократно пред теб / по-точно в твое присъствие / . Добре, разкажи ми нещо твое, нещо важно, несподеляно, напиращо да бъде озвучено. Така, така ... започвай ... Не, не, това съм го слушал . Е, не до край , далеч не докрай, но съм го слушал донякъде, все донякъде и съм те прекъсвал, защото не обичам втори или трети път да ми се разказва нещо, макар и неизслушано докрай. Възможно е, както твърдиш, интересното, същностното, съдбовното дори, на въпросната твоя история да е в края на разказваното, но как да ми разкажеш само края, като не бих могъл да направя връзка с началото, което не помня дословно, но ми е омръзнало да го слушам. Отогоряш ми с моя упрек към тебе „ Как ще го помниш дословно или отчасти, когато не си пожелал да го чуеш поне веднъж”. Прав си, така е, но не мога да го слушам повече. Виждам, че през една маса от нас в заведението стои жена на чаша кафе, която според мен е твоя позната. Не искаш да я виждаш ли, защо... добре, после ще ми кажеш, но тя те забеляза и се отправя към нас. Щом не искаш, не говори, аз ще я заговоря, ще я поканя на нашата маса, защото ми се иска днес да слушам някого. То не е толкова желание / кой ли искрено изпитва такова желание /, а опит за налагане на воля. В последно време често тренирам волята си, но още нямам осезателен напредък. Пак ще опитам.
- При нас ли искате да седнете, госпожо, струва ми се, че се познавате с приятеля ми. Искате да седнете, но се притеснявате, че за него присъствието Ви ще е нежелано. От изражението Ви долавям такова смущение. Не се притеснявайте , ще се запознаем, и с мене ще разговаряте. Тъкмо споделях преди малко, че днеска имам нагласа да изслушам всеки, който иска да разкаже нещо, да сподели болка или приятни изживявания. Права сте, че вече рядко се срещат такива хора, които желаят или са склонни да чуят, да изслушат някого. Намирате, че аз съм такъв рядко срещан човек. Поласкан съм, но да Ви призная, в малка степен притежавам това качество. Да, случва се, имам такива дни, няколко в годината и Вие ме срещате в такъв ден. Казвам се Мартин, а Вие ? Анна ?... Хубаво име. От дете харесвам женските имена Анна и Мария, поотделно или в съчетание Анна-Мария. Затова ще запомня Вашето име, иначе не помня имена, още по-малко физиономии. Запомням сравнително бързо съчетанието хубава жена с хубаво име. Вас ще Ви запомня и няма да изпитвам неудобството, ако Ви срещна някога и ме заговорите, да Ви питам коя сте. Обикновено не питам, от неудобство, било мъж или жена, но са ме заговаряли и такива, които действително не познавам, а се правя, че ги познавам, и те са се възползвали /някои от тях/ от моята лоша услужливост на паметта, за да ме измамят и дори ограбят. Аз се разприказвах, а цял ден си предлагам успегите, и на Вас включително, да слушам другите, с надеждата някой някога и мене да изслуша. Пардон, да не си помислите, че искам да Ви задължа с такава неприятна роля. Виждам, че продължавате да се притеснявате от присъствието на моя приятел, а подозирам, че заради него дойдохте. Да не сте негова бивша съпруга, да имате проблеми за уреждане, финансови, имуществени или за деца. Неудобни за споделяне са такива проблеми, макар че са ежедневие или безсънни нощи на всеки втори или трети срещатнат. Аз ще Ви разбера, ще Ви съчувствам, без да мога да Ви помогна, но поне ще запазя в тайна това, което ще ми разкажете. И без друго няма кой да ме изслуша, без значение, дали болката е моя или чужда. Питам Ви, а не Ви давам възможност да ми отговорите, дали сте негова бивша съпруга или не. Не сте негова бивша съпруга, казвате, тогава бивше гадже. Не и гадже, а само колеги. Интересно, за какво могат, или по-точно не могат да се гледат бивши колеги, ако не са били гаджета. Дори началник и подчинен да са били мъж и жена, пак на сексуална основа си обтягат отношенията. Тя сексуалната основа от много, много години, от десетилетия дори е преексплоатирана, досадна форма на колегиални отношения, особено през периодите, в които едни или други жени са разгонени, според терминологията на жълтата преса, от която Вие като интелигентна жена /такова е излъчването Ви, преди да съм чул повече от пет-шест ваши думи/ бихте се подразнили или направо възмутили, затова предпочитам да се изразя така, както биха се изразили примерно сексолозите или други подобни специалисти, а именно : „ в периодите на хормонални пристъпи или хипернагони жените буквално изнасилват колегите си върху служебни дивани, а в много от случаите и върху бюра. Даже някои колежки предпочитали бюрата”. И такъв ли не е Вашият случай?! Интересно, какво остана, за което не съм се сетил. Подсетете ме малко, аз понататък ще Ви спестя неудобството. Струва ми се, че и ти, уважаеми, искаш да се намесиш в нашия разговор, който не е започнал. Отдавна чакам този момент. Извинете, госпожо, за момент почакайте, да ни помогне Вашият колега, Вие, както разбирам, и без друго се колебаете или притеснявате как да започнете. А така, с намесата на Вашия колега, разговорът ще бъде между трима ни, а по-късно ... защо не и между вас, двамата, с каквато цел вероятно се отправихте към нашата маса, преди да Ви поканя да седнете. Ти, драги приятелю, отскоро се познаваме, но обръщението „приятелю” предразполага към по-голяма откровенност, каквато в момента ни е много необходима, твърдиш, че не си ощастливяван от твоята колежка с такова изнасилване, каквото аз преди малко допуснах по принцип, за да разбера поне от малко, на какво се дължи твоето нежелание на масата ни да дойде тази хубава дама. Логично е такова твърдение, защото, ако тази твоя колежка някога те беше ощастливила в момент на хормонална предостатъчност, както биха се изразили сексолозите или други подобни специалисти, ти на драго сърце би я поканил на масата ни, с тайната надежда отново някога да бъдеш ощастливен. Значи и това не е. Всъщност, продължи, да не те прекъсвам. Виж, това ми избягна като хипотеза, или поне до момента не съм се сетил. Значи те, с твоята съпруга, която често е гостувала в службата ви, взаимно са се ощастливявали до момента, в който си ги разкрил. И си ги изгонил от службата си, от дома си, от живота си изобщо. Има ли такова нещо, уважаема госпожо? По-смело, по-смело...така, така... значи имаше. Но вече няма. И искате да му се извините. Вместо нея ли ?! Защо вместо нея ? Тя Ви е отнела девствеността по отношение на жените. Тя Ви е изнасилила в момент на хормонална предостатъчност, когато във фирмата ви, освен вас, е нямало други служители. И след това сте продължили интимната си връзка предимно в техния дом, докато моят приятел и Ваш колега Ви е разкрил и изгонил от живота си. Сега твърдите, че нямате нищо общо с неговата бивша съпруга и искате да се върнете в неговата служба. Надявате се вероятно да Ви разбере, да Ви прости и да гледа на Вас не като на човек, който е отнел съпругата му, а като на нейна жертва. С какво бяхте нейна жертва впоследствие, след изнасилването, с какво Ви задържаше, ако действително сте хетеросексуална, както твърдите, и ако хомосексуалната ви връзка е била кошмарен сън за Вас? Заплашвала Ви е с изгонване от службата на съпруга й под нейно давление, защото той е бил на висок пост във фирмата. Но така или иначе, той пак Ви е изгонил. И двете. Вас от фирмата, нея от дома си, от живота си. А след това, което явно не знаете, вашият високопоставен колега също е напуснал фирмата и сега се утешава в локалите, най-често в този, в който се запознахме, и в момента сме негови посетители. Разочарована сте навярно и отчаяна, но такъв е случаят. Чакаш той да го потвърди? Потвърди го, Теодор! Неговото потвърждение Ви помръкна още повече, но той не е по-малко отчаян и объркан от Вас, макар да го прикрива упорито и да не желае да сподели каквото и да било. От два часа го моля да разкаже нещо – лошо или хубаво, болка или радост, но не съм го склонил все още. Ако моето присъствие ви притеснява, готов съм веднага да замина, да ви оставя двамата, може да се разговорите, да се обясните, да се извините и помирите. Не ли, Тео? Не ли, Анна? Защо скочихте веднага в различни посоки. Не ме чуват и изчезват. Не случих днес на събеседници, когато имам нагласа да чуя, да изслушам всеки познат и непознат дори. А иначе всички се оплакват, че не намират човек, с когото да споделят едно или друго. Такъв като мене, валидно за този отминаващ ден, с фенера на Диоген да го търсиш, не можеш го намери. Пропуснат шанс за много. Защо аз не имах такъв шанс, да ме изслуша някой. Имам неща за споделяне за месеци, за години наред. Щях да пропусна и обяд, и вечеря, разбира се с чаша в ръка, но къде да открия такъв неизтощим слушател, какъвто бих се пожертвал днес да бъда за другите. Все още денят не е свършил, но ... Я ... какво виждам, Бог ме е чул и ми е съчувствал – в заведението влиза моя състудентка, която не съм виждал от години. Чак не мога да повярвам. Силви, Силви, щастлив съм, безкрайно съм щастлив да те видя. Ела, седни. Стига с това бързане. Цял живот те срещам в бързане. Не са цял живот, пресилено го казах, но от оная паметна прощална нощ в университета, да съм те срещал не повече от три-четири пъти, при които само по едно „Здравей!” сме си разменяли, защото все си бързала. А можехме дълго да бъдем заедно след университета. Не може да не помниш колко упорито те свалях в дните преди, и в самата прощална нощ. И тъкмо бе склонила да ме последваш, или казано по-точно да ме придружиш, някой те измъкна, буквално те измъкна от ръцете ми. Добре де, каза ми вече, че само за някого да зърнеш си влязла, нещо да предадеш, че бързаш много, но все пак, моля те, поседни за малко, две-три думи да ми кажеш. Предпочитам тия думи да са за оня „някой”, който тогава ни раздели. Какво, какво? Повтори го, моля те, седни, не бързай като на пожар. Така ли? Ако съм те чул добре, тази вечер се разделяш с този, който тогава те грабна и отвлече като торнадо, и с когото сте съпрузи от четири години. Чакай да пресметна ... повече от седем години са минали от нашата прощална вечер или нощ, все едно, а казваш, че от четири години сте съпрузи. А през другите години? Пак с него ли си била? Без прекъсване? Не съвсем ли? Как да го разбирам това „ не съвсем” ? Имали сте, казваш, краткотрайни раздели, след някакви скандали и изневери напук от твоя и негова страна, докато сте се оженили. Говориш почти в скоропогоровка. Притеснявам те, извинявай, разбирам, че бързаш. Да те придружа докъдето е удобно. Само до вратата ли? Е, щом те чака съпругът ти отвън, в колата, няма как. И щом на прощална вечеря отивате, навярно в някое тежко заведение, както се полага ... Момент, момент, за секунда спри. Това „прощална” ме заинтригува. Много ми се иска да те видя след тази вечер, съдбовна за тебе, щастлива или не, но все за някого ще е щастлива. Чакай, чакай, Силви, ти ми запали главата. Прощавай, въобразявам си ... след седем години ... Да, бързай, отивай! Чака те съпругът ти и някой друг навярно след тази нощ. За какво се сети, бързай, визитка ли ми даваш, благодаря ти от сърце. Ще те потърся непременно, бързай да не се разсърди оня и провали вечерта, прощалната .... Тази дума „прощална” ми е като трън в паметта през всичките седем години и само ти, си мисля, скъпа Силви, би могла да го изтръгнеш този трън, и чувството ми за вина пред всички недолюбени от мен момичета и две съпруги, преди да нахлуеш с взлом в този опустял локал и да взривиш вечерта ми, и да обезсъниш нощта ми, и навярно още много нощи. За днес само бях решил да се пожертвам като слушател на всеки, който пожелае да го чуя, да го изслушам, но не случих на такъв. Теб обаче, скъпа Силви, бих те слушал всеки ден, месеци, години. Изненадвам се от себе си, че мога да съм такъв романтик. Дано не съм романтичен само тази нощ, навестен наживо от спомена. А утре да съм като всички други, като себе си до днес, търсещ да открие някой добър, неизтощим слушател, без да съм готов да чуя, да изслушам някого, дори нея, безнадеждно мечтаната Силвия.

ПАЗАЧЪТ НА ЦВЕТЯТА
или
красотата не спаси света, а едно френско куче... красотата

Ако можеше да говори, както би се изразил големият български писател Йордан Йовков, едно малко, в смисъл дребно френско кученце от Ница щеше да повтори думите на Достоевски, но тъй като не можеше да се изразява по човешки, мъчеше се по човешки да отстоява със свои средства / тревожен лай и безнадеждно виене/ опроверганата мисъл на Фьодор Михайлович.
В едно много приятно септемврийско утро, ясно, тихо и топло за сезона, както биха се изразили синоптиците, нашият пътнически кораб „Теодор Траянов” с туристи на „Орбита” навлезе в Ангелския залив на Ница. Меките слънчеви лъчи, пречупени от водната повърхност, гольовно разбуждаха очите на още сънливите туристи, изкочили по пижами от каютите си, настоятелно призовавани от боцмана на кораба да заменят прекъснатите сънища с реалния блясък на френската Ривиера и всеки според личните си възприятия да я съпостави с българската, от която отплавахме на 6 септември, един от националните ни празници. Не зная дали нарочно е търсено съвпадение от туроператорите, но и в Ница денят на пристигането беше празничен. Като се вземе предвид преповдигнатото настроение и вълнение по време на морския преход, видяното и преживяното в Пирея, Атина, Неапол, Рим, Соренто, Капри, Флоренция, Пиза и Геноа, се получи нещо като не „безкраен”, но продължителен празник, и то, много екзотичен, в Ница. „Днес е Ден на цветята в този град” – каза капитанът – „ с рядко атрактивен ритуал, на който ще имате завидната за много други хора възможност да се насладите. Толкова от мене, а другото сами ще узнаете с помощта на двама екскурзоводи”. На кея застанахме в осем часа сутринта, а уличното празненство започвало в десет. Имахме достатъчно време да закусаме, да се приготвим и да изпием едно кафе. Пихме го в едно от многобройните бистра на прочутия крайморски булевард „Проминат де /з/ англе” /Разходката на англичаните/ , в което, според моряците, правели най-хубаво кафе. В аванс още научихме, че всеки от местните граждани трябва да носи много цветя от хубави, по-хубави, от скъпи, по-скъпи, което за значителна част от цветопродавачите било „ден година храни”. За да могат социално слабите граждани да споделят общото веселие с пълноценно участие в ритуала, Общината им закупувала и раздавала цветя.
Двамата ни екскурзоводи, момиче и момче по на двадесет и няколко години, госпожицата с английска филология, а младият господин с немска, владееха още по два чужди езика : испански и руски – Натали; италиански и полски – Марсел. Натали говореше на нашите туристи на руски, а Марсел обясняваше на родния си език, тъй като бе разбрал, че лекарят на кораба ни е франкофон и блестящо се справя с превода. И двамата екскурзоводи бяха много интелигентни, слънцелики, ако използвам хубавото словосъчетания на Теодор Траянов, неуморно отзивчиви на всякакви запитвания, извън задължителния осведомителен текст от програмата. Аз като журналист имах предимството да сядам до тях в автобуса по време на краткотрайните преходи от една забележителност до друга, както и при по-дългите преходи от Ница до Монако-Монте-Карло и до Кан. Помолван от мен, а и от негово любопитство, плътно до нас се движеше лекарят на кораба, с помощта на когото задавах повечето от въпросите си, и по-рядко се наказвах на развален руски, когато лекарят разговаряше с Марсел, а аз занимавах Натали с мойто любопитство от чисто прагматично естество до такова за изложбата на Салвадор Дали в Кан / по-точно част от голяма изложба на великия художник, пренесена от Париж и други градове/. Разпитвах и за алеята на Ницше в парка на Ница, за селото, в което е писал „Тъй рече Заратустра”, и през което се минава на път за Монако. Прощавайте, че доста се отклоних от предстоящото цветно празненство в Ница. Връщам се сред шумната навалица от хора по „Проминат де /з/ англе”, в която попаднахме на излизане от бистрото. Този ден от 08:00 до 18:00 часа движението на лични автомобили, автобуси и други превозни средства било забранено в централната част на града, както заради хора