Сдружение на писателите - Варна : Официален сайт

Етюд за притихване

„Етюд за притихване“ e втората поетична книга на Милена Белчева. Стихосбирката е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика. Автор на корицата е италианския акварелист Фернандо Кавалиери. В изданието са представени и няколко акварелни творби на Радослав Коцев-Даро. Редактори на книгата са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев. Консултант –Венцислав Василев.

Разпространението на книгата се осъществява чрез Издателство Буквите – чрез Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите.

Рецензия от Гергана Иванова-Риа

„Стихосбирката е етап от творческата биография на твореца. Тя е организъм, изтъкан от емоции, пъзел, който, ако сглобиш хронологично можеш да разгадаеш пин кода от сърцето на автора. Поезията е принадлежност. Симбиоза от рисунък, музика и послание. Всеки, надарен с нея е истински щастливец, любимец на съдбата. Защото тя е наказание и привилегия. От нея и да искаш не можеш да избягаш. А и не е необходимо. В живота човек невинаги може да си позволи свободата да бъде себе си. В поезията няма ограничения, мантинели, бариери и правила. Тя е олицетворение на свободата на духа във всички посоки на пространството. Само когато човек се извиси над ограниченията – диша и създава красота, за собствено удовлетворение и естетическа наслада за читателите. Поезията е като отделянето на смолата от дървото. Тя е лекарството, естественият начин за предпазване на душата от външни наранявания. Тя няма начало и няма край, както нямат начало и край чувствата, бродещи по белите листове.
Читателю, когато отвориш тази по- особена и различна книга вероятно ще откриеш нещо от себе си. Нещо вече преживяно, преболяно. Нещо или някой, за което/ когото си будувал, оцеляло след земетръсите в душата. Нещо като обич. То ще те завръща отново и отново в меката прегръдка на стиховете.”

Гергана Иванова-Риа


Част от творбите, включени в книгата


ХАЙДЕ, ТРЪГВАМ
на М.

„Хайде, тръгвам„… – и ето, заблестяха внезапно
всички изгреви звездни – от среднощ до един.
Този град се изгуби и притихнало капна –
строгостта си превърнал в разтопен парафин.

И завоите остри преминаваха в преки,
изпреварили нечий любопитен перваз.
Упоих се, навярно, с думи билково-меки,
ослепях – да не виждам как си тръгваш след час.

После юли престана да е пристан за лято,
дръпнал грешната струна на раним клавесин.
Но ме буди усмивка за дланта ти, която
бе завинаги моя – от среднощ до един.

ПРИЗНАНИЕ

Тя е просто усмивка, която и слънцето сгрява,
даже някой без жал тези устни с тъга да съшива.
Да останат дори шепа кал и изсъхнала плява –
тя гнездо ще направи от тях. И ще бъде щастлива.
Тя е просто улук, в който гъста мътилка изтича.
И изплаща докрай чужди грешки, вини и пороци.
Като майка добра – безусловно и нежно обича
и съзира надежда през най-непрогледния процеп.
Тя е просто мираж в неуютната земна пустиня,
но превръща деня в необятен оазис, за всеки.
И постила косите си – меко по тях да премине –
онзи, с морни нозе, опознали трънливи пътеки.
Тя е просто сълза, сбрала всички човешки тегоби,
Ала нейните – кой ще успее смирен да изплаче?
Тя не иска слова върху тежкия камък надгробен.
Само глътка сърдечност, преди да я срещне палача.
Тя е просто цветче, зажадняло за предана ласка.
Все едно, че животът я смазва с ръждива верига.
Не лети през света в подобаваща царска каляска,
ала тя е Жена. И да бъде такава ѝ стига…
*на всички жени, които се припознаят в стихотворението

ИЗПРАЩАШ МЕ ДО ЪГЪЛА, СЛЕД КОЙТО…

Най-краткият ни път е извървеният.
Най-истинската мъдрост – непризната.
Мълчанието е опровержение,
че има лек, по-скъп от самотата.
И не една следа ме е препъвала –
душата ми е опитно стърнище.
Изпращаш ме по мръкнало до ъгъла,
след който няма никого и нищо.
След който е единствено затишие
и пулсът е незрим, но осезаем.
Последните желания – издишани
от тялото, получено назаем,
от пясъка на замъци рисувани,
от устните на земните съблазни.
Приема ли отвесното пътуване,
ръцете ми е нужно да са празни.
Зад теб отдавна всичко се е сринало,
едничка пепелта до бяло свети.
Разбирам, че и ти си само минало.

Но в камъка дори пониква цвете…



ПРЕДБЪДНО

Недокоснали още със сърца устремени
онзи изгрев, над хълма – равнодушен и стръмен –
все по-ясно усещам, как вървите през мене,
как пулсирате живо в мисълта и кръвта ми.
Зная колко е ценно всяко дъхче в гърдите,
пълно с мъдрост космична и калория вяра.
Наблюдавам в блаженство как предутринно спите,
младостта си припомням – кратък звън на китара…
После трябва на пръсти да се вдигна отново –
да ви видя очите – две-три преспи над мойте.
Няма как да поискам днес гнездото орлово,
да сваля в низините и да кажа: “Постойте!…”
Щом крилете са здрави – ще последват целта си.
Но усмивка на нежност върху устните спира –
някой ден синовете своя дом ще потърсят,
любовта ще им бъде най-добрата квартира.
И сълзите неволни ще са блясъче само
от безкрайното слънце на вселенската сцена.
И нощта ще възкръсне, чула тихото: „Мамо“,
а перце ще се спусне над дланта уморена.

СМАЛЯВАМ СЕ ДО СЯНКА НА СЪЛЗА

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна.
Безвремие през мен ръми – с невинността си да пречисти
душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна.

Препъващите страхове, човешки страсти и неволи
с червивата си слепота, сърцето – ябълка прояли –
обратно нека изпълзят и във предчувствие за пролет
да се превърна и спася от този свят така печален.

Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли?
Баласт ненужен са дори и най-достойните победи.
Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният – ще измени.
Щастлив е и благословен духът безмерно чист и беден.

Но ненаситни сме, уви… Горим в нелепа надпревара –
блещукащата слюда-чест зениците наивно мами.
Но кой Единствен е велик, припомня всеки атом вяра?
Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми…

Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти,
издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново.
Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.


ПО ДЕКОЛТЕТО НА БИТИЕТО
„…Бъди ми настояще.”
Добри Жотев

Отричах те – опарена от опити,
но може би сърцето се привърза
към светлите нюанси на живота ти.
Сега в картини призрачни замръзвам.

На нежността цветчето е загинало
и суха клонка дланите ни дращи.
Какво, че имах с теб прашинка минало,
щом никога не стана настояще?

Не срещаха случайните ни вечери
на изгревите ласката свенлива.
Удавихме се в думите изречени,
сломихме се, след дълга съпротива.

Повярвах в близостта ни. Ще ме съдиш ли?
Днес погледът ти нямо ме отпраща.
Какво, че виждах в тебе късче бъдеще,
щом никога не стана настояще?…

ТИ ЛИ?

С дъжд от безмерна тъга, с крехка самотност примесени,
с вино от нежност опѝти, с дъх на поле хризантеми,
като презрели зърна – капят в душата ми есени,
стичат се в облачни нощи – топли, изящни и неми.
Дълго за тях ме боля. Жадна за сетно умиране
губех се в тежкото жито, ровех под думи и корени.
Търсех шевици – земи – с песен и кръв избродирани,
шепот на гниеща шума, за да се сгуша в покоя ѝ.
И сред листата – щурче, в хладната влага простинало,
а из косите ми тъмни – плаха светулчица скрита.
Нека за миг се простя с неизбродимото минало,
нека в скръбта си потъна, никой за мен да не пита.
Четири пласта кобалт спират небесното дишане,
дращи безръко весло по хоризонт недоплуван.
Бавно отекват в съня ми стъпки на мисли угрижени.
Пролетен грим на утопии. Лятна премала бълнувах.
Тъй всекопнежно живях, глуха за хора и гларуси,
ала дочаках пороя всяка виновност да снеме.
Обезсърчена, без страх да се усмихна пред края си,
чула как никне в дланта ми новороденото семе.
Великолепно добри – блудни тежнения – плесени,
скрап от ръждиви обиди, тъй милосърдно отмили –
някой покани в света ми тези пленителни есени!

Питат зениците лунни с тихо признание: Ти ли?…
Сподели:

Сдружението на варненските писатели е учредено през 1990 г. То е първата независима организация от този тип в страната след промените през 1989 г. Негов първи председател е Иван Троянски. Официално печатно издание на сдружението е в. "КИЛ", чийто първи главен редактор става Марко Илиев. Сдружението се помещава в Дома на писателя на ул. Крали Марко №11, средище на много литературни срещи. Сред известните гости са Артур Лундквист, член на Нобеловия комитет, както и познатият в цял свят голям американски поет Уилям Мередит.

За контакти:

Милена Белчева

Профил

http://milenabelcheva.com/

Изпрати писмо

Милена Белчева е родена на през пролетта на 1977 г. в гр.Варна. Завършила е висше образование, специалност „Моден дизайн“, и втора специалност „Педагогика“. През 2013 г. се дипломира и като квалифициран журналист. Посещавала е поетична школа „Прибой“ - Варна, с ръководител Венета Мандева. Участвала е в радио, телевизионни интервюта, училищни мероприятия и редица културни прояви. Публикува периодично в печатни издания, електронни сайтове за изкуство и платформи за лично творчество. Нейни произведения са включени в няколко литературни алманаха. Има издадени две поетични книги: „Ванилено небе“ (2007 г., ИК СТЕНО, Варна) и „Етюд за притихване“ (2015 г., Издателство „Буквите“, София). През 2007 г. печели първа награда в конкурса „БожеНствения дар“ на Unicusbulgaria. Участва във всички балове на поезията, инициирани през 2010 г. от Ваня Маркова (галерия Арт Маркони), като на Есенния бал - 2011 г., и на Летния - 2014 г., получава приза „Пръв сред равни“. През 2011 рецензира стихосбирката „Смисъл в сълзата“ на Радостина Драгоева. Същата година по три стихотворения на Милена Белчева са създадени песни, изпълнявани от дуета Краси и Гери Кацарови. Творбите ѝ са били оценени с първа награда в следните конкурси: Национален конкурс за нравствено-религиозна поезия „Под манастирската лоза“, Национален конкурс за поезия на вестник „Литературен глас“, „Поетични звуци“ на сайта Besedkata.com, Награда на Радио Пловдив в Националния конкурс за поезия „Добромир Тонев“, Матрицата на Стефан Бонев, в конкурса „По стъпките на лятото“, в Национален конкурс „Георги Давидов“. Има и отличени творби на второ и трето място в конкурсите: „Пролет моя“, „Лирични гласове“, „Биньо Иванов“, „Белоцветните вишни“, „Стоян Дринов“, „Още стихове за вечните неща” - Шивачево и др. Милена Белчева има интереси в областта на научната фантастика, фотографията и дизайна. Води поетична рубрика в сайта yep.bg и поддържа страницата си за изкуство и култура - Арт клуб Монограм. Член е на Сдружението на варненските писатели и клуб Юнеско - Варна.


НАЧАЛО | НОВИНИ | КИЛ | АВТОРИ | КНИГИ | Мобилна версия | Контакти | Съдържание | Facebook | RSS |


Варна 9000, ул. Крали Марко № 11, Дом на писателя
Ванилин Гавраилов, председател
Ангел Дюлгеров, заместник-председател
Управителен съвет: Ангел Дюлгеров, Ванилин Гавраилов, Мариан Желев, Руми Пенчева, Иван Овчаров, Кирил Георгиев, Ваня Колева
Телефон на Сдружението: 052 639374

Ангел Дюлгеров, главен редактор на вестник "КИЛ"

Кил [вестник:месечник] : Култура, Изкуство, Литература / МС ООД - Год. 1, N 1 (1992) -. - Варна : МС ООД, 1992-. - 41 см
ISSN 1310-120Х
УДК 886.7-1/-9+7.01+008(497.211)

Администратор и редактор на сайта: Мариан Желев
Системен администратор: AntoLab


Автори (20) | Публикации (42) | Прегледи (24490) | Илюстрации (88) | Търсения (90) | Изтегляния (7152)

Платформа OMP 2, версия 14.42 (c) 2014 - 2017, AntoLab