Сдружение на писателите - Варна : Официален сайт

КОНЦЕНТРАТИ

ОТ КНИГАТА „КОНЦЕНТРАТИ”
Интеранулизъм (INTERANNULLISM)
Нашата художествена система (метод, школа)

Основна творческа теза
В основата на нашата (моята и на тези, които я споделят) художествена система стои тезата за вътрешната обреченост на личността. ФОРМУЛИРОВКА: Всяко трагично изживяване и всяка психотравма, породени от краха на илюзиите и стремежите, представляват поредна реализация на нашата вътрешна обреченост.
Преди да пристъпим към теоретическа обосновка и практическо приложение в художествени произведения на основната творческа теза, първо ще дадем пояснение на въведеното от нас понятие ВЪТРЕШНА ОБРЕЧЕНОСТ НА ЛИЧНОСТТА.
За разлика от външната обреченост (обреченост от външния свят), която не отричаме като програмирана даденост и не отхвърляме като художествено внушение в произведенията на екзистенциалистите и абсурдистите, вътрешната обреченост на личността е субективна обусловеност, кореспондираща с външния свят, но непредопределена от него. Нейната същност е в непреодолимите стремежи на човека към възможни, но нереални обекти, взаимоотношения и други цели. Като форма на проявление тези стремежи са конкретизирани в една или друга мечта, която ние разглеждаме като градивен елемент на трагичното.
Неслучайно отпреди Дон Кихот на Сервантес и след него до Княз Мишкин на Достоевски и след него всички мечтатели са трагични личности. Но това не означава, че комичните натури не са трагични. Нали и те никога не са се отчуждавали от мечтата. Нали и комизмът е форма на трагизъм, както и обратното. И Дон Кихот е комичен и трагичен едновременно, и всички мечтатели преди тях и след тях са комични и трагични едновременно. Спомнете си Шарл Бовари на Флобер, когато в момент на пълна безпомощност и отчаяние от присмеха на новите си съученици едва не заплаква, учителят го наказва да напише за домашно двадесет пъти “Смешен съм”, защото е взривил класа от смях и е провалил урока. Всъщност какво са трагизмът и комизмът, ако не различно ситуиране на стремежите, наблюдавано от околните, водещо до един и същ резултат.
Като казвам или пиша “всички мечтатели са трагични личности”, това не означава, че деля хората на “мечтатели” и “немечтатели”, защото всички са обладани от някакви стремежи, конкретизирани в едни или други мечти. За мен всички хора са мечтатели. Тук очаквам масови възражения в смисъл, че в края на двадесетия век почти не са останали мечтатели, а преобладават практичните, бруталните, грубо проявяващите своите стремежи хора. Съгласен съм с такава констатация, но тя не опровергава моята теза за вътрешната обреченост на личността, защото понятията “стремеж”, “мечта”, “мечтатели”, които използвам, не са етично оцветени. Нравствените проявление на стремящите се хора не отменят тяхната трагедия.
Да, трагедията на човека е в стремежа му към знание, признание, любов и свобода, чиято съвкупност нарича щастие. Невъзможни са желаните познания, признание, любов и свобода, всички едновременно, в максимална степен или възможно най-близка до максималната, каквито обитават в мечтите на всеки от нас. Невъзможни са, защото стремежът предизвиква прегради и ограничения, непреодолими. Най-абсурден от тези едновременни стремежи е стремежът към свобода. Свободата на човека е възможна само при липса на стремежи – само тогава той няма да има пред себе си стени, прегради, бариери.
Ти не можеш да имаш друга съдба, различна от тази, която имаш, и напразно правиш опити, все по-отчаяни и утежняващи, да коригираш нещо в живота си, да отхвърлиш, да взривиш, нещо, което не е толкоз лошо в сравнение с отреденото на други и по този начин се оказваш по-несправедлив към себе си, отколкото е твоята съдба към теб.
Митологичен израз на тезата
Но стремежът у човека няма алтернатива, защото е негова окончателна присъда. Присъда, произнесена от Прометей, който е запалил стремежа у човека, за да го лиши от свободата, дарена му някога от Зевс. Присъдата над Сизиф по същество е също Прометеева присъда. Ще разширя този митологичен израз на тезата за вътрешната обреченост на личността, като се спра по-подробно на феномена Сизиф.
Кога Сизиф е по-отчаян и лицето му е по-печално – когато бута камъка нагоре към билото на планината или когато се връща празен към подножието на същата планина? Безспорно при завръщането. Лицето му е по-печално не защото го очаква ново бутане, а защото и при поредното изкачване не е бил достатъчно напрегнат, концентриран и бърза, бърза към подножието на планината с мрачно, печално лице, но бърза, подтикван от стремежа да опита отново, бърза със закана да постигне най-после нужната достатъчна напрегнатост. При всяко слизане той мисли, че всичко не е било изчерпано. И това навярно му се струва добро, шанс. И тази мисъл извежда надеждата от клинична смърт, осмисля абсурда на повторението. “Добре е, че мога да опитам отново” – си мисли той и в подножието на планината лицето му се разведрява. Нали и потъналият в мрак Едип казва: “Въпреки толкова изпитания всичко е добре.” И Албер Камю би посъветвал Сизиф да опита отново, да бърза, когато слиза към подножието на планината, да бяга, ако е възможно, защото смята, че “Невъзможно е да открием безсмислието, без да се изкушим да напишем ръководство за щастието.”
Ние обратно, бихме посъветвали Сизиф да не бърза, да слиза колкото е възможно по-бавно, стъпка по стъпка, да си почива дори. Ако боговете не му позволяват да спира, тогава да симулира, че бърза, да се препъва, да залита наляво-надясно, като по този начин удвоява, утроява пътя към подножието на планината, където се заражда стремежът. Никой от нас не би могъл да избяга от стремежа, на който е осъден, но поне да забавя стъпките към него.
Изначалният стремеж у човека към познание, признание, любов и свобода го е довел до днешния абсурден свят, в който той живее, светът на индустриалната реалност, алиенацията, конформизма. Той определя и облика на съвременната литература, същността на съвременното художествено светоусещане изобщо.
От света на вещите в живия живот до алиенираните персонажи в литературата има само една илюзорна крачка, в чиито предели тържествува абсурдът. По отношение на тази митологична троица на нашето време (индустриална реалност, алиенация, изкуство) всички сме атеисти, но съзнавайки своите нулеви шансове да се борим срещу нея, прибягваме до хитростта да изграждаме все повече и по-величествени храмове в нейна чест, за да я умилостивим. Защото ни се струва още по-голям абсурдът да се внуши по художествен път в литературата присъда над човека за всички негови открития, просветления, безспорни и измамни съвършенства, за всички творения велики с най-хуманни помисли, които ни убиват. Човек не може да произнесе такава присъда, защото самият той е подсъдим пред съда на Прометей. Защото присъдата над Сизиф и над днешния човек е Прометеева присъда.
Като не е в състояние да произнесе присъда над научнотехническата революция и нейните токсини, човекът е принуден да възприеме за свое основно поведение конформизма по отношение на индустриалната реалност. Конформизмът като трайна психическа субстанция мутира неусетно в алиенация, и по този начин се превръща в народопсихология. А нарастващият брой на стресовите ситуации, породени от индустриалната реалност, мотивира проявите на неодекаданса, изразявани като светоусещане на духовна криза в литературата и изкуството въобще, влечение към всичко болезнено, несигурно, ирационално. На такава основа са изградени и повечето от теориите за модерния художествен сенсибилитет, включително и на нашата художествена система.

Времето в нашата художествена система
Сега ще изложа нашето виждане и по отношение на трите относителни понятия “ВРЕМЕ”, “ИСТОРИЯ” и “СЪВРЕМЕННОСТ”, на които малко или много е подчинена всяка литература.
Първо ще се спра на понятието “време”, което стои в основата на другите две понятия – “история” и “съвременност” в литературата, и на което е отделено особено внимание в нашата художествена система.
Времето е строго индивидуално субективно измерение, непокриващо се напълно със субективното измерение на друг индивид. Моето “минало” за дядо ми, който е починал 20 години (по класическата представа за време) преди да се родя, е далечно, недоживяно “бъдеще”. Докато определени пространствени координати, мястото, където сме живели Той и Аз, са едни и същи и за двама ни, и за всички хора. Така че различна е същността на субективност и обективност. Ето защо за обективни в материалния свят можем да приемем само трите измерения на Евклидовата геометрия. А включването на измерението “време” в “четириизмеримата непрекъснатост пространство – време” от Алберт Айнщайн е само удобно понятие в една релативна теория.
Понеже стана дума за удобство, ние също имаме право или основание да боравим с удобни понятия, когато говорим за едно субективно измерение, каквото е времето, и да го разгледаме като състоящо се от “минало”, “настояще” и “бъдеще”. Че в случая става въпрос само за удобство, се потвърждава от нашето убеждение за търсена аналогия между времето и пространството. И тъй като трите измерения на пространството са обективни, хората са склонни да приемат и трите удобни понятия “минало”, “настояще” и “бъдеще” за обективни измерения на времето. Ако пространството имаше повече измерения, тогава хората непременно щяха да създадат повече понятия за измерения и на времето по силата на аналогията.
Ако от гледна точка на субекта говорим за обективни измерения на времето, тогава за реално бихме могли да приемем само едно подвижно настояще, чиято продължителност е равна на два момента – единият е минал, а другият е предстоящ. Това подвижно нулево време е едно и също за всички предшественици и потомци, само то е неизменна даденост, наречена вечност.
На въпроса “Що е часовник?” Алберт Айнщайн отговаря: “Субективното първично чувство за течение на времето ни прави способни да групираме нашите впечатления, да съдим дали едно събитие е станало преди или след друго едно събитие. Но за да съдим, че интервалът от време между две събития е десет секунди, ние имаме нужда от часовник. Само чрез употребата на часовника понятието за време става обективно. Кое да е физическо явление може да ни служи за часовник, стига само то да се повтаря точно толкова пъти, колкото искаме. Вземайки за единица време интервала между началото и края на едно такова събитие, то произволни интервали от време могат да бъдат измерени чрез повтарянето на този физически процес. Всички часовници – от най-простия пясъчен часовник до най-фините механизми – са основани върху тази идея.”
Като предполагаме, че няма опоненти на тази идея, родена много преди самия Айнщайн, ние я вземаме за основа, върху която ще изградим следващия наш мотив за антивремевата теза.
Тъй като имаме право да си избираме кое да е физическо явление, което може да се повтаря, за да ни служи като часовник, нека да си изберем такова явление, чийто интервал между началото и края на събитието да е толкова голям, колкото желаем. Да си изберем примерно събитие, чийто интервал на повторение е 10 години по класическата представа за време. Тогава животът на един 70-годишен човек ще се равнява на 7 години. Ако си изберем друго събитие, чийто интервал на повторение да е не 10, а 70 години хо класическата представа за време, тогава животът на същия 70-годишен човек ще се равнява на 1 година. Нека следващото събитие (явление), което ще изберем, да се повтаря през 700 години, и да ни служи за часовник, тогава въпросният човек ще бъда на 0,1 година. И ако продължаваме да вземаме за часовници явления с все по-големи интервали на повторение – 7000, 70 000, 700 000, 7 000 000 и т. н. години по класическата представа, тогава животът на нашия 70-годишен човек, измерен с такъв часовник, ще се равнява почти на нула, и ние бихме могли да твърдим, че този човек не е живял. По обратния път, като вземаме за часовници събития с все по-малки и по-малки интервали на повторение, с които да измерваме продължителността на живота на същия 70-годишен човек, бихме могли да стигнем до отчитане на един безкрайно дълъг живот, почти вечен. В едната посока стигнахме до отчитане на нула, а в другата – до отчитане на безкрайност. Сега вече, подобно на Айнщайн, можем да зададем въпроса: “Обективно ли е времето – има ли време извън нас?” И ще отговорим: НЯМА ВРЕМЕ!
Ако приемем безусловно класическата представа за време и се опитаме да го измерим като всички реални дадености, то ние ще срещнем непреодолимо затруднение, защото времето е една двупосочна векторна величина. Измерването му е възможно само от позиция на едната от двете противостоящи координати по посока на другата. Но нашето мислене не е едновременно многопосочно. Ето защо човек не е в състояние да постигне цялостно отчитане на времето, което обстоятелството превръща във фикция.
Както виждате, обратната наша, сизифовска тенденция води пак до същия резултат, тъй като фикцията “сегашно време” само мислено обективизира нереалностите “минало време” и “бъдеще време” в единствено реалното понятие “нулево време”.
Без да излагам всички мотивирания на нашата антивремева теза, ще се опитам да обобщя.
Щом миналото и бъдещето са субективни измерения на времето, а настоящето е подвижно нулево време, то и Историята не може да бъде фиксирана по време, и Тя е подвижна. Нефиксираната по време история може да бъде отразена в литературата като ретроспективна или като бягаща напред съвременност, или едновременно като ретроспективна и бягаща напред съвременност.
ГРАМАТИЧНИТЕ ВРЕМЕНА в речта на произведението са също относително реални, тъй като могат да се преливат, заменят или идентифицират. Така например може да се постигне идентифициране на сегашно с бъдеще време чрез инфинитивната форма на глаголите, при което се заличава границата между реалното и нереалното. Това съм приложил за първи път в разказа “Отмъщението”.
Времето в нашата художествена система е неисторическо, плаващо, подвижно, преместващо се време; илюзорно конкретно и реално неевклидово. А по отношение на четириизмеримата непрекъснатост пространство – време – неизмеримо. НЯМА ВРЕМЕ! Затова съвременна за нас е тази литература, в която няма време.
ЕЗИКЪТ в нашата художествена система е литературно стерилен. Стерилният литературен език е не само социално индиферентен, но и космополитичен. Стерилният литературен език е едно от художествените средства за изразяване на алиенацията като обществено проявление и на взаимоотношенията между алиенираните персонажи в литературното творчество.
Обезличаването на индивида и неговия субект (за целите на художественото внушение) може да се постигне и чрез преминаване на алиенирания персонаж от едно лице в друго, включително и завръщане в изходното лице. Пример: преминаване на “аз” в “той” и на същия “той” в “аз”.
Крайното обезличаване на индивида, стигащо до нулево присъствие на персонажа в литературното произведение, може да се постигне чрез въвеждане на АПЕРСОНАЖЕН ДИАЛОГ (и не само чрез него), какъвто вече съм използвал в някои творби като “Последните”.
Персонажите
По отношение на персонажите в белетристичните ми творби бих отбелязал и това, че героите ми нямат нито национална, нито социална, нито професионална принадлежност, те не са и конкретни личности, а събирателни образи, носители на общочовешки психически субстанции. Съзнателно не се дава никаква визуална представа за тях, макар присъствието им да е твърде осезателно поради активното мисловно движение. Духовната им същност битува в невидими, извънобективни измерения, както е в “Много вероятно утоляване на един глад”, “Отмъщението”, “Отговорът” и други.
Стилно-езикови характеристики
Една от стилно-езиковите характеристики на творбите ми е ДИНАМИЧНИЯТ СЛОВОРЕД, словоред, при който не навсякъде думите са поставени на обичайното им място. Пример: “След не помня колко време чух…” или (тук ще цитирам цяла фраза) “Защото няма да си спомни после за мъчително проведения, прекъсван много пъти от внезапно осъзнаване на несъвпадащи с нейните въпроси отговори разговор, той ще си мисли, че е невъзможно да е ходил някъде, да е разговарял с някоя жена, и дори, че е дочакал сладкото умиране на пак бушуващия в него глад…” – (“Много вероятно утоляване на един глад”). Динамичният словоред не е самоцелно хрумване, а резултат от голямото внимание, което отделяме на ритъма и ритмичните скокове в потока на речта като средство за естетическо въздействие.
Привидната деформация на фразата в много от творбите му е обусловена от моментното състояние на призованата от своята вътрешна прокуратура личност. Разслоеното съзнание на “призования” изисква и съответната повествователна техника. Подходящи в такива случаи са паралелните вътрешни монолози или други кинематографични похвати, както и мисловно размножените (интерпродуктивни) диалози, каквито има в “По-силният”, “Празна стая номер три”.
Използваните повествователни техники рядко се повтарят в моите текстове, без да внасят разностилие в рамките на художествената система. По този начин аз постигам индивидуален облик и самостойно звучене на всяка творба, макар да е подчинена на основната творческа теза.
Никога не съм отделял на езика по-голямо внимание, отколкото на други също важни средства за художествена въздействие, защото не съм привърженик на едностранните експерименти, както е при неороманистите например. Една от основните ми творчески цели винаги е била тоталният експеримент – експеримент във всичко, включително и търсения по отношение на обективните и извънобективните измерения на творческия свят.
Такава е същността на нашата (моята и на тези, които я споделят) художествена система, представена във възможно най-кратка форма.
Авторът

Самоагресията
Всеки ден си казвах: “Не бива и пред себе си да споменавам за това, което върша”; а за хората си мислех: “Всички трябва да ме смятат за това, което не съм.”
И тъй: Иска ми се нищо да не знаете за мен, дори и след като разкажа всичко.
Възможно е това, да си спокоен, ако се вярва или (ако се държи на точността на израза) докато се вярва, че напълно сме неуязвими отвсякъде, от всичко и от... самоагресия дори.
Тази вечер се прибрах необичайно рано, почти доволен от деня, без да подозирам, че само след петнадесет минути, когато нечий безпощаден глас, съвсем познат и никога нечуван, ще обяви последния ми ден, този още неизтекъл ден, с тон, непонасящ нито смели възражения, нито плахо молещи съмнения, ще съм недоволен от деня и от прибирането – нито почти, нито изцяло доволен.
Ако е истина, ако наистина този ден ми е последен, как тогава да упрекна връхлитащото недоволство от деня, прегазващо със сляпа ярост още нероденото, хрущялно чувство за спасение, заченато безспорно от подобно чувство за невинност.
“Напразни ще са всякакви усилия и хитрини; досадни са стремежите към душове с утринна роса; излишни бяха прекалените старания да заличаваш всичките мисловни дири пред погледа на колебливата ти само в някои моменти съвест” – продължаваше гласът отвън, преминаващ през разтворения ми прозорец, невинно и тържествено като любовна песен, интимно и коварно като шепот.
Бих могъл да го затворя плътно този стар, почти разбит прозорец, с пирони да го закова, но любопитно е да чуеш всичко, дори да е присъда, най-тежката от всички, и не за друг да се отнася, а за теб, за самия теб дори. Любопитството понякога замества смелостта или…
Но това, което стана в следващия миг, не беше нито смелост, нито любопитство… притегли ме към себе си прозорецът, надвеси ме над себе си в по-следващия миг и тъкмо да се взра, да забележа, да запомня, ако е възможно, образа на този тъй познат и никога нечуван глас, сред палавите полусенки, гонещи по тротоара някакви монети – златни, сребърни, лъжливи – разсипани от общата торба на вятъра, луната и дърветата, когато този, който трябваше да бъде, когото вече търсех сред невинни палави създания, тичащи насам-натам по тротоара, се обади зад гърба ми: “Този ден ти е последен!”
Надвих страха, надвих и любопитството, останах прикован на място, без да се обръщам, без дори да потрепервам, защото все пак трябваше да си помисля нещо, да реша: “Всичко не мога да помня, но помня, че беше затворена вратата до момента, в който ме притегли и веднага ме надвеси над себе си, прозорецът значи не е влязъл, не е непосредствено зад мен, а нейде зад вратата и се цели през ключалката в мен с това тъй ужасно “този ден ти е последен”, но аз ще го издебна, ще се хвърля най-внезапно, ще отворя преди още да е отлепил от бравата изплезения зъл език и ще го… изтръгна.”
Провал!… Оказа се, че не съм нито толкоз сръчен, нито толкоз хладнокръвен, колкото си мислех, защото се намирах точно посред стаята, когато ме срази отново и ме прикова на място нарастващият ужас: “Този ден ти е последен!”, скачащ върху мен отгоре, откъм тавана, така, че въздух да не мога да си вземам и да не посмявам повече да ставам смешен с разни хитрини за някакво издебване, за някакво изтръгване на език и на не знам какво.
Никой не е превъртял ключа, а лампата угасна, и вратата ми не е отваряна от никого, а в стаята се закикотиха от всичките ъгли познати гласове, приличащи на “скачащия” от тавана, сякаш бяха негови отломъци: “последен… последен… последен… този ден ти е последен… последен… последен…”
Всичко покрай мен, над мен, под мен се кискаше: “Последен!”
След не помня колко време чух, или така съм чул, от оня, “скачащия”, че мога да си поотдъхна малко, преди да увисна на бесилото, че мога да се поразкая малко, без да се надявам на “разкайването” да смекчи сърцето на въжето, което уж съм бил заслужил.
И светна лампата, без някой да е превъртял ключа, изчезнаха и тия от ъглите, без да е отваряна от някого вратата, а малко преди “светването” и “изчезването” в гърдите ми нахлу прохладна прясна струя въздух, почти едновременно със справедливо чакащия отговор в главата ми въпрос “Защо?”.
Защо, защо наистина, защо?… Дали затова, че се намери някой да ме издаде, дали… за какво издаване говоря, сякаш имам нещо за издаване, и замалко да накарам хората да си помислят, че напразно се представям за невинен, и че не знам защо е всичко, когато с това “дали се намери някой да ме издаде”, те веднага получават отговор на моето “Защо?”, а пък аз едва ли някога (дори да се измъкна сполучливо от това тъй внезапно “този ден ти е последен”) ще мога да си отговоря. Мислех едно да ви кажа, а ви казах друго, но не се съмнявам в това, че всички ме разбраха правилно, че съм искал да се усъмня дали просто не съм жертва на тъй често срещаната клевета, защото хората обичат да се клеветят.
Много често се е случвало с някои невинни хора, поне така съм чувал и дори съм чел, сега не мога да си спомня в коя книга, но съм чел да заплащат твърде скъпо наподобяването си на други или близостта на стореното от такива, дето все ще се измъкнат без следи, а после ще се разминават със съмненията, гонещи невинни същества, а навярно има и такива, изумително спокойни и владеещи се, да предлагат помощ в издирването си, докато съмненията изтощени спрат при някого (като мен в момента) и задъхани да го задърпат: “Този е!”, та е възможно и с мен да се е случило… Дали затова?… Дали… за какво?…

Нищо лошо не си спомням да съм сторил; или по-добре е аз да ви разкажа, а пък вие след това сами да прецените дали е лошо, или не е лошо.

Приятно е, но твърде неудобно да разправяш хубави неща за себе си, и все пак, нека с неудобствата да се съобразяват само тези, които имат малко хубави неща за похвалване, защото това “малко” може само да напомни за останалото – многото…
От много по-отдавна имам спомени, но подобно “светло детство” имат почти всички хора, затова ще почна спомените си оттам, откъдето не може да се каже същото за всички.
Добър, прилежен ученик, отличник – така разправяха за мен в класа и по родителските срещи, но предполагам не това е породило подчертаното от всички мои близки и познати, връстници и по-възрастни, уважение към мен и възхищение от мен, а навярно нещо друго, по-достойно за подобно уважение.
Спомням си веднъж, бях още ученик, не помня дали е било в последната година, когато един ден, тъкмо бях излязъл от дома на едно момиче, едно много, много хубаво момиче, в което бяха влюбени, без изключение, всичките момчета от гимназията и несъмнено всичките учители, поне ние, учениците така си мислехме, а то, кой знае защо, си даваше навсякъде – в класа, на двора, и на улицата – вид, че не забелязва никого и че без желание се къпе в блатото от ту проблясващи, ту мътни погледи, но не можеше да скрие, дори от бегъл поглед, ако към него погледите можеха да бъдат бегли, че дълго е стояло у дома пред някакво грамадно огледало, преди да се появи на улицата или в класа, ме срещна майката на едно от юношите момчета, и така ми се зарадва още отдалече, както нямаше да се зарадва на него – нейното: “Тъкмо се видяхме преди малко с майка ти и тъкмо й завиждах, че има син, смирен като икона, добър, учтив, възпитан и не помня още какво най-добро й бях изредила, и тъкмо не желаех да спомена за моя хубостник, дето все ще вземе да набие някое момиче или някои други хубостници като него ще набият него, и после ще ми се домъкне вкъщи с ожулен, кървав нос и с разпрана дреха, и побързах да се разделя с нея, да не ме попита как е моят, ето пък, че ти изпълваш погледа ми.” Искрено ви казвам, радваше се искрено.

Кутия шоколадови бонбони трябва да е струвала тогава не повече от десет или най-много дванайсет лева при ония, старите пари – нищо не е, но когато е беля, ще ти струва твърде скъпо…
Една сутрин, малко преди края на учебната година, на последната, трябва да е било някъде през май, ни строиха цялото училище пред входа и директорът излезе да говори. Първо той си плъзна погледа над всички класове, без изражение на търсещ някого и веднага след това повика мойто име, да съм излезел по-скоро, че време нямало за губене, и да съм застанел вдясно от самия него, а той пак си плъзна погледа над всички, с пак същото си изражение на човек само бързащ, не и разтревожен, и повика още трима ученици – да излязат пред строеното училище, само че от лявата страна, и след като застанахме където трябва – аз отдясно, те отляво, той започна и говори повече от час какви били учениците от нашето училище и какви трябвало да бъдат, как трябвало да се държат на улицата, в обществото, на концерт, в класа, на кино (тук не пропусна да наблегне, че не трябвало да ни въздействат отрицателно някои зле подбрани филми от страни с други нрави и морал), как трябвало да уважават своите учители, своите родители и по-възрастните хора и за това, че на учениците приличало да бъдат честни, доблестни – тук спря за малко, обърна се към мен и ме посочи: “Виждате ли този ученик, виждали сте го и друг път, не случайно ви го соча и сега за пример, защото вчера запъхтян дойде при мен в дирекцията и предаде портмоне с двеста лева, намерил ги на улицата, а пък тези виждате ли ги – посочи тримата вляво – тези невъзпитаници и разбойници да вземат вчера да откраднат една кутия шоколадови бонбони от павилиона, който е наблизо до училището – продавачката излязла да изнася амбалажа, а пък те – бонбоните в чантата и да ги няма, но имало е хора да ги видят, и след тях, след тях, та право в училището и ми ги посочиха – изложиха и мен, и цялото училище, ама аз ще ги предам на прокурора, та втори път да не посягат. Неочаквано за всички той свърши изведнъж. След заканата за прокурора, все тъй ядосан, разгневен извика “М-а-а-а-рш!” на тримата отляво и на мене, и побърза да се прибере, като даде знак с ръка да влизат класовете.

Не беше минало и месец от пристигането ми в този град, когато една вечер, кой знае защо, не вярвам да е имало причина, бях решил да се прибирам по-навреме и дори вече беше ми омръзнало да чакам автобуса, който, както е известно на всички ни от новия квартал, много рядко се е случвало да спазва разписание, се разнесе някакъв пронизващ писък на жена, разчитащ в своята безнадеждност на рефлекса, не на мудното съзнание на призованите за помощ.
Едва когато се намерих в автобуса и забелязах, че съм сам, можах да си помисля (след вече сполучливата намеса), че е трябвало да преценя, дали е било възможно сам да сторя нещо, да помогна, или можело е само да удвоя успеха на убиеца, и ме побиха хладни тръпки…
На сутринта всички вестници се надпреварваха да славословят моето “гражданско съзнание” и проявената ми смелост, без някой да отдаваше заслуженото на тъй граждански съзнателното закъснение на автобуса.

В една септемврийска нощ, след проливен дъжд, не мога да ви кажа колко часа, докато съм спал, станало е наводнение, каквото хората от този град (по-старите, разбира се) не помнят да е имало от първите години на века. В полуздрача (беше вече на разсъмване) още не се мяркаха по улиците хора, може би защото трябваше да плуват или по-отрано са напуснали покрайнините на града, и то, не без писъци и викове, но аз не съм ги чул, което много ме учуди. Още сънен, не съзнавах степента на наводнението. И не усилващото се бучене на задъханата от набрана мощ вода ме ужаси, а някакъв предсмъртен призив, накъсан и разхвърлен от избухващия и утихващ моментално вятър.
Без да губя време за обмисляне, изскочих през прозореца и тръгнах (бягането беше невъзможно) в някаква посока, до кръста обладан от мръсна, хладна и подвижна плът, на която не се вижда краят, но аз се утешавах, че това е сън, страшен и накъсан като оня призив, който ме измъкна през прозореца, но все пак сън.
Не може да е било сън, защото всички хора от града с подробности си спомнят наводнението, а момчето, същото, което е лежало в гипс тогава, с накъсания и разхвърлен призив, навсякъде, пред всички и пред мен разправя с умиление и много благодарност, че съм му баща, макар да сме връстници, защото съм му дал живот, след като е било почти свършено с него.

И още много бих могъл да ви разправям, но… нито имам време – навярно малко ми остава още, нито пък ще може някой от вас да ми помогне.

Споменът за мен, за да живее, ще трябва да оставя все пак нещо от себе си за хората. Но какво да бъде?… Един автопортрет?… Стига да успея за времето, което ми остава, и да мога! Хем изкуство, хем, макар и зрителна представа за един… осъден кой знае защо и от кого на смърт несправедливо.
Защо съм си мислил винаги, че не мога да рисувам, без да съм опитвал досега, и ето че сега, след това тъй внезапно хрумване, потвърдих обратното. Рядко сполучлив автопортрет! Почти жив! Съвсем жив! По-жив от мен! Защото… мен след малко няма да ме има…
Колкото се взирам в него и поглеждам в огледалото, все повече се обърквам кой е живият и кой автопортретът. И бледнея, и отпадам, чувствам как изтичат жизнените сокове от мен към него, как набъбват под графитната кожа вените. След малко устните ще се размърдат и… може би ще проговори.
Не! Не проговори, но… нещо по-страшно – посегна към молива, с който го рисувах преди малко, после се наведе леко над бюрото ми, и върху белия картон нахвърли много сръчно с едри букви:
АВТОБИОГРАФИЯ
Не искам да ви уверявам, на ваше място също бих се поусмихнал на разказваното, но това, което виждам с очите си, ми отне усмивката и разума, и силите за някакви реакции, а ръката, хванала молива, с не знам какъв разсъдък пише:
“…бях още ученик, не помня дали е било в последната или в предпоследната година, когато един ден, малко преди да ме срещне майката на едно от нашите момчета, и да се зарадва още отдалече, че ме вижда, бях за първи път в дома на едно момиче, едно много, много хубаво момиче, в което бяха влюбени, без изключение, всичките момчета от гимназията, и на което трябваше след много приказки и други по-легални средства да му заговоря с острия език на хладната стомана, за да бъде мое, поне за момента…”
Не! Не! Не! Не беше тъй! Тук има някакво насилие – някой ми диктува!!!
“…малко преди края на учебната година, на последната, трябва да е било някъде през май, една сутрин много рано аз направих първия си голям удар – триста хиляди и двеста лева, от които двестата на следващия ден, без много колебание, предадох на директора на нашето училище, уж като намерени…”
Чист разум, без насилие, не може да роди нелепост, чиято мащабност надхвърля представата. Повярвайте, това е истинско безумие!
“… не беше минало и месец от пристигането ми в този град, когато една вечер, след като погрешно бях изпратил някакъв човек на оня свят вместо друг, който пак ми се изплъзна, докато чаках автобуса за прибиране, можах да се намеся за спасяването на една жена (повече уплашена, отколкото застрашена), което ми помогна…”
Стига-а! – тъкмо да извикам и да хвана молива – другият ме изпревари. Грабна някаква грамадна гума за изтриване и… Аз намерих сили само да се строполя на пода, после малко смелост да погледна към ръката, която изтриваше въздуха над мен.

Отмъщението
Един ден, преди няколко години, срещна ме на улицата някакъв човек и ме запита за нещо, сега не мога да си спомня за какво, но все едно, аз не знаех това нещо и веднага отговорих, че не знам, без напразно да се мъча да си спомням за това, което не съм виждал, нито чувал, дори да е съвсем наблизо из квартала, и чак тогава да му отговоря същото. Аз дори не се поспрях, защото той запита малко преди да се приближи съвсем, достатъчно да мога да му отговоря, но можах да забележа изражението на лицето му (ням отговор на моя отговор), което несъмнено беше недоволно, и то навярно не защото не съм знаел, а защото съм му отговорил бързо, без за малко да поспра, както правят почти всички хора – първо се замислят, колкото и сигурни да са, че не го знаят, и чак тогава отговарят: “Не мога да си спомня…” или “Беше някъде наблизо…”, или “По-надолу (по-нагоре) трябва да запитате…”, като с това обезателно забавяне искат да покажат, че уж искрено желаят да помогнат, да упътят.
Навярно нямаше да го запомня този човек, макар да бях го срещал после много пъти, ако при всяко срещане той още отдалече не извръщаше тъй отривисто главата си встрани и насила, без да иска, ми привличаше вниманието. Така че преди последното ни виждане, когато една сутрин с влак пътувах за съседното градче, вече добре го познавах, без да се познаваме.
Много често ми се случва, когато ще пътувам с влак за някъде, да отивам в последните минути преди тръгването и трудно да намирам място за сядане, както непременно щеше да стане и тогава, когато за последен път видях човека, за когото вече стана дума, ако вагонът, в който се качих наслуки, не беше се случило да бъде за майки с деца до пет години (само половината), така че аз се бутнах още в първото купе след майките, което за мое учудване беше съвсем празно. При иначе препълнения влак навярно повечето пътници са го сметнали за още от купетата за майки, и са го задминали, но този, който идваше след мен, не го задмина.
Човекът, сещате се вече кой, седна точно срещу мен и гледаше така, че все едно пред него няма никого, няма нищо. “Значи аз съм нищо…” – мислех си не без обида, но на него изглежда все едно му беше какво и как си мисля – дали с обида, или без обида.
Нека да си гледа както иска – си мислех после, – то си е за него. Знае ли човек какво ще стане утре или вдругиден, след месец или след година. Всичко може да се случи – и най-неочакваното, и най-невероятното за мен, за него, за не знам кого… Наложи се например, по не знам какви причини, да станем близки, свои хора – тогава…
Напълно е възможно, да речем, да има дъщеря. Всъщност виждал съм го два-три пъти с някакво момиче да пресича булеварда, по който всеки ден минавам, или да се качва в автобуса, и доколкото си спомням, беше хубаво момиче. Сигурно е негово. Не си спомням поотделно за очите му, косата му, усмивката му, устните му, но… беше много хубаво момиче.
Ще го спра на улицата някой ден това момиче, ще го предизвикам да не подражава на момичетата, които отминават при подобни случаи без отговор, вътрешно доволни и усмихнати, а външно изразяващи протест и рядко срещано достойнство, ще го заговоря, ще го убедя, че аз не съм “не знам какъв”, за какъвто би ме сметнало в момента, и че няма да е лошо да се видим някой ден, наскоро, но задълго.
Колкото и хубава да бъде тя в този “някой ден”, колкото и властно молеща за ласки да е близостта й, разкъсван от желания, ще трябва да играя на разсеян и дори на леко безразличен, за да бъда сигурен, че няма да е първа и последна тази среща. Всички хубави момичета с досада отминават влюбените в тях, ако първо те не са се влюбили и не са си поставили за цел да ги спечелят.
За всичко може да говорим с нея, само за родители, за майки и ба
Сподели:

Сдружението на варненските писатели е учредено през 1990 г. То е първата независима организация от този тип в страната след промените през 1989 г. Негов първи председател е Иван Троянски. Официално печатно издание на сдружението е в. "КИЛ", чийто първи главен редактор става Марко Илиев. Сдружението се помещава в Дома на писателя на ул. Крали Марко №11, средище на много литературни срещи. Сред известните гости са Артур Лундквист, член на Нобеловия комитет, както и познатият в цял свят голям американски поет Уилям Мередит.

За контакти:

Марко Илиев

Профил

Марко Илиеве роден на 9 март 1937 година в с. Стожер, Добричко. Завършил е българска филология в СУ „ Св. Климент Охридски”, доктор по филология. Работил е като журналист в няколко регионални издания, Българска телевизия, Радио Варна. От декември 1992 г. до 2005 г. е главен редактор на в-к „КИЛ”, издание на Сдружението на варненските писатели. Творческата му биография включва десетки публикации на поетични творби, разкази, новели оперативна литературна и театрална критика, литературно-исторически статии, студии, научни доклади и съобщения. Има многобройни участие в национални и международни конференции. Инициатор и участник е в кръгли маси по проблемите на културата и национално-исторически въпроси. Радетел за съхранение литературната памет на града, той е един от инициаторите за поставянето на паметни плочи, за организиране на възпоменания на бележите варненци, както и на литературно-исторически изложби, които нашето Сдружение е провеждало съвместно с Държавен архив – Варна, Регионална библиотека „Пенчо Славейков” и други институти. Участвал е в организирането на писателски срещи на творци от Варна, Шумен, Пловдив, София, Бургас, Добрич, Велико Търново и др. Има принос и в общуването на творци от различни гилдии и за отразяване на техните изяви във в-к „КИЛ”, с каквато цел създава концепция на вестника, така, че да обхваща целия културен спектър. Под негово ръководство през 1998 година, в. „КИЛ” получава за пръв път „Наградата „Варна”, принос за което има и целият екип на вестника. Марко Илиев създава единствената до сега в българската литература нова художествена система (метод, школа) ИНТЕРАНУЛИЗЪМ, публикувана през 1993 година, а по-късно включена и в манифестната му книга „Концентрати” . Катоестетическипроектсистемата е включена и в сборника “Религии и изкуство в културната традиция на Европа”, София, 1999 година, заради което, по повод на Милениума, Марко Илиев получава четири номинации от Международния биографически център, Кеймбридж – „Изтъкнати личности на 20 век”, „Международен Човек на Годината за 1998/99 г.”, „За постижение на 20 век”, „2000 интелектуалци на 20 век” Марко Илиев е един от авторите на учебника по литература за ХІ клас, одобрен от Министерството на образованието, науката и културата, със студия за Йордан Йовков. Учебникът има три поредни издания – 1993, 1994 и 1995 година, съставител на който е акад. Иван Радев… Творческият актив на Марко Илиев включва още книгите: „Театрални и филмови пристрастия” – културологична, „Концентрати” – белетристика. „Утринно здрачаване” – поетична, „Последните” – роман, „Летопис на извисената духовност” в съавторство с Веселина Цанкова за 20-годишнината на Сдружението на писателите – Варна, „Отново” – театрални и филмови пристрастия. Марко Илиев е един от учредителите и почетен член на Сдружението на писателите – Варна и член на Сдружението на българските писатели.


НАЧАЛО | НОВИНИ | КИЛ | АВТОРИ | КНИГИ | Мобилна версия | Контакти | Съдържание | Facebook | RSS |


Варна 9000, ул. Крали Марко № 11, Дом на писателя
Ванилин Гавраилов, председател
Ангел Дюлгеров, заместник-председател
Управителен съвет: Ангел Дюлгеров, Ванилин Гавраилов, Мариан Желев, Руми Пенчева, Иван Овчаров, Кирил Георгиев, Ваня Колева
Телефон на Сдружението: 052 639374

Ангел Дюлгеров, главен редактор на вестник "КИЛ"

Кил [вестник:месечник] : Култура, Изкуство, Литература / МС ООД - Год. 1, N 1 (1992) -. - Варна : МС ООД, 1992-. - 41 см
ISSN 1310-120Х
УДК 886.7-1/-9+7.01+008(497.211)

Администратор и редактор на сайта: Мариан Желев
Системен администратор: AntoLab


Автори (20) | Публикации (42) | Прегледи (24490) | Илюстрации (88) | Търсения (90) | Изтегляния (7145)

Платформа OMP 2, версия 14.42 (c) 2014 - 2017, AntoLab